Как песента учи

Когато песента те пее, а ти си инструментът

Уви, днешните времена ни учат, че животът е състезание. Но не. Лъжа е. В успеха и заемането на "първото място" когато пеем, танцуваме, когато рисуваме няма място за конкуренция, за рейтинги, за слава. 

С кого се състезаваш, когато твориш, кого славиш, кагото се сътворяваш, защо твориш? Та нима не знаем за многото успешни "герои на деня", които са нещастни в живота си хора. Не, творчеството, талантът не са дадени за слава, дадени са за радост...твоята, а пък ако радваш и света, добре...Нека, но пази се. Усмихни се и обърни му гръб. Защото светът  живее във външното и винаги ще търси щастието там някъде, при някого, при нещо си, при някого, някога. 

Днешното време изисква сила да устоиш на света, да устоиш на "успеха", да се съхраниш.

Обичам да пея. Навлизам, усещам, въвличам се...в мелодията и чакам песента да дойде. Чакам я първо като гост, да я нахраня с вниманието си, да се харесаме. После оставам в тишина...И чакам - отклик, така че душата ми да извика за мен дадена песен. Тогава отново я каня- да се видим, чуем. Да се заобичаме.
Знам, че песента е по-голямата и аз мога само да я следвам. Слушам я. Попивам я.

Песента изисква от теб цялото ти присъствие, за да се реализира.
Тя е жива. Тя е взискателна, чиста и безкомпромисна. Песента е голям учител, учи на търпение и постоянство. Когато дойде времето да я запееш, трябва да й се оставиш тя да води. И ако искаш да се научиш да пееш, остави всяко желание там някъде зад себе си и поеми въздух, задръж вниманието си за миг и тогава запей. Не спирай. Не казвай "Не мога". Греши, подхвани я отново, пак греши, отново я покани я...и тя ще те намери.

Най-трудното е да забравиш себе си. Наричам го присъствие. 

Само, когато се отдавам на нещо, което обичам, когато се лиша от амбицията и желанието "да искам и да правя", чупя модела и "нещото" се случва. Не бързам. 

Търпение се иска. 

А как ми липсва понякога...търпение.

И тогава песента ми напомня как моделите на мислене на сбърканото ни съвремие са ни лишили от финото усещане за радостта от малките неща- тези, за който мъдреците казват, че ни правят истински щастливи. Та нали светът ни казва "успехът е важен", а амбицията в теб нашепва за нуждата да си на сцена, да си най-добрият, да си първи. 

Тогава оставям песента да проговори в мен. Слушам и разбирам какво ми казва. 

Отдавна осъзнах нещо за сцената. Тя е прашна и дяволски погрешна.Тя ме обича, но аз нея не.  Защото що за сцена е тази, която изпива силата ти и изхабява таланта ти, която те изяжда...

Що са успех е този, който те заменя с някой, с нещо друго.

Но днес магията в света превръща в зрелище, а изпълнителят в реклама, слушателят в потребител, света в пазарище със светещи табели. А талантът, песента в продукт, който си купуваш. Пази се светът те иска.

И има нещо сбъркано дълбоко погрешно в това. 

Мълча. Замълчи и ти.

Нека да поканим песента да дойде и прошепне, да не научи какво Не Е.

И тогава чувам гласът й:
"- Потърпи, не бързай и тогаз запей...пей, та да се насладиш на малките неща...oтново и отново."
Да, само, когато се отдаваме на нещо, което обичаме, когато се лишим от амбицията и желанието "да искамe, да правим, да имаме успех, да получим" ние чупим модела и песента "се случва". Случва се творецът в нас, а песента по пътя е нашия Учител.

Обичам да пея. Навлизам, усещам, въвличам се...в мелодията и чакам песента да дойде. Чакам я първо като гост, да я нахраня с вниманието си, да се харесаме. После оставам в тишина...И чакам - отклик, така че душата ми да извика за мен дадена песен. Тогава отново я каня- да се видим, чуем. Да се заобичаме. Слушам я. Попивам я и я оставям да ме учи. Защото знам, че песента е по-голямата и аз мога само да я следвам със сърцето си...и да оставя да се случат "малките неща", постигна ли го знам, че съм успяла. Другото, другото е за света,