Маказа

Род, народ, родина

петък, 14 декември 2012 г.

Митовете в древен Шумер


Древен Шумер


Древните гърци наричали Месопотамия (превежда се като Междуречие или Двуречие) земите, разположени между величествените реки Тигър и Ефрат. Тази област се простирала от планините на Армения на север до Персийския залив на юг. На запад граничела със Сирийската степ, а на изток - с планинските възвишения на Западен Иран. Благодарение на разливите на Тигър и особено на Ефрат, подобно на тези на Нил в Египет, по тези земи с богата почва, възникнала една от най-древните цивилизации. Реките били особено важни не само като източници на влага, необходима за развитие на земеделието, но и като транспортни канали, свързващи Месопотамия със съседните страни. В началото на II-то хилядолетие пр. Хр. започнало обединение на почти цялата област около град Вавилон. В продължение на около 2000 години, след това обединение, Вавилон останал важен икономически и културен център, не само на Междуречието, но и в целия древен свят.

РАНЕН ПЕРИОД - От 7-мо до 4-то хилядолетие пр. Хр. бил периода на първобитно-общинния строй в земите на Месопотамия. Най-древните селища на територията в средната част възникнали в епохата на късния неолит. Племената, населяващи тези земи, живеели на острови, издигащи се всред блатата. Те строили своите селища върху изкуствени земни насипи. Пресушавайки обкръжаващите ги блата, създали най-древната изкуствена напоителна система. Вероятно, тези племена принадлежали към най-древните етнически групи на Предна Азия. Но истинските съсздатели на шумеро-акадската цивилизация били шумерите.

ШУМЕР - В началото на 3-тото хилядолетие пр. Хр., в южната част се появили градовете-държави: Ереду, Ур, Ларса, Урук, Лагаш, Ума, Шурупак, Исин, Нипур и Киш, на чиято основа възникнало Шумерското царство. Шумерите били древен народ, известен с културата си. И до сега обаче е загадка от къде са дошли по тези земи, макар да се смята, че са се появили от района на днешна Индия или Индонезия. В легендите им се споменават високи планини и остров всред морето - тяхната древна родина, която считали, че е прародина на всички народи. Те коренно се различавали от обкръжаващите ги народи и най-вече по езика, на който говорели. В Шумер се появила за пръв път клинописната писменост (около 3300 г пр. Хр.). Пишели с клиновидни писци върху глинени плочки, които после изпичали. На такива плочки била намерена древната сага за легендарния Гилгамеш, който в трудни за него моменти, се допитвал до мъдреца Утнапищим. Заради безмерната си почит към боговете, в древни времена Утнапищим бил предупреден за предстоящ потоп. Той се спасил построявайки огромен кораб, на който качил всички земни твари и семейството си. Впоследствие, заради праведния си живот, бил надарен от боговете с безсмъртие. С право се смята, че всъщност той е библейският Ной. Към края си Шумер имал периоди на разпадане, обединение, отново разпадане, докато накрая бил завладян от Акад.

АКАД - От 24-ти до 23-ти век пр. Хр. в центъра на Месопотамия възникнал Акад, който обединил под своя власт Шумер и северните райони на Междуречието. Основател на Акад бил Саргон(Шарумкен), който взел властта с дворцов преврат. Чрез завоевателните войни, които водел, разширил територията и превърнал Акад в най-могъщата държава в Предна Азия. След неговото царуване, поредица от събития довели до западане на Акадското царство и управлението преминало в ръцете на династия от Ур. Тези владетели постепенно възстановили разпадащата се държава, създавайки силното Шумеро-Акадско царство, съществувало от края на 22-ри до началото на 20-и век пр. Хр. В края на този период, вследствие набезите на аморейци и еламити, Акад се разпаднал окончателно.





ВАВИЛОН - През второто хилядолетие пр. Хр. в долината между реките Тигър и Ефрат съществувли няколко държави, всред които се откроявало Вавилонското царство, обединяващо обширни територии. Историята му се дели на четири периода. Първият е "Старовавилонският период" (19-16 в. пр. Хр.). Тогава царувала първата Вавилонска или Аморитска династия, чийто основател бил Сумуабум. През този период Вавилон достига най-голям разцвет при Хамурапи (1792-1759 г. пр. Хр.). Той бил умел държавник, стратег, организатор и законодател, който издал сборник закони, контролиращ всички сфери на обществения живот. След Хамурапи обаче, настъпва спад на блясъка на Вавилон, а с нападението на хетите през 1595 г. пр. Хр. и последвалото разорение, настъпва краят на управлението на Вавилонската династия и "Старовавилонския" период. Вторият период е "Средновавилонският или Каситски период" (16-12 в. пр. Хр.), който започва след разгрома на Вавилон от хетите. Каситите навлезли в Месопотамия след смъртта на Хамурапи. Те възприели богатата вавилонска култура и каситската аристокрация постепенно се сляла с вавилонската. В този период започва обаче зависимостта на Вавилон от Египет и Хетското царство. Каситската династия завършва окончателно съществуването си по време на войните с Асирия и Елам. Следващият период е "Периодът на упадък и вътрешни борби" (12-7 в. пр. Хр.). В средата на 12 в. пр. Хр. Вавилон бил завладян от Елам. Постепенно съпротива срещу завоевателите се зародила в град Исин и едва при Навуходоносор I (1126-1105 г. пр. Хр.) нашествениците били изгонени и отново настъпил разцвет. От края на 9-ти в. пр. Хр. до края на периода цялото царство било подложено на нападения и било разрушавано от арамейските племена, Асирия и Елам. Последният период е "Периодът на подем и възраждане" (7-6 в. пр. Хр.). В началото на 626 г. пр. Хр. избухнало въстание против асирийското владичество, оглавено от Набопаласар, който след утвърждаване на властта си, основал халдейската (нововавилонската) династия. През 612 г. пр. Хр. той нанесъл, с помощта на мидийците и скитите, окончателно поражение на Асирия, като унищожил столицата й Ниневия и възстановил властта на Вавилон над Месопотамия. През 605 г. пр. Хр. завладял Сирия и Палестина. В същата година на престола се възкачил синът на Набопаласар - Навуходоносор II. Той продължил завоевателните походи и последователно присъединил Северна Арабия, превзел Йерусалим и финикийските градове Аскалон и Тир. При царуването на Навъходоносор II настъпил небивал разцвет и възраждане. Тук се намирал огромният царски дворец и главното светилище "Есагил", с дължина на всяка от страните 400 м. Тук бил и седеметажният зикурат (стъпаловидна пирамида) "Етеменанки", с височина 91 метра - прочутата Вавилонска кула, описана в Библията. Тук били "Висящите градини на Семирамида" - едно от седемте чудеса на света. Градът бил опасан от двойна стена, достигаща до 14 метра и ров, пълен с вода. След смъртта на Навуходоносор II, започнали междуособици за завладяване на престола. В същото време край източните граници се появили персите, завладяли вече Мидия и започнали настъпление към Вавилон. Не срещайки сериозна съпротива, през октомври 639 г. пр. Хр. персийският цар Кир II влязъл във Вавилон. Така завършва последният период от историята на царството.






АСИРИЯ - В източната част на Месопотамия още през III-то хилядолетие пр. Хр. възникнало Асирийското царство с главен град Ашур. Историята на Асирия, както и тази на Вавилон, също е разделена на периоди: "Староасирийски период" (20-16 в. пр.Хр.); "Средноасирийски период" (15-11 в. пр. Хр.) и "Новоасирийски период" (10-7 в. пр. Хр.). В началото царството заемало малка територия, а населението му се занимавало главно с търговия. През този период обществената система била робовладелческа. Тогава царството се наричало "Алум Ашур". След няколко успешни военни походи на запад, към Ефрат, на юг, по течението на Тигър и завладявайки северомесопотамските градове, в края на 19-ти и началото на 18-ти в. пр. Хр., Ашур постепенно се превърнал в силна държава, а владетелят й Шамши-Адад I се провъзгласил за "цар". Цялата територия била разделена на окръзи или провинции (халсум), оглавявани от наместници на царя. След Шамши-Адад I обаче, Асирия започнала да търпи поражения от Вавилон, управляван по това време от Хамурапи. Притиснати от обстоятелствата, асирийците влезли в съюз с Египет, за да противостоят на враговете си - Вавилонското, Митанийското и Хетското царство. Този съюз бил особено силен по време на египетските фараони Аменхотеп III и Ехнатон. Така, добивайки мощ, Асирия завладяла някога могъщата Митания, осъществила успешни походи в Сирия, след което нахлула във Вавилон, а по-късно осъществила походи и на север. В 12-ти в. пр. Хр. обаче, поради непрекъснатите войни и разходите за тях, за Асирийското царство настъпил упадък. Едва на границата между 12-ти и 11-ти в. пр. Хр., при управлението на Тиглатпаласар I (1115-1077 г пр. Хр.), тъй като практически заобикалящите я царства били в период на упадък, Асирия успяла да си върне предишното могъщество. След многобройни военни походи били завладяни Северна Сирия и Северна Финикия. В това време обаче, Вавилон започнал да набира сили и водените помежду им войни били с променлив успех. Всъщност Асирия била цивилизация, изградена изцяло на военна основа. Липсата на необходимите суровини и работна ръка, я принуждавали да води непрекъснати войни за набавянето им. Твърде много народи по това време платили висока цена, вследствие унищожителните военни набези на асирийските войски. Но в стремежа си да заграби богатствата на Предна Азия, Асирия срещала съперничеството на Египет, Вавилон и Урарту, което я принуждавало да води продължителни войни с тях. Особено активни при завоюване на нови територии били двама от царете на Асирия: Ашурнацирапал II (883-859 г. пр. Хр.) и синът му Салманасар III (859-824 г. пр. Хр.), насочвайки вниманието си главно на запад, към бреговете на Източното Средиземноморие. В резултат от заграбените многочислени съкровища, асирийците започнали строителство на величествени храмове, дворци и мощни крепостни стени в столицата си Ашур, а след 9-ти в. пр. Хр. продължили тази дейност в новата си столица Калху (Нимруд). През 746-745 г. пр, Хр. след продължителни междуособици, на власт дошъл Тиглатпаласар III, който извършил важни реформи. Разделил територията на Асирия на малки области и намалил прекомерната власт на наместниците си. Създал постоянна, добре въоръжена армия, състояща се от различни родове воски. Създал и организирал военен шпионаж. С армия, достигаща до 120,000 войни, Тиглатпаласар започнал нови завоевателни походи и методично осъществявал преселване на цели народи, с цел - асимилирането им. Само от Сирия били преселени 73,000 души. Наследникът му Салманасар V (727-722 г. пр. Хр.) продължил завоевателната политика, но поради конфликта му с жреците бил свален от Саргон II (722-705 г. пр. Хр.). И той, както и синът му Синахериб (705-681 г. пр. Хр.) водели ожесточени битки за Вавилон. Синът на Синахериб, Асархадон (681-669 г. пр. Хр.) покорил северната част на Арабския полуостров и Египет, като приел титлата "фараон". След него на престола се възкачил Ашурбанипал (669 - 635/627 г. пр. Хр.), който бил изключително умен и образован човек. Говорел няколко езика, умеел да пише, притежавал литературен талант и придобил математически и астрономически познания. Създал огромна библиотека от 20,000 глинени плочки и построил и реставрирал множество храмове и дворци. След смъртта на Ашурбанипал започнал стремителен упадък на Асирия. Вавилон се отделил от Асирийската държава, а след него - Мидия. Съюзявайки се превзели Ашур, а две години по-късно - и Ниневия. Асирийските войски били разбити, аристокрацията - унищожена, градовете - разрушени и населението се смесило с другите народи.

--------------------------------------------
В Месопотамия хората се увеличавали, докато станали толкова много, че боговете се изплашили и залели земята с потоп, за да ги унищожат. Само един оцелял — Утнапиштим, — той си построил кораб, в който се затворил с жена си, и после и двамата били надарени с безсмъртие. Полека-лека между Тигър и Ефрат изникнали нови градове, и на първо място Урук, където се родил най-големият герой между героите, синът на богинята Нинсун и на смъртния цар Лугалбанда — Гилгамеш.  
Гилгамеш — полубог-получовек, наследил от майка си несломима воля и мъдрост, а от баща си скръбния човешки жребий, преходността на живота. Той пръв укрепил Урук с непристъпни стени, издигнал величествени дворци и храмове; той спасил свещената плачеща върба край града, когато отровна змия и хищна орлица свили в дървото своите гнезда — убил змията, прогонил орлицата и от стъблото на върбата издялал необикновен барабан. Щом го ударел, наоколо се стичали всички юноши и момичета на Урук, само при звука на ударите всякаква воля у тях изчезвала и сърцата им се изпълвали с покорство. Заслепил се разумът на Гилгамеш от тази безгранична власт, цял ден биел барабана, пращал юношите да работят, да вдигат нови стени, дворци и храмове, а вечер викал най-хубавите момичета в своя дворец и пред барабанните удари те били безропотни играчки в ръцете му. Ужас обхванал Урук, ден и нощ жертвите на Гилгамеш плачели и се молели спасение боговете ги чули и решили да се намесят.
— След като създадохме Гилгамеш — казал Ану, небесният баща, нека създадем сега негово подобие: мъж, който да му бъде равен по могъщество, и докато двамата се състезават, Урук да си отдъхне!
И тогава Аруру, богинята на изкуствата, слепила от глина другия герой — изваяла го и черна среднощ, този път не полубог, а полузвяр. Нарекли го Енкиду. Цялото му тяло било покрито с косми, косите му били пуснати като на жена и той скитал по гори и степи, хранел се заедно с антилопите, заедно със зверовете ходел на водопой. Един ловец го видял, разказал на Гилгамеш, а Гилгамеш повикал красивата блудница Шамхат и я пратил заедно с ловеца да прелъсти Енкиду. Ловецът и блудницата отишли на мястото за водопой и се скрили в засада. Когато косматият дивак дошъл, Шамхат се изправила, смъкнала одеждата си, Енкиду забравил как е живял дотогава и я прегърнал. А когато се вдигнал, обърнал се към своите животни — но те усетили, че нещо се е променило в него, че е друго лицето му, избягали в степта антилопите, зверовете враждебно се отстранили. Заподскачал Енкиду, но мускулите му били отслабнали, нямал вече старата сила, и разбрал, че не ще броди повече по гори и степи, затова пък е добил ново познание. Седнал и се вгледал в блудницата, да чуе какво ще му каже.
Ти си толкова хубав, Енкиду — казала му тя. — Защо трябва да скиташ със зверовете? Ела, аз ще те заведа в Урук, великия град, където хората живеят сред наслади! Там ще ти хареса. Там е и всемогъщият Гилгамеш, най-силният мъж — с него ще си мериш силата!
Енкиду се съгласил, Шамхат скъсала дрехата си на две, с едната половина облякла него, с другата — себе си, хванала го за ръка като дете и го повела. Удивени гледали ловците и овчарите как кротко пристъпя страшният мъж.
— Той е подобен на Гилгамеш — говорели си те. — Израсъл е в гората, нечовешка е силата му, с млякото на зверове е закърмен!
Седнали да ядат, сложили пред него хляб и сикера, напитка, която се прави от ечемик. Енкиду не знаел какво да стори с хляба и сикерата, но Шамхат го поучила.
— Яж хляб, Енкиду — казала му тя. — Пий сикера, това е отсъдено за човека!
Загълтал тогава той парчетата хляб, пил от сикерата и душата му се развеселила. Пипнал косматото си тяло, намазал се с благоуханно масло, също като човек, и се облякъл като човек. После продължили за Урук, Енкиду весело крачел напред, блудницата — след него. Тъкмо пред градските стени срещнали загрижен човек с наведена глава.
— Ей, човек! — извикал му Енкиду. — Защо си угрижен? Защо вървиш така, с наведена глава?
— Човешкият живот не е сватбен покой и радост — отговорил човекът. — Човешката съдба е да се подчинява на тези, които са по-високо от него. Виж, хората от града носят кошници с кирпичи, строят стени, жените копаят в градините! Само за царя на Урук животът е радост! Такова е решението на боговете!
Енкиду побледнял, но било късно да се връща и пак закрачил напред, блудницата — след него. Когато влязъл в града, събрала се тълпа, гледали го от всички страни и радостно викали:
— Нов герой се появи! Сега Гилгамеш има съперник!
Гилгамеш чул от двореца, изскочил навън и двамата застанали един срещу друг, като два бика се вцепили на широкия път. Мятали се насам-натам, колоните на зданията рухнали, стените се разклатили и пропукали. Дълго се борили и никой не могъл да надвие другия, докато накрая се прегърнали и се заклели винаги да бъдат приятели-побратими.
Така се свързали за живот Гилгамеш и Енкиду. Опознал жената, Енкиду опознал и приятеля — вчовечил се напълно. Няколко дни двамата били щастливи, а после необяснима тъга налегнала Енкиду. Учуденият Гилгамеш го попитал защо въздиша.
— Плаче ми се, приятелю мой! — отговорил Енкиду. — Седя тук и не върша нищо, и чувствувам, че още повече отслабва силата ми!
— Да, тъжна е човешката съдба — въздъхнал и Гилгамеш. — Човек прилича на кирпич, върху който грънчарят е оставил белег. Времето тече и белегът се изтрива. Разсипва се кирпичът и пак става на глина, която чака нов грънчар. Но аз не искам да изчезна така, аз искам моето име да се помни! Слушай тогава, Енкиду!… На север, в ливанските планини, са могъщите кедрови гори на Хумбаба, вечно живеещия — нека да отидем двамата и да го убием! Нека да отсечем неговите кедри и да ги докараме в Урук!
— Аз познавам тези места — казал Енкиду. — Кой ще посмее да проникне сред ливанските гори? Страшен е Хумбаба, устата му е от пламък, а дъхът му носи смърт!
— И все пак аз ще посмея да проникна там! — извикал Гилгамеш. — Аз ще вървя пръв, а ти върви подир мен и викай: „Не се бой!“ Да не би някой, приятелю, да се е възнесъл на небето? Само боговете и слънцето ще пребъдат вечно, докато дните на човека са прочетени! Ти и сега се боиш от смъртта, къде е твоята сила и твоята смелост? Слушай какво ще ти кажа — страхувам се аз от Хумбаба, наистина много се страхувам! И за да не се страхувам повече, нека убием Хумбаба!
Най-напред двамата отишли при Нинсун, богинята майка на Гилгамеш. Тъжно ги изслушала Нинсун, прибрала се в покоите си, измила своето царствено тяло, облякла се в дреха, достойна за тялото, сложила си диадема, изкачила се по стъпалата на храма и запалила жертвените светилници. После се обърнала към Шамаш, бога на слънцето.
— Защо ми даде за син Гилгамеш? — възкликнала тя. — Защо му сложи в гърдите неспокойно сърце? Сега той е тръгнал по незнаен път, за да води незнаен бой! Помогни му!
А като свършила молитвите си, върнала се и казала на Енкиду:
— Енкиду, който не си роден от мен, обявявам те за свързан с Гилгамеш! — и сложила на шията му талисман, а жриците на слънцето го наобиколили и държали за ръце.
— Аз, Енкиду, обещавам — извикал той — да бъда винаги заедно с Гилгамеш; докато той върви, и аз да вървя, и ден да мине, да бъда при него, и месец да мине, да бъда при него, и година да мине, да бъда при него!
И те продължили по-нататък, Енкиду намирал тайните пътеки и преките бродове, най-сетне стигнали зелената планина и онемели от възторг. Гледали високите кедри, които се вдигали чак до небето, тръгнали между тях, но се заблудили, навлезли в храсталаци. Енкиду вдигнал брадвата си, ударил най-близкото дърво. Хумбаба го чул и изскочил.
— Кой безчести дърветата на моите гори? — изревал той и се устремил към двамата храбреци. Но тук се намесил Шамаш.
— Не се бойте, тръгнете към него! — извикал той на героите.
— Слушаме те, Шамаш! — отвърнал Гилгамеш, макар сълзи от страх да се стичали по лицето му. — Слушаме те и ще вървим по пътя, който ни е отреден! Помогни ни!
Тогава Шамаш изпратил срещу Хумбаба всички ветрове: великия вятър — северния вятър, вятъра на смерчовете — пясъчния вятър, вятъра на бурите — студения вятър, вятъра на лошото време — горещия вятър. Осем вятъра едновременно го нападнали, заслепили го и той не можел нито да пристъпи напред, нито да бяга назад.
— Пощади ме, Гилгамеш! — примолил се Хумбаба. — Ще ти бъда роб до живот! Сам ще насека за теб моите кедри!
Но Енкиду го прекъснал:
— Не го слушай! Като убиеш птицата, и птиченцата няма да ти избягат!
Гилгамеш вдигнал боздугана си, ударил страшния противник в тила, Енкиду го ударил в гърдите. При третия удар тялото му се вкочанило — умрял Хумбаба, вечно живеещият!… Този път и двамата хванали брадвите, могъщите кедри застенали, един след друг падали. Над високите планини, над оголените върхове легнал покой. А мъртвите трупи се понесли надолу — по склоновете, после по реките, чак до Урук, където градът с ликуващи възгласи посрещнал двамата герои.
И още много други подвизи извършили те, докато дошъл последният час на Енкиду. Едни казват, че това станало пак поради вълшебния барабан — след първата си среща двамата повече не се състезавали и Гилгамеш отново започнал да бие от сутрин до вечер барабана, отново закънтели воплите на жертвите му и боговете решили този път да им помогнат завинаги. Един ден барабанът изскочил от ръцете на героя и потънал вдън земя. Гилгамеш изгубил своята власт и горчиво заплакал.
— Защо плачеш, приятелю? — опитал се да го утеши Енкиду. — Аз ще сляза под земята, в ада, и ще ти върна барабана!
— Ако наистина ще слизаш под земята — посъветвал го Гилгамеш, — не се обличай в празнична дреха, защото ще разберат, че си чужденец. Не се мажи с благоуханно масло, защото ще те усетят по миризмата. Не обувай златни сандали, защото стъпките ти ще отекнат в ада. И срещнеш ли там жена, която си харесвал, не я целувай! Срещнеш ли жена, която си мразил, не я удряй! Бъди като истински мъртвец, като самата спяща Земя, в която слизаш!
Но Енкиду не послушал тези съвети. Той се облякъл в празнична дреха, намазал се с благоуханно масло, обул златни сандали. В миг пред него се появила любимата му жена, той посегнал да я прегърне. Тя се превърнала в отвратителна вещица и се изкикотила срещу него, той посегнал да я удари. И когато поискал да излезе навън, Земята го задържала, спящата Земя вече не го пускала. Гилгамеш се молил на всички богове, накрая Еа, богът на мъдростта, изтръгнал от ада поне една последна милост — сянката на Енкиду за малко да се срещне с Гилгамеш. Като вятър изскочила навън сянката, прегърнали се двамата приятели и седнали да разговарят.
— Кажи ми, Енкиду — попитал Гилгамеш, — какъв е законът на живота и смъртта? Кажи ми какъв е адът?
— Няма да ти кажа — отговорила сянката. — Няма да ти кажа, приятелю, защото, ако ти кажа, ден и нощ ще плачеш!
— Нищо, нека да плача — настоявал Гилгамеш.
— Моето тяло — въздъхнала сянката, — моето силно тяло, до което ти с радост си се допирал, сега го ядат червеи като стара дреха! Моето тяло, което е веселило сърцето ти, е пълно с прах! Страшно е там, в подземното царство, особено за тези, чиито трупове са захвърлени без погребални почести! Те сакато плесенясали трохи, захвърлени на улицата! — и Енкиду продължил да разказва за съдбата на мъртвите, а Гилгамеш с глас плачел и вече не могъл да намери спокойствие.
А според други, нямало никакво слизане на Енкиду под земята — той умрял горе в двореца. Една вечер героят сънувал злокобен сън — как най-могъщите богове: Ану, Ентил, и Шамаш, се съвещават какво да правят с двамата приятели.
— Те трябва да умрат — казал Ану. — Те убиха Хумбаба, не се знае какво още могат да направят!
— На Гилгамеш да простим — казал Енлил, — но Енкиду трябва непременно да умре!
Шамаш се опитал да ги защити:
— Защо Енкиду да умре без вина! Нима досега те не изпълняваха нашите заповеди?
Но другите двама се разгневили.
— Ти все ги пазиш! — завикали му. — Енкиду трябва да умре!
Енкиду се събудил и разказал на приятеля си своя сън.
— Но защо, защо? — завикал Гилгамеш. — Защо теб, мили побратиме, да жертвуват заради мен?
А Енкиду се обърнал към вратата, издялана от кедър, и заговорил с нея като с жив човек.
— Дървена врата! — промълвил. — Дървена врата без разум и смисъл! За теб от толкова далече сякох кедрите, за теб търсих най-високото дърво и го докарах чак дотук, и го дялах, и го украсявах! О, ако знаех, че такава ще бъде наградата ми, по-добре да бях взел брадвата и още там да те бях насякъл на трески!
При тези думи Гилгамеш заплакал.
— Не говори така, аз ще се помоля на могъщите богове! — казал. — Аз ще им извая идоли, целите от злато!
Но Шамаш го чул и извикал от небето:
— Не си хаби златото, царю! Думата, която боговете са казали, няма да я изменят! Жребият е хвърлен, нищо от човека не остава на света!
И като чул това, Гилгамеш навел глава, а Енкиду пламнал от гняв и скръб.
— Щом е тъй, Шамаш — извикал, — поне отмъсти за мен! Проклет да е ловецът, който ме раздели от животните и ме направи човек! Нека мъките му да не свършват, нека всеки път, по който върви, да му бъде отвратителен! Проклета да е Шамхат, блудницата, която ме доведе в града! Нека мъжете, преситени, да отхвърлят ласките й, нека врани да сипят нечистотии в къщата й, нека самата тя като овца да се търкаля в нечистотии, защото тя ми докара това проклятие!
— Защо, Енкиду, проклинаш блудницата? — извикал Шамаш. — Нима тя не те храни с хляб и не те пои със сикера? Нима не ти даде за приятел Гилгамеш?
Гневното сърце на Енкиду се успокоило при тия думи.
— Добре тогава, друго ще й пожелая! — казал меко. — Нека, който я зърне, да се изуми от хубостта й, нека царе и владетели, да се влюбват в нея! — а после легнал, болка пронизала цялата му вътрешност и сънувал втори сън, и също го разказал на Гилгамеш.
— Приятелю — зашепнал. — Слушай какво видях! Небето крещеше и земята отговаряше, и аз стоях сам в тъмната нощ! Доближи ме човек с мрачно лице, крилата му бяха птичи крила, ноктите — орлови нокти. Аз се борех с него, но той ме надви и отвори земята и ме постави вътре. Така влязох в къщата на мрака, в къщата, от която никой не излиза, в къщата, където плесен покрива врати и ключалки! Там видях и самата Ешеркигал, подземната царица, пред нея седеше писар и държеше на колене плочата със съдбите и като вдигна лице, видя ме и каза: „Смъртта вече е взела този човек!“
А Гилгамеш гръмко заридал:
— Приятелю мой, с когото делихме мъките, спомни си всички наши подвизи, не ме напускай! — Но Енкиду все повече отслабвал, минали два, три, четири дни, минали дванадесет дни и на тринадесетия издъхнал. Гилгамеш се изправил над мъртвия и извикал с пълен глас:
— Енкиду, ти, който си закърмен от антилопите и възпитан от животните в степта! Нека плачат за теб склоновете на планините, по които се катерехме! Нека плачат с бял сок кипариси и кедри, нека плачат мечки, хиени и тигри, рисове и лъвове, елени и сърни, добитък и звяр! Нека плаче светлият Ефрат, откъдето сме вземали вода, нека плачат мъжете и старейшините на Урук! Чуйте ме, мъже, моя мощен боздуган, моя здрав щит, моя верен кинжал, моя празничен плащ — зъл демон ми го отне! Моят по-млад брат, ловецът на планинските пантери, Енкиду, с когото навсякъде побеждавахме, какъв сън го налегна!
И той закрил лицето на приятеля си, както се закрива лицето на жена, сам се въртял наоколо като орел, като лъвица, чиито лъвчета са попаднали в клопка, и късал дрехите си, и раздирал косите си. А после викнал най-добрите ваятели и ковачи.
— Искам да направите идол на моя приятел! — заповядал им. — Такъв идол, какъвто и боговете не са имали: подножието от мрамор, косата от лазур, лицето от алабастър, тялото от злато!
А сам надянал груба власеница, загърнал се е лъвска кожа и принесъл жертва на Шамаш. Отгоре боговете, учудени, го гледали.
— Какво правиш, Гилгамеш? — извикал Ану. — Открай време така е отредено за хората! Орачът оре, овчарят взема млякото, ловецът гони звяра, така е отредено!
— Какво искаш, Гилгамеш? — извикал Енлил. — Ти искаш това, което никога не е било, откакто моите ветрове духат над водите.
— Какво търсиш, Гилгамеш? — извикал Шамаш. — Живота, който търсиш, няма да го намериш!
— Искам очите ми винаги да са пълни със слънчева светлина! — отговорил Гилгамеш. — Колко празен е мракът и колко нужна е светлината! Може ли мъртвият да види слънчевата светлина?
И оттук нататък той наистина не намерил спокойствие — все едно как е умрял Енкиду, дали сам е влязъл в подземното царство или смъртта го е намерила тук, на земята — вече го нямало. Гилгамеш изоставил човешките дела, скитал из пустинята в своята груба власеница и своята лъвска кожа. Вървял и плачел.
— Нима и аз ще умра като Енкиду? Скръб е рязала тялото ми! Страхувам се от смъртта и тичам в пустинята! Вдигам глава и се моля на могъщите богове: запазете ме, направете ме, какъвто бях преди!
Легнал да спи, посред нощ се събудил и видял наблизо лъвове да си играят, палаво да скачат и да се радват на живота. Бяс го обзел, грабнал брадвата си и като стрела се забил между тях — удрял, сякъл, убивал, докато не останал нито един.
А после решил да отиде при Утнапиштим, върховния прадед, който се избавил от потопа — единственият безсмъртен, може би щял да му даде утеха и помощ. Той живеел там, където никой не бил стигал, отвъд най-високата планина Машу. Гилгамеш доближил планината, пред нейната врата стояла двойка пазачи: полухора-полускорпиони.
— Защо идваш от толкова далече? — попитал го човекът скорпион.
— Моят по-млад брат Енкиду — отговорил Гилгамеш, — Енкиду, ловеца на планинските пантери, с когото навсякъде побеждавахме, с когото делихме мъките, го постигна човешката съдба! Дни и нощи плаках над него, дни и нощи минаваха, докато червеи проникнаха чак до ноздрите му, и аз се изплаших от смъртта, и скитам като разбойник в пустинята! Мисълта за Енкиду не ми дава покой, как да млъкна, как да утихна. Любимият ми приятел стана земя, няма ли и аз да легна като него, за да не се вдигна никога? Затова отивам при Утнапиштим, да го попитам за живота и смъртта!
— Никой още, Гилгамеш, не е минавал прохода през планината — промълвил човекът скорпион. — Той е много дълъг, вътре е пълен мрак, нищо не се вижда и се сменят непоносима жега с непоносим студ. Как ще минеш по този път?
— Нека да вървя — казал Гилгамеш. — През жега и студ, през мрак и въздишки, и плач, нека да вървя!
Тогава пазачът се отместил и го пуснал:
— Върви тогава, Гилгамеш, по своя труден път, върви и дано се върнеш благополучно!
Гилгамеш влязъл, минал един ден — пълен мрак, нищо не се виждало, втори ден — пак нищо не се виждало, трети ден — нищо не се виждало, и продължавал така, и непоносима жега се сменяла с непоносим студ. Едва на дванадесетия ден се появило сияние и той изскочил от другата страна. Видял каменна гора, чудно красива, с гроздове от лазурит, край гората — море, а до морето — къща. В къщата живеела Сидури, стопанката, на която гостували само боговете. Когато видяла Гилгамеш, целият в прах, помислила го за убиец и залостила вратата. Той затропал с всичка сила.
— Кой си ти? — попитала тя.
— Аз съм Гилгамеш, героят!
— Ако си Гилгамеш, защо бузите ти са хлътнали, а лицето ти е посърнало?
— Как няма да е посърнало — казал Гилгамеш, — когато моят по-млад брат Енкиду го постигна човешката съдба? Дни и нощи плаках над тялото му, любимият ми приятел стана земя, няма ли и аз да легна като него, за да не се вдигна никога?
— Какво искаш, Гилгамеш? — извикала Сидури. — Живота, който търсиш, няма да го намериш! Когато боговете създаваха човека, задържаха живота за себе си, а за човека определиха смъртта. Затова по-добре е да си пълниш стомаха, винаги да си весел, винаги да си измисляш празници и безгрижно да танцуваш! Светли да са дрехите ти, чисти да са косите ти! Гледай как твоето дете те държи за ръка, радвай съпругата си с прегръдки! В това се състои работата на човека.
Но Гилгамеш поклатил глава.
— Ти ми кажи — попитал — накъде е пътят за Утнапиштим?
— Никой още не е минавал през морето — отговорила тя. — Дълбоки са водите на смъртта и преграждат всички пътища! Но ще ти дам съвет: наблизо е Уршанаби, лодкарят на Утнапиштим. Само с негова помощ можеш да минеш морето.
Закрачил нататък Гилгамеш и намерил Уршанаби, който тъкмо изтеглял лодката на брега. Обяснил му кой е, а лодкарят му казал да влезе в гората, да отсече с брадвата си сто и двадесет пръта и да издяла от тях гребла. Гилгамеш влязъл, отсякъл сто и двадесет пръта, издялал от тях гребла. Двамата с Уршанаби стъпили в лодката и заплавали. С греблата Гилгамеш тласкал напред лодката, едно по едно те се чупели — всичките сто и двадесет. Тогава той си свалил дрехата и я разперил с ръце като платно, и така стигнали другия бряг. Утнапиштим отдалече ги видял и се чудел кой е този непознат.
— Кой си ти? — попитал той героя. — Защо са хлътнали бузите ти, защо лицето ти е посърнало?
— Как няма да е посърнало — отговорил Гилгамеш, — когато моя по-млад брат Енкиду го постигна човешката съдба? Любимият ми приятел стана земя, няма ли и аз да легна като него, за да не се вдигна никога?
Замислил се Утнапиштим и казал:
— Ти, Гилгамеш, си пълен със скръб, защото в твоето тяло се крие и бог, и човек. Както са те създали баща ти и майка ти, такава е твоята участ. Какво искаш? Нима ние завинаги строим нашите къщи? Нима реката вечно тече с пълни води? Нима скакалецът вечно оставя своите личинки? Спящият и мъртвият си приличат — и двамата показват образа на смъртта. Така боговете са определили.
Гилгамеш втренчено го гледал.
— Но на ръст ти си колкото мен, Утнапиштим! — казал той. — И на вид си също като мен! Кажи ми как можа да добиеш вечен живот!
— Ще ти разкажа тайната на боговете — съгласил се Утнапиштим. — Аз живеех преди потопа в Шурипак, древния град край Ефрат. Но когато боговете решиха да залеят с вода цялата земя, Еа все пак пожела да ме предупреди. И не на мен каза той, а на моята къща: „Слушай, къща — прошепна й една нощ, — слушайте, стени! Посъветвайте господаря си да остави всичко и да си построи голям покрит кораб, за да спаси живота си!“ Аз го чух, отправих му благодарствени молитви и още същия ден извиках всички мъже на работа, започнах строежа на кораба. Обилно ги хранех, поих ги с вино и сикера като с речна вода, а те се радваха, без да знаят какво ги чака. Накрая корабът беше готов, натоварих на него от моите богатства, колкото можеше да побере, качих се с жена си и засмолих отвътре всички врати. А на другия ден се зададе страхотен облак, небето загърмя, всичко светло стана тъмно, земята се разцепи като чаша. Ветровете налетяха, рукнаха дъждове — като войска застигаха бягащите хора, нито един не можеше да види другия. Самите богове се изплашиха, те се събраха горе, като кучета се притискаха! Прелестната Иштар викаше, сякаш имаше родилни мъки: „Проклет да е денят, в който осъдихме на гибел хората! Затова ли раждам хора, за да напълнят морето като риби?“ И другите също плачеха до нея, устните им бяха пресъхнали. Шест дни и седем нощи се лееше потопът — на седмия ден морето утихна. Аз отворих вратите, светлина ме озари, погледнах — пълна тишина, цялата земя равна като покрив — долу в глината всички хора станали на глина. Паднах на колене и заплаках с глас. После слязох, запалих жертвените светилници и вътре пуснах мирта, тръстика и кедър. Боговете усетиха миризмата, боговете като мухи се събраха над светилниците. Като видя кораба, Енлил се разяри. „Как се е спасил този? — извика. — Нали всички трябваше да загинат!“ Но Еа го успокои. „Ние сгрешихме, че направихме потопа — каза му той. — Можехме самите да загинем в него! А ти не се бой, че хората пак ще станат силни; по-добре да им пращаме лъвове, които да ги ядат, или глад, който да ги погубва, или мор, който да ги поразява, отколкото да правим потоп!“ И тогава боговете ме благословиха, самият Енлил се качи на кораба, взе ме за ръка, сложи до мен моята жена и рече: „Досега си бил човек, отсега ще бъдеш подобен на боговете! Живей вечно, но далече от хората!“
— А не мога ли и аз да постигна същото? — извикал Гилгамеш.
— Кой би събрал отново боговете? — казал Утнапиштим. — Кой би ги събрал, за да ти дадат живот, какъвто търсиш? Погледни се: смъртта е в теб, сънят е в теб, ти не можеш без смърт и сън! Ето, опитай, ако би могъл да изкараш седем дни без сън, тогава би имал право да искаш живот!
— Ще изкарам — казал Гилгамеш, но едва седнал, и сънят го обгърнал като мъгла в пустинята.
— Виж го! — казал Утнапиштим на жена си. — Виж го, героя, който иска живот!
— Бутни го да се събуди и да се върне с мир — казала тя.
— А, не, човек се мами — отвърнал Утнапиштим. — Той няма да ми повярва, че е заспал. Затова, докато спи, печи по един хляб на ден, да ги види, когато се събуди!
И цели седем дни спал Гилгамеш — първият хляб съвсем се разпаднал, вторият се пропукал, третият плесенясал, на четвъртия му побеляла кората, петият бил червив, шестият — още пресен, и тъкмо жената вадела от пещта седмия хляб, когато Утнапиштим побутнал Гилгамеш.
— О, аз само за миг съм задрямал! — протегнал се Гилгамеш. — Добре че ме побутна!
— Стани и изброй хлябовете! — посочил му Утнапиштим. Погледнал Гилгамеш и въздъхнал.
— Разбрах — казал. — Сънят е овладял моята плът, сънят похитител! Вътре в моите покои обитава смъртта, навсякъде е смъртта. Какво да правя сега, какво ми остава?
— Нищо, освен да се върнеш с мир — отговорил Утнапиштим, повикал лодкаря Уршанаби, накарал го да заведе Гилгамеш до брега, там той се измил, облякъл нова дреха и пристъпил към лодката. Но жената на Утнапиштим го съжалила.
— Виж го колко се е мъчил и страдал! — казала тя на съпруга си. — Нима накрая няма да му дадеш утеха?
И Гилгамеш бил вдигнал вече котвата, когато Утнапиштим го спрял.
— Ти много си се мъчил и страдал — казал му, — затова накрая ще ти открия една съкровена тайна, тайната на цветето, което пази живота. Това цвете расте на морското дъно, то е бодливо като розов храст, но ако можеш да го откъснеш и да вкусиш от него, ще останеш вечно млад!
Като чул това, Гилгамеш скочил от лодката, вързал на краката си два тежки камъка и с тях се хвърлил в морето. Камъните го смъкнали до дъното, там напипал цветето, набол пръстите си, кръв потекла от тях, но го откъснал, после прерязал камъните и изплувал на брега.
И щастлив, тръгнал по обратния път, в лодката на Уршанаби.
— Това вълшебно цвете, Уршанаби — обяснявал му той, — ще го занеса в моя град, в укрепения Урук, ще го дам първо на някой старец да го вкуси, и ако подмладее от него, аз също ще го вкуся и завинаги ще запазя моята младост!
Дълго плавали те, по едно време до брега видели басейн с прясна вода. Гилгамеш поискал да се изкъпе. Спрели, оставил цветето и се потопил в басейна. Но в това време една змия усетила аромата, изпълзяла от дупката си, взела цветето и връщайки се назад, оставила навън старата си кожа. И когато Гилгамеш излязъл, видял само кожата — тръшнал се на земята, плакал, плакал, докато най-сетне утихнал.
— Защо се трудиха тия крака и тия ръце, Уршанаби? — въздъхнал той. — На себе си нищо добро не донесох, и утехата, която намерих, изчезна под земята. Това е последното знамение, сега разбрах, че няма да постигна, каквото търся, че трябва да се примиря!
И те продължили да плават, докато накрая стигнали пристанището на Урук — целият укрепен град сега се простирал пред очите им.
— Вдигни се, Уршанаби, и погледни! — казал Гилгамеш. — Виж тези стени, тези постройки и кирпичите, и камъните, и колоните! Виж как стоят те, и когато ме няма, пак ще стоят! Нека отново се заема със своите човешки дела, нека продължа да вдигам стени и постройки, това ми остава!…
И тук прекъсват древните плочи с клинообразното писмо, тук свършва разказът на Гилгамеш — за този, който видял всичко до края на света, който познал морето и планините, който постигнал мъдростта и проникнал навсякъде, който извървял най-дългия път, но се уморил и се върнал!… Разказват, че след това живял много дълго, чак до сто и двадесет години, и все пак накрая умрял, отишъл под земята като своя приятел Енкиду и като всички хора на този свят.









Реакции:

0 коментара:

Публикуване на коментар