Маказа

Род, народ, родина

Хармония и сила

Човек, дух, природа. Семинари. Тренинги

Българска магия

Поверия, обичаи и още нещо

Завръщане към корена- My Workshops

Ритъм, музика и песен. Живата наука в предания и песни

Древност и наследство

България днес истинска магия- фестивали. Древността е тук- Кукери и Нестинари.

Места на силата. Човек и природа, Слънце и Луна, Небе и Земя

Светилища и храмове от древността. Свещари

петък, 11 март 2016 г.

Небесните любими. Митове за Слънцето и Луната

 

Небесна алхимия 


 Как Слънцето с влюби в Луната



Ето го и него. Роди се пак. Слънцето и Луната се срещнаха в небето и тя застана на пътя му. Застана при това цялата.


" Какво неблагоприличие, каква дързост!" каза Слънцето.
 
Погледна я с крайчето на окото си от ъгъла на първия му отнет слънчев градус. Пречеше му да разнася светлината.
"Как само се осмелява? Каква напрапница...Да краде от пътя ми. Да ме спира, заговаря. А Мисията ми е свещена. Аз съм съвършен."
В лъчите му се четеше недоумение. Как му пречеше само, тази....нейна...студена светлина. Ненавиждаше я. Тя му бе чужда. Не бе негова, бе нейна. Не искаше да я вижда. И най-често я избягваше на небосклона. Умел и бърз бе впряга му. Но не и днес...Съдбата бе отредила друго...бе отредила среща, така нежелана от него и така чакана от нея.
 
Намръщи се още повече, когато се досети, че Луната всяка нощ се промъкваше неканена след залез по небето и крадеше от неговото величие и топлина, безсрамно. След това чакаше да падне здрач и я излъчваше в нощта, в нюанси които той никога не би си позволил...студени, неясни, нещо като светлина, в която сякаш се криеше нещо. Не я разбираше. Объркваше го.
 
"Що за безумие? За какво им е на хората, светлина докато спят? Напълно нелогично е. Безсмислини прищявки. Нощ е, тогава трябва да се спи." мислеше си Слънцето.
"И само аз мога да светя. Аз съм звезда, а тя коя е? Студена буца пръст. Малка и невзрачна."

 
Такива мисли идваха на ум на Слънцето, докато Луната постепенно нахлуваше в неговия храм в деня на затъмнението и отхапваше минута след минута от светлината на великолепната му мантия. Правеше това докато накрая напълно препречи пътя му. Застана там доволна, цяла, черна. И денят помръкна. Тя бе като петно върху великия замисъл на творението...
Недоразумение- тъмнина през деня, светлина през нощта, будуване по време  на сън и сънуване, когато очите са отворени.
Луната осветяваше пътя на хората долу- на Земята нощем. Времето, в което те тихо спят, тя даряваше света със светлина, дори и в най-тъмната нощ, като така правеше светлината и на най-далечните звезди по-слаба.
Да. Тя направи сянка. Сянка върху Слънцето. Много дързост, сила имаше в  това. Непокорство. Лудост. Самота.
 
"Няма кой друг да го стори." каза си Луната и тръгна.
Изпитваше сладка радост. Отдавна го дебнеше, гонеше го по небесклона, отипваше се да го стигне. Но не можеше да се мери с него. Той бе царят, вестителят- силен, могъщ, непоколебим, сияен. А самата тя бе просто сянка- студена буца пръст.  Уви ролята й бе такава. Как сянката ще се мери със светлината? Как материята ще засенчи духа? Как ще направиш от тъмното светло? Не можеш. Не можеш. Тъмното си е тъмно, светлото светло. Това е то...но понякога стават чудеса. Защото скрито остава скрито, докато не дойде сгоден случай да се прояви. И ето - днес се отваря небесната порта, през която тя можеше да влезе и застане на пътя му. Не се колеба. И го стори. Доволна. Цяла. Черна. Неразбрана. Горда.  Знаеше, че докато Слънцето свети, тя ще краде от светлината му, за да огрява нощта, защото така й бе отредено – и да застава на пътя му отвреме на време. Да го спре поне за миг. За да си отпочине, да се отпусне. И за да приеме, че не бе единствен, не бе и сам в небето. Тя можеше да го засенчи...но не за да засияе тя самата , а за да спре той лудия си бяг.
И тъй за миг Съдбата бе отредила Слънцето да срещне Луната. Те щяха да се срещнат. Така бе отредено. Великият и черната...Тя да го засенчи, а той да я приеме. Никой не може да застава на пътя на светлината, но и никой не може да скрие сянката, която светлината хвърля долу на Земята. Никой. Колкото и упорито да опитва. Непроявеното останало в сянка винаги преследва, дебне...защото е нужно да се прояви и промени. Да постигне свободата.
Слънцето светеше- това бе неговата мисия, но без Луната нямаше как да види и разбере, че макар и за малко може да бъде засенчено. Нямаше как разбере, че ако спре за миг, ще може да огледа света отгоре и да му се възхити. Нямаше как да разбере, че не винаги можеше да грее с целия си блясък, както и нямаше как да разбере, че най-силната му светлина хвърляше дълбоки, черни сенки на Земята, от които хората потреперваха и бягаха. Нямаше как да види, че в пещерите светлина не влиза, а в дълбоките кладенци водата никога не се стопля. Така както в съня на хората никой не можеше да надникне, докато е светло. Трябваше да се изчака нощта, та те да заспят. А нощта не бе негова, тя бе нейна. Примири се и поспря. Загледа се в черната й рокля и прозря... Не бе съвършен. Тогава разбра за непълния си блясък. И видя студените кладенци и кошмарите на хората, видя остри снежни зъбери и  непрогледни пещери. И разбра- не бе сам, не бе единствен в небето. Там долу имаше нещо, което той не можеше да промени, колкото и силно да светеше. Това не бе по силите му. Защото така, както сянката породена е от светлината, то светлината е обречена да я създава. Това го промени. И тъй влюби се в Луната, защото това което тя му подари, никога Слънцето само не би могло да освети. Това бе неговата нощ- Нощта на Слънцето. Неговият покой, но и неговият дъблок сън.
Ето го и него. Роди се пак. Слънцето и Луната се срещнаха в небето и тя застана на пътя му. Застана при това цялата. А той я прие и видя и тъмнината си. Ето го и него. Роди се пак и нов е. По-сияен от преди, защото така им бе отредено, той да свети, тя да прояви...
Що е горе, това е и долу...
 
Всяко слънчево затъмнение носи в себе си силен заряд от промени, активиране на нови процеси, провокация на наболели проблеми, както и кармични отработки, разбира се. Затъмнението беше на 9 март, 2016 г., в 3.55 ч., на 18º  56 ′ в Риби. Затъмнението ще засегне важни планети или части от хороскопа, които са разположени около от 17º до  20º на Риби, Дева, Близнаци или Стрелец.
 
Къде е твоята сянка? Какво не си видял? Затъмнението може да ти покаже. Древността ни учи и днес, митовете, легендите за планетите, за Земята, Слънцето и Луната са прекрасен начин да научим повече за себе си и да осветим своите сенки, желания, които егото е създало (Слънцето в хороскопа ни), а Луната (интуиция, женско начало, майчинско чувство и приемане) е проявило.
 

Легенди, свързани със слънцето



Египет- РА — богът Слънце, произлязъл от Хаоса, бил властелинът над цялата Вселена. След като победил силите на Мрака, той родил син Шу и дъщеря Сохмет, които създали Хеба (Земята) и Нут (Небето). Те дали живот на Озирис и на всички богове.
Ра сътворил света и станал негов пълен владетел и господар. Силата му идвала от една тайнствена дума, която никой не трябвало да знае. Ако някой узнаел магическата дума, Ра незабавно би загубил силата и властта си.


ИЗИДА — правнучката на Ра, която владеела тайната на всички магии, решила да отнеме силата и властта на бога Слънце — Ра. Тя направила една отровна змия, която ухапала стария Ра, и той започнал да се гърчи от болки. Само Изида можела да го избави от непоносимите страдания. Дълго той я молел да му помогне, но тя отказвала, като настоявала да й каже тайнствената дума. Като не можел повече да понася болките, той се принудил да изговори думата РА — името си. Болките преминали, но в същия миг Ра загубил силата и властта си над света. Хората повече не го почитали. Опустели храмовете и никой вече не му правел жертвоприношения. Ядосал се той и решил да унищожи целия човешки род.
Ра изпратил на Земята ужасната си дъщеря Сохмет с глава на лъвица, която като огнена стихия унищожавала всичко. Настъпил повсеместен мор. Навсякъде се чували само плач и стенания. Хората се сетили за Ра и започнали да отправят горещи молби към него, за да ги избави от гибелта.
Смилил се Ра над хората, укротил страшната Сохмет, но не искал да остане повече сред хората и отишъл на Небето. Там със своята ладия той плавал по Небесния Нил и давал светлина на цялата Вселена.
Всеки ден, когато Ра извършел дневния си път, той се спускал в Западните планини, гдето се намирал входът на подземното царство. Там той преминавал от дневната си ладия в нощната и започвал да плава по Подземния Нил. Но в полунощ върху него се нахвърлял неговият вечен враг — чудовищният змей Апоп. За да унищожи бога Слънце, Апоп изпивал водите на Подземния Нил. Но Ра го побеждавал и го принуждавал да избълва изпитата вода. Отново започвал да тече Подземният Нил и Ра плавал с ладията си по него до Източните планини. Щом ги стигнел, преминавал в дневната си ладия. Плавайки по Небесния Нил, Ра обливал със светлина цялата Земя. Хората се радвали и всяка сутрин посрещали появяването на Ра на изток с молитви и пеели химни, с които прославяли благодеянието и милостта му към човешкия род и целия свят.

Древна Гърция- Митове, свързани със слънцето

След като Уран (Небето) станал господар на света, той се оженил за благодатната Гея (Земята). Те имали шестима синове и шест дъщери — могъщите и страшни титани.
Титанът Хиперион и богиня Гея родили три деца — Хелиос (Слънцето), Селена (Луната) и Еос (Зората).
Далече на източния край на Земята се намирал златният дворец на ХЕЛИОС — БОГА СЛЪНЦЕ. Всяка сутрин, когато заруменявал изтокът, розовопръстата Еос отваряла златните двери. През тях излизал Хелиос със златната си колесница, теглена от четири бели като сняг крилати коня. Застанал прав в колесницата, Хелиос здраво държал юздите на буйните коне. Целият той блестял с ослепителна светлина в златната си дълга дреха и лъчезарния венец на главата си. Лъчите му озарявали най-напред високите планински върхове и те почервенявали, сякаш били обхванати от буйни огнени пламъци.
Все по-високо се издигала колесницата и лъчите на Хелиос се сипели върху Земята, на която давали светлина, топлина и живот.
След като Хелиос достигнел небесните висини, започвал да се спуска с колесницата си към Западния край на Земята. Там, в свещените води на Океана, го чакала златна ладия. В нея влизали крилатите коне с колесницата и Хелиос се понасял с нея по подземната река към изток в златния си дворец. В него Хелиос си почивал през нощта. С настъпването на деня той отново политал със златната си колесница по небесните простори, за да лее светлина и радост над Земята.

 
Митове, свързани с Луната
 

 
Древноегипетски мит:

Бог на времето и Луната бил Тот — наместникът на Ра. Когато Ра се спуснел с ладията си по Небесния Нил в Западните планини и започвал да плава по Подземния Нил, Тот, като приемал образа на Луната, тръгвал по неговия път на Небето. Бавно и замислено той вървял по небесния път.
Тот, богът Луна, бил и бог на мъдростта и покровител на учените.

Древногръцки мит: 

Селена, родена от титана Хиперион и богинята Гея, е сестра на Хелиос. Когато богиня Нукта (Нощта) хвърляла черното си наметало над Земята, мрак обгръщал всичко. Само звездите, сякаш изплашени от тъмната нощ, трептели и пръскали слаба светлина. Те са много. Осеяли са цялото небе, но са безсилни да прогонят нощния мрак, обгърнал цялата Земя. И ето на изток се появява слабо нежно сияние. То все повече се усилва, сякаш огнени пламъци обхващат далечината… Не след дълго на изток, изпод хоризонта, започвала да се въздига величествено БОГИНЯ ЛУНА — СЕЛЕНА. Спокойно стои тя в червено-златистата си колесница, която бавно теглели по небето витороги бикове. От нейната жълто-златиста дреха и лунния сърп на челото й се леела нежна светлина върху заспалата Земя. Сребристата светлина на Селена прогонвала нощния мрак.
Като изминела небесния си път, Селена се спускала с колесницата си в дълбоката пещера в планината Латъм в Кария. В нея лежал унесен във вечна дрямка прекрасният син на Зевс Ендимион. Селена била влюбена в него. Тя тихо се навеждала над него, милвала главата му, галела лицето му и му шептяла най-нежни любовни думи. Но потъналият в дълбока дрямка Ендимион не чувал и не усещал нейните ласки. Затова Селена винаги е тъжна и с такава посърнала светлина облива Земята през нощите.