Маказа

Род, народ, родина

Хармония и сила

Човек, дух, природа. Семинари. Тренинги

Българска магия

Поверия, обичаи и още нещо

Завръщане към корена- My Workshops

Ритъм, музика и песен. Живата наука в предания и песни

Древност и наследство

България днес истинска магия- фестивали. Древността е тук- Кукери и Нестинари.

Места на силата. Човек и природа, Слънце и Луна, Небе и Земя

Светилища и храмове от древността. Свещари

петък, 16 декември 2016 г.

Как песента учи

Как песента учи
Когато песента те пее, а ти си инструментът

Обичам да пея. Навлизам, усещам, въвличам се...в мелодията и чакам песента да дойде. Чакам я първо като гост, да я нахраня с вниманието си, да се харесаме. После оставам в тишина...И чакам - отклик, така че душата ми да извика за мен дадена песен. Тогава отново я каня- да се видим, чуем. Да се заобичаме.
Знам, че песента е по-голямата и аз мога само да я следвам. Слушам я. Попивам я.

Песента изисква от теб цялото ти присъствие, за да се реализира.
Тя е жива. Тя е взискателна, чиста и безкомпромисна. Песента е голям учител, учи на търпение и постоянство. Когато дойде времето да я запееш, трябва да й се оставиш, тя да води. И ако искаш да се научиш да пееш, остави всяко желание там някъде зад себе си и поеми въздух, задръж вниманието си за миг и тогава запей. Не спирай. Не казвай "Не мога". Греши, подхвани я отново, покани я...и тя ще те намери.
Това е най-трудното за всеки - да забравим себе си. Наричам го присъствие. Само, когато се отдавам на нещо, което обичам, когато се лиша от амбицията и желанието "да искам, да правя", чупя модела и нещото се случва. Не бързам. Търпение се иска. А как ми липсва понякога...търпение.

И тогава песента ми напомня как моделите на мислене на сбърканото ни съвремие са ни лишили от финото усещане за радостта от малките неща- тези, за който мъдреците казват, че ни правят истински щастливи. Та нали светът ни казва "успехът е важен", а амбицията в теб нашепва за нуждата да си на сцена, да си най-добрия. Тогава оставям песента да проговори в мен. Замислям се и разбирам какво ми казва. Уви, това е като състезание. Лъжа е...няма щастие в успеха и заемането на "първото място",  когато пеем, танцуваме...рисуваме. Няма място за конкуренция, когато творим.

Отдавна осъзнах нещо за сцената- не е за мен тази сцена. Тя ме обича, но аз нея не. Тя е прашна и дяволски погрешна. Защото е сцена, която изпива силата ти и изхабява таланта...и заменя с някой, с нещо друго, нещо, което се продава. Магията тук превръща в зрелище, изпълнителят в реклама, а слушателят в потребител. Песента в продукт, който да си купиш. И има нещо сбъркано...погрешно в това.
Мълча. Така каня песента да дойде и прошепне, да ме научи какво Не Е.
И чувам гласът й:
"- Потърпи, не бързай и тогаз запей...пей, та да се насладиш на малките неща...oтново."

Да, само, когато се отдаваме на нещо, което обичаме, когато се лишим от амбицията и желанието "да искамe, да правим, да имаме, да получим", чупим модела и песента "се случва". Случва се творецът в нас, а песента по пътя е нашия Учител.

Обичам да пея. Навлизам, усещам, въвличам се...в мелодията и чакам песента да дойде. Чакам я първо като гост, да я нахраня с вниманието си, да се харесаме. После оставам в тишина...И чакам - отклик, така че душата ми да извика за мен дадена песен. Тогава отново я каня- да се видим, чуем. Да се заобичаме. Слушам я. Попивам я и я оставям да ме учи. Защото знам, че песента е по-голямата и аз мога само да я следвам със сърцето си...и да оставя да се случат "малките неща".






понеделник, 5 декември 2016 г.

Отново в училище. Пеене за деца и родители на Никулден

Глас от моето детство


Когато прекрачих прага на старата сграда отново, но този път не като ученик, усещането, което се настани в мен е хем ново, хем странно. Някак мило ти става, но има и още нещо - то стои в теб кухо и чака да го чуеш.  Така се случи и с мен, когато изкачих стълбите на училището и се запътих към стаята на директора. Не за да ме мъмрят, а за да ме поканят да сътворя днес час по народно пеене за деца и родители в едно от столичните училища 5-то СОУ  "Иван Вазов" в квартал Павлово в София.

Директорът ме изненада приятно- ведър, усмихнат и много енергичен човек. Приветства ни с шоколадови бонбони и не спря да говори, да споделя. На подобни срещи често аз заемам тази роля- да говоря за, разяснявам относно..., но когато човек живее това, което работи и срещне съмишленици, някак си виждаш, че не можеш го запря, да спре за миг да говори този директор. Стопля. И с поглед и с дума.

С негова подкрепа днес на Никулден ще сътворя час за децата от училището по народно пеене. Събитието ще се помести във физкултурния салон следобед след 16.00 часа. Сега в ума ми препускат мисли като "Физкултурен салон- ама целия ли?", "Деца, много деца...", "а техниката, а дали ще е топло", " А малките могат ли да четат". Откровенно казано не знам как ще се справя с няколко класа дечурлига наведнъж...и с госпожите, родителите...Но знам едно аз трябва да съм там...отново на училище. Този път като преподавател. Животът е красив и изненадва. Та, мили приятели...пожелайте ми успех. Благодаря.
Ака някой иска да сътворим концерт наживо и в неговото училище, нека пише. Насреща съм.