Маказа

Род, народ, родина

Хармония и сила

Човек, дух, природа. Семинари. Тренинги

Българска магия

Поверия, обичаи и още нещо

Завръщане към корена- My Workshops

Ритъм, музика и песен. Живата наука в предания и песни

Древност и наследство

България днес истинска магия- фестивали. Древността е тук- Кукери и Нестинари.

Места на силата. Човек и природа, Слънце и Луна, Небе и Земя

Светилища и храмове от древността. Свещари

събота, 1 юли 2017 г.

Вълшебни български народни приказки


Български народни приказки.
Имало някога един добър ловец. Той стрелял така точно, че стрелата му никога не отивала напразно. Ала бил роб и всичко трябвало да носи на своя господар. А пък господарят му — на царя.

Един ден глашатаят разгласил, че царят иска да жени дъщеря си и кани всички знатни мъже на сбор.

Заръчал господарят на своя роб да убие девет коли дивеч, за да ги носи на царя. И ловецът взел лъка и стрелите си и тръгнал с кучетата в гората. Тъкмо когато си свършвал работата, видял, че кучетата му гонят един елен. Ала той не бил като всички елени, а целият сребърен. Ловецът вдигнал лъка си и се прицелил. Еленът проговорил с човешки глас:

— Не ме убивай, юначе, добро ще ти сторя!

— Какво добро може да ми направи един елен, па макар и да приказва като човек! Хайде, ела, не се страхувай!

— Хвърли стрелата си и ще дойда!

Момъкът хвърлил лъка и стрелата си, а еленът се приближил и му рекъл:

— Искаш ли да те направя царски зет?

— Искам, направи ме!

Сребърният елен казал:

— Като изпратиш господаря си, върни се тук, на това място, и свирни три пъти с буково листо. Аз ще дойда.

Ловецът така и направил. Върнал се в гората, изсвирил три пъти с буково листо и еленът на мига дотърчал.

— Искаш ли да идем на царския сбор? — попитал той.

Момъкът се почудил:

— Как ще ида там, с тия дрехи ли? Нямам ни кон, ни сабя!

— Ти за това не бери грижа. Аз ще ти стана кон. Бръкни под онзи камък и извади две змии — те ще съскат, но ти не се плаши. Едната ми сложи за юзда, а другата вземи за камшик.

Момъкът направил всичко така, както му заръчал еленът. Извадил змиите и щом сложил едната в устата на сребърния елен, той тозчас станал красив бял кон с хубава юзда, а другата змия се превърнала в камшик.

Конят веднага проговорил:

— А сега откърши една тояга и разрови мъха на камъка, под който намери змиите.

Ловецът разровил мъха с една тояга. Тоягата мигом се превърнала в остра сабя, а изпод камъка се подавали красиви одежди.

Облякъл се момъкът, запасал си сабята, взел си лъка и стрелата и се метнал на коня.

Пристигнали в царския дворец тъкмо когато глашатаите разгласявали, че царят ще даде дъщеря си на онзи, който изпревари всички ездачи, който простреля мушица във въздуха и който със сабята си разсече камък.

Ловецът и конят му стигнали първи. Сетне само ловецът успял да простреля мушица, както си хвърчала. А като дошло ред да се разсече камъкът, никой не се наел. Отишъл момъкът и щом замахнал, разполовил камъка.

Тогава царят му дал дъщеря си. Направили голяма сватба.

След сватбата конят рекъл на царския зет:

— Аз си отивам в гората. Ето ти един мой косъм. Ако ти потрябвам, нагрей го и веднага ще дойда.

— Живей си на свобода, приятелю! Нали сега съм царски зет, няма да имам нужда от нищо.

Ала една нощ царската дъщеря чула мъжа си да говори насън и разбрала, че той бил прост селянин и роб. Тя не могла да се примири, че съпругът й не е от знатен род.

Разказала всичко на царя, а той много се разлютил. И веднага изпратил да повикат някогашния господар на ловеца.

— Ето го твоя истински мъж, дъще! — казал царят. — А оня измамник трябва да се накаже. Кажи ми, дъще, как да го накажем?

Царкинята веднага рекла:

— Да го хвърлим в морето да го изядат рибите.

Вързали един камък на шията на ловеца и го хвърлили във водата. Една голяма риба го лапнала и той се намерил в корема й. По някое време рибата отворила уста, духнала и момъкът се озовал на един бряг, обрасъл с дива гора. Тогава изведнъж пред него се появил сребърният елен. Ядосал се ловецът, грабнал една тояга и замахнал да го удари:

— Ти ми докара всички беди!

А еленът му отговорил:

— Ти си си виновен. Ако беше взел косъма, аз начаса щях да разбера, че си в беда. Добре че пак разбрах навреме.

— Та мене ме спаси една голяма риба! — казал ловецът.

— Тази риба бях аз!

Момъкът прегърнал сребърния елен и рекъл:

— Благодаря ти и прощавай за лошите думи. Моля те, помогни ми и сега!

— Не мога вече да ти помагам. Моята сила е дотук. Ала ще ти дам едно цвете с три листа. Сполети ли те беда, откъсни едно от тях. И помни, че твоето щастие е в предния зъб, в първата треска и в една хубава девойка.

Казал това сребърният елен, тропнал с крак и изчезнал. А ловецът тръгнал сам из гората. Нападнали го страшни зверове — той откъснал първото листо; изгубил пътя — откъснал второто и се озовал пред каменните стени на главния град. Преди да влезе в него, момъкът откъснал и третото листо и начаса се превърнал в буен ален жребец. Разиграл се жребецът и влязъл в конюшнята на едни сиромаси. Те много му се зарадвали и тръгнали да го продават. Около коня се струпали много хора. Пристигнали да го видят дори царят и новият му зет.

Зетят много харесал коня и го купил. Ала щом се качил на гърба му, жребецът метнал ездача си на земята.

Царският зет много се ядосал и заповядал да убият буйния кон. Една хубава бедна девойка от прислугата чула думите му, погалила жребеца и заплакала:

— Ех, какъв хубав кон, ала трябва да загине заради волята на царския зет!

Тогава конят прошепнал на девойката:

— Ако ти е жал за мене, като ме убият, прибери ми предния зъб и го закопай в градината пред двореца.

Девойката така и направила. До вечерта на мястото, където заровила зъба, израснало чудно дърво. Клоните му не шумели, а пеели песни. На сутринта всички се събрали да гледат чудното дърво. Дошъл и царският зет. Ама щом застанал под дървото, песента спряла, а на клонките израснали тръни и като зашибали царския зет, издрали му цялото лице.

Той се разгневил и заповядал да отсекат дървото. И това чула хубавата девойка и рекла:

— Ех, че хубаво дърво, а ще трябва да го отсекат заради прищевките на царския зет!

А дървото прошепнало:

— Щом ти е жал за мене, като ме секат, вземи първата треска и я хвърли в езерото.

Девойката така и направила. Хвърлила първата треска в езерото и тя в тоз миг се превърнала в златна патица.

Царският зет веднага поискал да я убие. Прицелил се с лъка един път — не успял да я убие, прицелил се втори път — пак не успял. Третата стрела убила патицата.

Зарадвал се зетят, съблякъл се и се хвърлил във водата да хване убитата патица. Ала щом доближил до нея, тя хвръкнала, кацнала на брега при дрехите на царския зет и веднага се превърнала в човек.

Царският зет познал своя роб, уплашил се много, нагълтал вода и се удавил.

А момъкът облякъл дрехите, взел си лъка, стрелата и сабята и отишъл в двореца. Разсякъл той със сабята си желязната порта, а със стрелите си приковал всички, които искали да го спрат.

Царската дъщеря се спуснала към него и започнала през сълзи да се кълне, че го обича. Тогава ловецът й рекъл:

— А защо пожела да ме хвърлят в морето?

— Но нали пак си жив?

— И аз ще заповядам да хвърлят теб и баща ти в морето, па ако можете, оживейте!

И ловецът заповядал да хвърлят царя и царкинята в морето. След това намерил хубавата девойка и се оженили. Той станал цар, а тя царица. Двамата дълго царували и правили много добрини на бедните и честните хора.

Когато Господ ходеше по земята. 


В едно село живеели трима братя. Те били много сиромаси и нищо си нямали. Един ден братята решили да идат да намерят Господ Бог и да го питат защо са толкова бедни. Тръгнали на път и както си вървели, срещнали един дрипав старец.
— Добра среща, дядо! — поздравили те.
— Дал ви Бог добро, деца! — отвърнал дядото и ги попитал: — Накъде така?
— Ние, дядо, — отвърнали те, — сме трима братя, бедни сиромаси и няма с какво да се изхраним. Затова сме тръгнали да питаме Господ дали няма и за нас да даде нещо, с което скромно да преживяваме. Тогава старецът попитал най-големия брат:
— Като идеш при Бога, какво ще му поискаш?
— Ще поискам да ми даде едно стадо овце. Ще направя голяма мандра, та всеки беден пътник, който мине покрай нея, да го нагостя без пари.
В това време на ливадата край тях накацало ято врани. Старецът ги посочил и рекъл:
— Помами тези врани!
Големият брат помамил враните и те изведнъж се превърнали в овце. Голямо стадо с чудни овце.
Останал момъкът на това място, направил си мандра и се захванал с отглеждането на овцете, а двамата по-млади братя продължили пътя си. Вървели, вървели, докато стигнали в една голяма букова гора. Седнали да си починат до висока скала, под която бликало бистро изворче. Изневиделица се появил стар човек и приседнал до тях.
— Добра среща, дядо! — рекли момчетата.
— Дал ви Бог добро, деца! — отвърнал на поздрава им дядото. — Накъде биете път?
— Ние, дядо, сме братя. Много сме сиромаси и затова сме тръгнали да търсим Бога да ни помогне.
Тогава старецът попитал средния брат:
— Синко, като идеш при Бога, какво ще му поискаш?
— Ще поискам да ми даде една прохладна механа. И всеки беден пътник, който се отбие при мене, ще го нахраня и напоя без пари.
— От тази скала ще стане хубава механа! — рекъл дядото и се изгубил.
Когато се обърнал назад, средният брат видял, че на мястото на скалата се издигала хубава бяла къща, а изворчето се е превърнало в чешма с два чучура, от които текли вино и ракия. Останал там средният брат, а най-малкият продължил напред да търси Бога, за да го попита как да се замогне и той. Надвечер стигнал до широко равно поле, сред което се люлеела нива със златно жито. Насред нивата жънела една мома, по-хубава и от приказните самодиви, които момъкът често виждал в съня си.
Додето я гледал, изведнъж някой застанал до него. Обърнал се момъкът и видял нисичък, прегърбен старец, който се подпирал на кривата си тояга.
— Добра среща, дядо! — поздравило момчето.
— Дал ти Бог добро, синко! Накъде си поел по тоя прашен друм? — попитал дядото и приседнал на синора до нивата.
— Ние, дядо… — отвърнало момчето. — бяхме трима братя сиромаси. Тръгнахме да питаме Бога защо сме сиромаси и дали няма да ни помогне с нещо. После случи се така, че братята ми намериха това, дето искаха, а аз продължих сам.
— Като идеш при Бога, какво ще му поискаш?
Момъкът помислил малко и рекъл:
— Дядо, друго не бих поискал: ще му поискам една мома като тази, дето жъне на нивата. Да се задомя, пък все ще му намерим колая за подредбата на другите неща.
Тогава старецът се усмихнал и казал:
— Е, щом ти харесва момата, вземи я! Тя ти е лика-прилика.
Момъкът послушал стареца и се оженил за момичето. Тримата братя така и не разбрали, че това бил Самия Господ Бог, който в онези времена често ходел по земята.
Минали години. Веднъж Господ се преправил пак на дрипав просяк и тръгнал да наобиколи тримата братя — да ги види как преживяват. Да разбере дали са доволни от полученото и изпълняват ли обещанията си. Най-напред се отбил в мандрата при големия брат. Той бил развъдил големи стада овце, правел сирене, масло и кашкавал и бил много забогатял. Потропал Господ на портата, големият брат излязъл да усмири кучетата и като видял дрипльото, сърдито свъсил гъстите си вежди.
— Помози Бог, синко! — поздравил Господ.
— Дал ти Бог добро, старче!
— Синко, аз съм сиромах човек, просяк. Дали би ми дал парче масло или малка бучка сирене да утоля глада си?
Още повече се намръщил големият брат.
— Старче, аз ако на всеки просяк давах масло и сирене, от мандрата ми камък върху камък да не е останал… Хайде, върви си по пътя, че да не пусна кучетата!
Господ излязъл на пътя, вдигнал ръка и извикал.
— Гра, гра, гра!..
В един миг стадата овце се превърнали на врани и литнали високо в небето.
Оттам Господ отишъл при средния брат.
— Помози Бог, синко!
— Дал ти Бог добро, дядо!
— Синко, аз съм пътник, сиромах човек. Щеш ли да ми дадеш нещо да хапна и да пийна, да си подкрепя силите, та да си продължа пътя?
— Ха, я го виж ти! — извикал сърдито средният брат. — Че аз ако всички бедняци хранех и поях без пари, от тази механа и комина да не е останал… Върви си по пътя!
Господ излязъл от механата, спрял се на пътя и извикал:
— Гъл, гъл, гъл!..
В миг механата се превърнала пак в скала, а изпод нея бликнало и зашуртяло изворчето с бистра и студена букова вода.
Най-накрая Господ отишъл при малкия брат.
Той живеел с жена си и малкото си детенце в една схлупена къщурка и все още си бил останал сетен сиромах. Когато Господ се появил на портата, мъжът и невестата излезли да го посрещнат. Зарадвали се много, че им дошъл гост и казали:
— Добре си ни дошъл, дядо! Толкова години стана, откак сме се задомили, а човек не е пристъпвал прага на малката ни къщурка. Бедни сме и никой не идва да ни види какво правим, какво струваме. Добре си ни дошъл!
Въвели Господ в сиромашката си къщурка, а невестата започнала да рови из долапите — дано намери нещо да нагостят стареца. Нали били последни сиромаси, намерило се само сух хлебец и щипка шарена сол.
— Това имаме, дядо, с това ще те гощаваме… — навел глава засрамено малкият брат.
— И то е сладко, синко, нали е от сърце! — отвърнал Господ.
Поприказвали и легнали да спят.
Нощта била студена и по едно време старецът взел да трепери в скъсаните си дрехи. Станал, седнал до гаснещото огнище, увил се в чергата и затракал със зъби.
Събудил се малкият брат, видял посинелия от студа старец и му дожаляло.
— Как да те стоплим, дядо, като и дръвцата са ни свършили? — попитала жалостиво невестата, която се разбудила от кашлицата на стареца.
— Да ви кажа, деца, ала скъпа е такава жертва. Само едно може да ме стопли…
— Кажи, дядо, кажи! — викнали в един глас мъжът и жената.
— Запалете си къщурката! Само това може да ме стопли!
Спогледали се мъжът и жената. Как да запалят сиромашкото си жилище, което едва били струпали с толкова непосилен труд?
— Какво ще речеш, мъжо? — попитала невестата.
Мъжът погледнал стареца, който се раздирал от кашлица и махнал с ръка:
— Да я запалим, жено! Млади сме, здрави сме и с Божията помощ ще си направим друга. А ако не стоплим клетия човечец, може да си умре от студ.
Изнесли навън бедняшката си покъщнина и детенцето. Мъжът грабнал една главня от огнището и я мушнал в сламения покрив. Лумнали пламъци и къщурката изгоряла за миг. Но изведнъж от пламъците се вдигнала голяма хубава къща, опасана с чардаци, с голям двор и висока каменна ограда. Мъжът и жената ахнали от почуда, а сетне се обърнали и подирили с очи стария просяк. От него нямало и следа. Само отгоре се чул далечния му глас:
— Живейте в мир и любов! И не забравяйте кой е Бог и какъв е Той!
Така Господ наградил хората, които знаят как да почитат истинския Бог.
Българска народна приказка

Открадната от Людмил Ле. Благодаря.

Златното момиче- народна приказка

Живели едно време мъж и жена. Те си имали дъщеричка, хубава като цвете. Който я видел, очи не можел от нея да откъсне. Живели си те сговорно и щастливо, но не било писано това да продължи дълго — майката се разболяла от тежка болест и скоро издъхнала.
Останал сам-самичък мъжът с момичето. Трудно му било да се грижи за всичко и съседите го посъветвали да се ожени повторно. Скоро той довел вкъщи новата си жена. Мащехата също си имала момиче и така намразила заварената си дъщеря, че не можела да я търпи. Все я хокала и я карала да върши най-тежката работа и все мърморела на мъжа си заради нея. Една вечер мащехата му рекла:
— Не ща дъщеря ти вкъщи. Да се пръждосва оттук! Ако ли не — аз ще се махна!
Натъжил се мъжът. Той обичал много момичето си и не искал да послуша мащехата. Започнали всеки ден да се карат. Днес кавга, утре кавга и най-подир на бащата му причерняло пред очите. Дотегнал му такъв живот и склонил да направи, каквото втората му жена искала.
Мащехата замесила питка с пепел, турила я в торбата на мъжа си и го изпроводила от къщи заедно със завареничето. Заръчала му да не се връща с дъщеря си.
Мъжът повел момичето към затънтена планина, обрасла с гъста гора. И щом се изкачили на един висок връх, той извадил питката, търкулнал я по стръмното и казал на момичето да я донесе, за да обядват.
То хукнало след питката и дълго я гонило из тъмните гъсталаци.
Когато се върнало, бащата си бил отишъл. То взело да вика и да го търси. Викало и плакало, викало и плакало, скитало се из пущинака, докато се мръкнало. Изведнъж в тъмното съгледало малка къщичка на горската полянка. От прозорчето й се чул глас:
— Кой плаче? Момче ли си или момиче? Ако си момче — върви си по пътя, ако си момиче — влез при мене!
В горската къщичка живеела чудновата бабичка. Сиво-зелените й коси били много редки, но дълги и вятърът ги духал на всички страни, тъй че приличали на паяжина. Носът й бил остър, ноктите — дълги и закривени, а на рамото й седял бухал. Горската магьосница прибрала момичето при себе си и го нагостила.
На сутринта то станало рано и докато магьосницата още спяла, разтребило, поръсило пода с вода и измело. А чудноватата бабичка станала, умила се, взела бухала и тръгнала по свои работи из гората. Ала преди това заръчала на момичето да нахрани животинките й — разни змии и гущери.
— И да не те е страх от гадинките ми! — рекла тя. — Те не хапят.
Момичето попарило трици, оставило ги да изстинат и нахранило змиите и гущерите. После откачило мънистата от врата си и вързало на всяка гадинка по едно герданче.
По пладне бабичката се върнала, гадинките я посрещнали и взели да й се хвалят:
— Бабо, кака ми върза герданче! Бабо, кака и на мене ми върза герданче!
Пък бабичката отвръщала:
— И баба ще върже на кака герданче! И баба ще върже на кака герданче!
Близо до къщичката течала река. Щом се наобядвали със сладката гозба, бабичката рекла на момичето да идат да поседнат край близката река.
Подир малко слънцето напекло бабичката, тя се прозинала и рекла:
— Аз може и да заспя, а ти, видиш ли водата да тече червена, не ме събуждай. Видиш ли я да тече синя, пак не ме събуждай. Ала щом потече жълта, веднага ме събуди!
И бабичката заспала. По едно време реката придошла червена. След червената вода потекла синя. Синята вода се сменила със зелена, после на талази заприиждала черна. Най-накрая забълбукала жълта вода и момичето събудило бабичката. Тя бързо го уловила за косата, потопила го в реката и викнала:
— Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!
Момичето я послушало, хванало каквото му попаднало между ръцете и когато бабичката го извадила от водата, държало едно сандъче.
После горската магьосница изпратила момичето до пътя в края на гората, махнала му с ръка за сбогом и изчезнала. А то тръгнало по пътя и скоро се прибрало вкъщи.
Щом застанало на прага, мащехата и бащата ахнали — едно златно момиче стояло на вратата и греело с невиждана хубост. Протегнало ръце златното момиче, подало сандъчето на баща си и когато той го отворил, що да видят — сандъчето било пълно догоре с жълтици.
От тоя ден мащехата взела да вехне от завист, а и на мъжа си мира не давала — да заведе и нейното момиче в гората, та да стане и то хубаво и богато.
— Щом искаш, ще го заведа — склонил той.
А мащехата запретнала ръкави, гребнала от най-хубавото бяло брашно и го пресяла три пъти. Омесила питка, опекла я, увила я в чиста кърпа, после я сложила в торбата и я дала на мъжа си. Той нарамил торбичката и повел доведената си дъщеря към върха. Като стигнали на същото място, бащата търкулнал питката и изпратил момичето да я търси. После бързо се скрил и се върнал вкъщи. Щом настигнало питката, момичето взело да търси баща си. Търсило, търсило, не го намерило. Заплакало, завикало и започнало да се лута из гъстата гора. Вечерта излязло край къщичката на бабичката и чуло гласа й:
— Какво си ти, баби? Момче ли си или момиче? Ако си момиче — ела при баба, ако си момче — върви си по пътя!
— Момиче съм, бабо, момиче съм!
— Като си момиче — влез!
И както предишния път, бабичката-магьосница прибрала гостенчето и го нагостила.
Ала на сутринта то не станало от леглото преди бабичката. Почакало да му направят попара за закуска и пръста си дори не помръднало да разтреби и помете, както сторило другото момиче. Бабичката си замълчала, нищо не казала. Взела бухала и пак тръгнала в гората. Ала се върнала от прага и поръчала на гостенчето да попари трици и да нахрани животинките й. Казала му да не се плаши, защото те не хапят.
Момичето попарило триците, но не почакало да изстинат, ами веднага ги дало на змиите и гущерите да ядат и те си изпопарили езиците. И щом се върнала бабичката по пладне, посрещнали я и взели да се оплакват:
— Бабо, мене кака ме попари! Бабо, и мене кака ме попари!
— И баба ще попари кака! И баба ще попари кака! — намръщила се магьосницата.
Наобядвали се двете и тя рекла на момичето да идат край реката. Поседели малко, на бабичката й се додрямало и тя рекла:
— На мене ми се доспа, може и да задремя. Пък ти, видиш ли реката да идва червена, не ме буди. Видиш ли я да дойде зелена, пак не ме буди! Не ме буди и като я видиш бяла. Щом стане жълта, пак не ме буди, ала видиш ли я черна, да ме събудиш!
Бабичката задрямала, а момичето видяло, че реката придошла червена. Изтекла се червената вода и дошла зелена. След нея потекла бяла. После бялата се сменила с жълта като злато. Момичето харесало жълтата вода и топнало малкия си пръст в нея.
Пръстът се позлатил и така си останал — златен. А подир златната вода потекла черна. Тогава момичето събудило бабичката, тя станала, хванала го за косите и го потопила в черната вода. Държала го и му викала:
— Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!
Грабнало момичето каквото му попаднало и бабичката го извадила от водата. Девойчето държало в ръце едно сандъче. После магьосницата изпроводила гостенчето до края на гората и го пуснала да си върви.
Щом момичето влязло вкъщи, мащехата примряла — дъщеря й била черна като дявол, а като отворили сандъчето, от него се разпълзели жаби, змии и гущери.
— Какво си направил с дъщеря ми, проклетнико? — закрещяла злата жена на мъжа си.
— Ох! — рекъл той. — Където заведох едната, там заведох и другата. Каквото сторих с едната, същото сторих и с другата. Пък къде са ходили те, какво са правили и какво е станало — колкото знаеш ти, толкова знам и аз.
Не минало много време и царският син чул за златното момиче, което било толкова хубаво, че нямало второ като него, и го поискал за жена. Изпроводил сватове, ала мащехата скрила от тях златното момиче и вместо него облякла в булчинска рокля и забулила в було своята дъщеря. Казала й да подава изпод булото само позлатения си пръст, та хората да помислят, че та е златната невеста.
Сватбарите тръгнали, а петелът спрял да рови из бунището, плеснал с криле, кацнал на стобора и изкукуригал:
— Кукуригу-у-у! Златна кака под корито скрита, черна кака — на кон язди!
Сватбарите се спогледали, почудили се и като не разбрали нищо, пак тръгнали. Петелът пак пропял:
— Кукуригу-у-у! Златна кака под корито скрита, черна кака — на кон язди!
— Каква ще е тази работа? — спрели се сватбарите, ала черната булка сритала коня и той пак тръгнал.
— Кукуригу-у-у! Златна кака под корито скрита, черна кака — на кон язди! — продрал се пак петелът.
— Тази работа не е чиста! — решили сватбарите. — Я да видим кого водим на царския син!
Вдигнали те булото на булката и що да видят — черна като дявол грозница! Върнали обратно лъжкинята и намерили златното момиче скрито под коритото.
И когато въвели златното момиче при царския син, целият дворец грейнал, от хубостта й. Двамата се оженили и живели честито чак до старини.

петък, 12 май 2017 г.

Saraswati speaking

Saraswati speaking

Разликата между мълчание и тишина
"Какво е искал да каже авторът" ми е травма от детството."




Дайте някакви субтитри за тоя живот, че нищо не му се разбира...;-)


Мълчанието не винаги и онова което си мислим...често то е едно съобщение...до теб.
Започвам отдалече. 
Случвало ли ви се е да получите е-мейл, който не желаете или рекламно съобщение на телефона си, което идва от немай къде? Да. Убедена съм, че сте. И съм убедена сте натрупали неприязън към спамарите и нахалните мобилни оператори и повярвайте - знам как се чувствате. Първо идва раздразнението, после усещането че не сте уважен, и накрая просто изключвате абоната...е точно за това искам да пиша днес. За уважението и личното пространство. 
Провокирана бях от едно кратък текст в нета и естествено от своя личен опит. Сега няма да говоря за нахалните съобщения на телефона си, а онези другите, които получаваме не по пощата, а чрез мълчанието на някой до нас. Затова бързам да поясня и да се обоснова- разлика между тишина и мълчание има и тя е съществена. Да се поровим по-навътре...в тъмното. 
Известно е, че множество проблеми в общуването идват от невъзможността да бъдем чути и разбрани. Всеки от нас е изпадал в това състояние на необяснима тъга, раздразнителност и недоумение и страда. Защо, защото не е бил чут, видян, разбран...и още куп "не" неща. Така...така. 
Продължаваме напред и казвам, но нали в крайна сметка комуникацията е двупосочен процес?...Тоест нужни са двама души, между които комуникацията да се "случи", да потече потокът на споделени мисли, любов и красота...Така, това на първо място- повтарям двама. ;-) 
Второ, трябва да има ред- първо някой говори, а друг готов да слуша. Често слушателят е близка до говорещия душа, човек който го разбира и така. Това е втората част от определението за комуникация "споделени". 
Но ето че се случва да се сблъскваме челно с мълчанието на някой. То ни сварва неподготвени. Когато някой до нас мълчи, често първата ни реакция (обърнете внимание на тази дума) да откликнем...и се опитваме да го разберем, да го накараме да сподели нещото което го мъчи, и се питаме какво е...да какво? Започва един неспирен поток от мисли, умът вади случки, думи, спомени и започва да оценява ситуацията...и така. Аз да ви кажа с две думи. ами с две думи вече сте се хванали на стръвта, вече в драмата. Вашата, както личната драма, така и общата драма и плувате ли плувате...силни, можещи и знаещи. Съгласна съм. Плувайте. Все пак и това е умение, нали? Не ме разбирайте погрешно, все пак казах, че пиша и от личен опит. ;-) 
Да ви кажа ли нещо и това е важно. Не е важно какво иска да ви сподели или научи някой в мълчанието си (дали търси подкрепа, дали иска да ви покаже "къде сте", дали иска да остане сам, дали да ви постави на място).
Не е важно, ама никак не е, нито пък е важно какво вие имате да споделите. Наистина. Хвърлих ли ви в размисъл...надавам се дълбоко, поне да съм ви докачила, както се казва. Ще попитате защо? Защото сте "вързани" или за по-красиво звучене "свързани"...
Какво искам да кажа. Къде се крие отговорността на откликващия? Нима има такава? А не бе...както се казва. Та нали комуникацията е нещо което се случва между двама души...не го забравяйте. Така. 
Стигнахме да същността на въпроса за мълчанието, не за тишината както казах още в началото.
Така. Спомнете си сега за непоисканото съобщение на мобилния ви телефон, което получавате в 7 сутринта в неделя, след тежък купон и мускулна треска от танци. Спите си блажено и хоп, телефонът ви ви буди."Скъпи приятели, вижте нашата нова оферта за почивки в Тамбукту на най-ниската цена за годината. Само сега. Поръчайте. Приятен ден, очакваме ви. Мото: На нас клиентите са ни скъпи!!!"
Обръщате се на другата страна, но уви вече не може да заспите. По-скоро се опитвате да не обърнете внимание на нахалните СМС и реклами ставате правите си кафе и оставате нещата така. Да. Често всеки от нас оставя нещата "така". Не обръща внимание на съобщението, но то му е попречило да заспи, нарушило е личния му комфорт в единствения почивен ден.  

Същността на посланието, когато се мълчи има да ги наречем етапи на осъществяване на комуникацията. Когато си пускате радио- нали вие избирате музиката и станцията според вашия вкус. Всъщност първият въпрос, които трябва да си зададем като слушатели, е дали съобщението, което получавате е желано или не.

И забравете за откликването и розовите облаци на който сте се качили като памагач. Извинява се, но ню ейджа и слънчевите очила ги свалих. Препоръчвам го на всеки. Да слезеш от облака означава да поемаш отговорност за своите действия. И само за тях, за ничии други.
Не е във въпросът дали обичам или не, ако откликна или не. Не. Когато влизате в храм, искате ли разрешение да влезете? Ако не искате, то защо пазителите са поставени там? Защо има пазители? И кои са те всъщност- пазителите? Ние сме храм. Нашето време, чувства, хармония, вътрешен свят те са храм за всеки, които сме те допуснали в живота си. Нима това, което наричаме его не е създадено с цел? И чия е отговорността да допусна ли не? Не, стои въпроса дали съм добър или лош, ако го направя или откажа. Не. Нима (връщам се на примера с непоисканото търговско съобщение на телефона ви) съобщението не ви е събудило, не е нахлуло във вас, без да е желано, нима не сте се ядосали поне малко на това, че ангажират съзнанието ви с непоискана от вас информация? Същите процеси текат и във взаимоотношенията, а здравите такива изискват уважение. То и само то означава "аз те обичам и се съобразявам с твоите нужди, преди да изисквам вниманието ти и да искам на те ангажирам, преди да споделя мълчанието си или да го изкажа". Това е първият въпрос, на който се основава здравата връзка. Защото вие самия имате вашите въпроси, енергия и ресурс. Първият въпрос, които "идва" и е пазител на здравите и добронамерени отношения и е в основата на храма на доброто общуване е "Мога ли да вляза?" И тогава отговорът е точен и ясен. А мястото на споделяне и общуване отворено за комуникация. 
И чак след като говорещия, този който иска да влезе в общуването бъде допуснат, само тогава и след разрешение може да "зададе" своите въпроси, да ви помоли за помощ.
Да гледам на боб, на леща и на пъпеши ми е любимото занимание. Не ми губете времето или просто говорете или си мълчете някъде сами. Та да ви дойде волята и силата отвътре. Акъла. Ако не можете надейте... не мълчете пред мен. То аз това НЕговорене не считам за любов, защото трябва да имаш разрешението да мълчиш пред другия, хората са създадени да общуват, а за общуването са нужни двама, тоест трябва да има желание, време и ресурс, за да бъдеш чут. И това не е твой избор, а избор на другия. Неговото решение. Неговото "Да" за теб. Не го изисквай, не го търси, не настоявай. И тук идва любовта и силата ти да изчакаш, не да искаш. Тук е скрито доверието ти в другия, че ще откликне или не, и ако е не то ще знаеш защо...това е твоето разбиране и място за другия в самия теб. Това е уважението. Разбери. Какво искаш да ми кажеш, изказано неясно, премълчано, е опит да ме ангажираш със себе си. Тотален. Престани. Мълчанието не е празнотата ти, от която се нуждая, то е пълно с въпроси, очаквания и битки. Твоите. Затова, ако имате проблеми в общуването, чувствате се "неподходящо", не- нещо си, започнете от себе си. Моля, Желая Успех! 

А тишината, о, тишината идва много след мълчанието.

PranaAna Powred by Saraswati

понеделник, 3 април 2017 г.

В кръга на предците. Системите и ние

В кръга на предците. 
Системите и ние
Семейни и системни констелации


Началото

Жената – пазителка на семейното огнище
...
Во веки веков наричали жената „пазителка на огнището“. Какво означава обаче „огнище“? Това не е само мястото, където се приготвя храната за семейството, поддържат се огънят и топлината. Запазването на огъня и на реда в дома е само една от функциите на жената.
Друго, не по-малко важно нейно предназначение е да се грижи за обединяване около огнището на всички членове на семейството. Открай време способността за това е обладавала тя – Главата на Рода.
Да, в традицията на днешното време за Глава на Семейството е прието да се счита мъжът. Дали е правилно или не, то е продукт на времето и опита на предишните поколения. Днес е така, вчера е било иначе, а утре може да бъде нещо съвсем друго. Нека мъжът е Глава на Семейството – никой не оспорва това, но жената остава Глава на Рода. Главата на Семейството носи отговорност за семейството, а Главата на Рода – за целия род.

Родът не са само известните на теб роднини, твоите и техните деца и внуци. Това са също така далечните предци, а също и неродените бъдещи потомци. Родът са всички, които познаваш, за които си слушала, но и онези, за които не си чувала никога и няма и да чуеш. Той не е само хората, не е само техните биологични тела. Той е още желанията, надеждите, постиженията и неудачите, успехите и пораженията. Той е знанията и стремежите, мъката и любовта.
Когато група хора започват да се обединяват и да живеят около една идея и тя се превърне в най-важната в техния живот, се ражда това, което се нарича егрегор. Егрегорите могат да бъдат различни, както са различни и идеите, които лежат в основата на всеки един от тях. Егрегорът на твоя Род съществува само заради това, че ви има вас – хората от една кръв, родствениците. Вие живеете с идеята за Рода и нейната ценност е твърде важна за вас-
В известна степен егрегорът живее свой самостоятелен живот – той се храни от енергията на хората, включени в него. Един егрегор е жив, докато има цел, идея, заради която е създаден. Той се вписва в йерархичната система на всички останали егрегорни структури и е длъжен да се подчинява на тази йерархия. Точно като човек. Но най-важното е това, че той дава на хората, включени в него, информационна защита. Той снабдява всички свои членове, обединени около дадена идея, с информация за това как да привлекат в своя живот потока на силата. За това какво е поток на силата и как да го привлечем в живота си ще стане дума в следващата глава.
А сега да се върнем към егрегора на твоя Род.
И така, Родът е преди всичко информация за това как да направиш съобществото от свои роднини богати и силни, а себе си – успешен и защитен. Затова най-важната особеност на Пазителката на Рода е абсолютното знание за всички членове на семейството и семействата на родствениците. Знанието може да бъде основано не само върху фактическа информация за това кой какъв е, но и върху интуитивното усещане кой на какво е способен. Каква полза може да донесе всеки кръвен родственик на семейството? Кой каква дарба притежава? Кой остава винаги верен на задачите на Рода? А кой може да го предаде?
Такова интуитивно знание е присъщо само на жената.

Във всички времена – както в древните, така и днес – животът на мъжа е бил и е по-кратък от този на жената. Мъжете загиват във войни или изчерпват силите си в процеса на добив на ресурси. По принцип за тях не са свойствени изразяването и изблиците на емоции, а това натоварва твърде много психиката им и износва силно нервната им система. Именно тази е основната причина те да умират по-рано, оставяйки след себе си беззащитно потомство. Възпитанието на това потомство по естествен път винаги е лежало на женските рамене.
НО!
За да не угасне Родът, не е достатъчно в него само да се раждат деца. На децата трябва да се предава родовата информация, а нейна пазителка се явява жената.
Най-възрастната жена в семейството притежава най-магична и притегателна сила за всички родственици. Могат да я обичат безкрайно, искрено да я ненавиждат, да се боят от нея, но основната ѝ отличителна особеност се явява това, че всички са принудени да се съобразяват с нейната воля. Членовете на семейството съгласуват с нея своите действия и решения волно или неволно. Дали ще ѝ хареса? Няма ли да ги осъди? Да се разсърди? Да скрият от нея или да ѝ кажат?

Главата на Рода е владетелка. Стопанка. Пазителка. В нейните ръце се намира правото да помилва или да се скара, да разделя благата на Рода или да ги отнеме завинаги. Тя може да приема в Рода или да отлъчва от него, може да прокълне или да даде благословия.
Думите и мислите на тази стопанка притежават вълшебна сила. За такава жена обикновено се казва: „Както каже, така ще стане“. И всичко е заради това, че зад гърба ѝ стоят цялата сила и богатство на Рода, а в нейните ръце се намират поводите за управление на тези ресурси.
Ако такава жена прокълне някого, това проклятие действа завинаги. Дори думите, изречени само в сърцето ѝ, притежават огромна сила. Само помислила за някого с лошо, той вече се е разболял. Току пожелала благополучие и успех някому, в живота на късметлията всичко започва да се подобрява рязко. И всичко това само защото на нея ѝ е дадено правото да милва и наказва. Дадено ѝ е от Рода, от предците.
Това огнище, което се поддържа от Стопанката на Рода, е огънят на живота за цялото семейство. В окултните традиции огънят винаги е бил символ на знанието, на паметта и властта. Той символизира съединението с божествения промисъл. Той е и победа на живота над смъртта. Хората се раждат и умират, но самият Род ще остане вечен, докато в него има жени, които се грижат за запазването му.
За да се съхрани вечно животът на Рода, е нужно родово знание, което се предава от поколение на поколение и само по женска линия. Най-важната задача на Пазителката е да не позволи то да угасне, а за тази цел са ѝ позволени всички средства. Затова в женските ръце са вложени юздите на родовите ресурси, затова е нейно правото да се кара и да милва. Единствено от мъдростта на самата жена зависи колко разумно ще се разпорежда тя с това знание заради основната цел – оцеляването на Рода, а не в името на своите лични амбиции и предпочитания.
Даже ако основна част от този Род загине в кръвопролитни войни и епидемии, докато остане жива поне една жена – негова представителка, носеща в себе си една-единствена капчица сила - той ще се възроди.

Във всяко семейство мъжът се занимава с добива на ресурси от външния свят, а жената ги разпределя. Ресурсите не са само пари и прочие материални блага. Те са енергия във всякаква форма – и връзки, и сила, и знания, и секс, и любов, и още много повече. Ако една жена умее да приема и разпределя това, което ѝ дава мъжа, тя ще го стимулира за постигане на още по-големи резултати.
За съжаление, в последно време жените са загубили способността си да приемат. Днес ние умеем сами да придобиваме всякакви материални блага, сила, да създаваме и рушим с лекота връзки. Но до какво е довело това?
Всяко действие ражда противодействие. А основният закон в този свят предполага равновесие между всички системи. Това означава, че ако жената поема върху себе си някои мъжки функции, те ще атрофират у мъжа по съвсем естествен начин. И действително, за какво да се напряга той да прави каквото и да било в този живот, когато тя може да се справи сама прекрасно с всичко? Така нашите мъже започват да лежат на дивана с бира в ръка, губейки всеки стимул към завоеванията.
Жените, получавайки „права и задължения“, се втурнаха да изпълняват мъжки функции и да добиват ресурси, логично обяснявайки: „Ако не го направя аз, кой тогава?“ или „А кой ще се погрижи за децата ми?“. Познато, нали?
Всичко това е правилно, разбира се, но трябва да се помни, че законът за равновесието работи винаги и навсякъде. И ако жената е поела несвойствени за нея функции, тя няма да може да изпълнява повече своите – т. е. правилно да приема и разпределя ресурсите от външния свят.
Да, така са ни възпитали. Учили са ни, че сме длъжни да умеем сами да се обезпечаваме, сами да се грижим за себе си, сами да отглеждаме своите деца. Ние престанахме да се нуждаем от мъжа като основен осигурител на ресурси в семейството и той сега трябва да носи някъде добитите отвън съкровища. И ако сме станали неспособни да приемаме от мъжа, не бива да се учудваме, че той ще отиде да отдава добитото на друго място. Тоест – при друга жена.
Умението да приема и разпределя е особеност не само на Пазителката на Рода, но въобще на всяка жена. Само че за Главната това качество е безусловно необходимо – казахме, че в нейните ръце са юздите, водещи към всички родови потоци на силата. От нейните умения и знания зависи с какви дарби и възможности ще бъде надарен всеки член на семейството, как ще разкрие той тези свои способности и какви жизнени успехи ще постигне.
Върху жената лежи огромна отговорност, защото дарът, с който я е надарила Майката-Природа, изисква умения и мъдрост, знания и високоразвита интуиция. Проводници на силата в един Род се явяват жените в него. Не мъжете, които придобиват блага, а именно жените. Те пазят информацията, те я разкриват на потомците и то само тогава, когато мъжката сила – тая на бащата - е достатъчно велика.
На този свят всичко е съчетаване на енергия и информация - и физическият, материалният свят (вещи, предмети, тела), и чувствата и усещанията, мислите и емоциите, и събитията – както положителните, така и неприятните, както семейното щастие, така и житейските катастрофи. Абсолютно всичко. Информацията управлява енергията, придава ѝ форма, направлява я или към съзидание, или към разрушение. Колкото по-близо е тя до материалния свят, толкова по-голяма е. Това означава, че ако ти трябва да осъществиш свое желание, да пробудиш у себе си дремещото знание, трябва да имаш много енергия. Тя може да ти бъде дадена най-вече от твоя най-близък кръг – семейството и Рода, от любимия човек.
Именно заради това жените от векове са се старали да избират за бащи на децата си физически силни, издръжливи, жизнени мъже – тези, които могат не само да защитят и изхранят потомството си, но и да му осигурят възможност да оцелее. В днешно време, уви, символ на мъжественост далеч не са силата и жизнеността.
В света на социалните войни най-издръжливи са тези, които са способни да победят в конкурентната борба за място под слънцето и да се сдобият с ресурс, изразен в парични знаци. Трябва ли да се учудваме тогава, че жените днес си избират за мъж не здрав, жизнен и силен партньор, а богат? Днес парите и материалното изобилие са най-важният ресурс, който се поставя от мнозинството над всичко останало. Над здравето, любовта, късмета. Ако си без пари, на последните се гледа като на незначителни неща. Нима е така?
...
Превод от руски
Албена Люцканова (Благодаря)
Откъс от книгата "Силата на Рода"
Автор: Ксения Меншикова
Снимка: Cultura magreb norte africa (Фейсбук)



Здравейте приятели, от няколко години съм част от системата на обучаващи се и практикува-щи метода семейните констелации. С упоритост, вдъхновение и подкрепата на хората около мен достигнах до момент, в който имам възможността да дам по-широк размах на дейността си и да предам знание и лична опитност на хората, които се интересуват от метода. Радвам се да споделя, че стартирам нова част от блога си, посветен на семейните/системни констелации.

Тук ще пиша статии, ще ви запозная с основните принципи, техники на работа и ще предам знание и лична опитност. Целта ми е да запозная аудиторията с един интересен и дълбок метод на работа със системите, какъвто са констелациите, както и да стартирам своята практика като констелатор. Обръщам се към всеки от вас, да ми пише при възникване на въпроси, свързани с темите, повдигнати тук. Може да ме откриете на info@pranaana.com за повече информация и помощ. Благодаря ви. Следете блога - започваме...;-)

Въведение в теория на семейните и системни контселации


Трите типа съзнание

Здравейте приятели, в предходната си статия писах подробно по темата "Трите корена". За тези, които искат да продължат пътешествието в науката на системите и констелационната работа предлагам и следващата тема от въвеждащия курс по семейни и системни констелации "Трите типа съзнание". 

Разбирането на взаимовръзката между трите корена, които оформят нашето мислене и формирането на трите типа съзнание (за което ще говоря сега) е важно. Чрез това знание ние хората ( и самата аз в частност, списваща този блог) достигаме до нова гледна точка и нови възможности да "виждаме" реалността. Поради оформянето ни като личности от семейството, традицията и културната среда, хората добиваме познание, което се превръща в отправна точка за нас самите. Това са нашите морални и психически устои, разбирания и възгледи за света. Това познание е жизнено важно за изграждането ни като личности с определен вкус и предпочитания, с определени цели и светоусещане. Затова ще помоля всеки, който се захване да чете този текст да обърне внимание (приемете го като малка задачка) на своята основа, какво ви е дала, как сте я придобили и т.н. и след това да обърне взора си "в страни". Там несъмнено ще забележи неща, които не му допадат- било то поведение на даден човек, било неподходящо облечени хора например. И нека в този момент когато "отсъжда" да обърне внимание на мислите и чувствата, които нахлуват в тялото и ума му. Предполагам, че всеки от вас е изпадал в състояние на отхвърляне на чуждото, непознатото, всеки е проявявал и критицизъм към околните, несъгласие с идея или поведение, на непоносимост към нещо и желание да "докажа правотата си". Да, това е съвсем нормално. Сега се пригответе да се гмурнем по-дълбоко, за да открием причините за тези наши реакции. Защо е нужно да ги откриваме ще попита някой? Ще ви отговоря, защото тук се крие един ключ- и това е ключът към разбирането на моделите, в които функционираме като индивиди в една или друга система, докато някой ни обяснява, че сме една цяло, наречено "Човечество". Стигаме до големия парадокс на всички времена, че хем всички сме хора и сме зелени, хем има някои от хората дето са по-зелени. Тук ще вметна и един анекдот от пътуването на наша семейна приятелка, която твърди, че не е расист, но не понасяла около себе си цветнокожи и "жълти", както се изказа. В разказът и няма нищо специално освен един сблъсък със собственото и ограничаващо взора вярване, че не харесва други раси освен бялата. 
Така, сега питам някой дали знае какво се  е случило в същност? Как се чувствата като четете това? Отсъдихте ли вече? ...Хванах ли ви? ;-)
Да. Вероятно сте го направили и това е реалността. И в това няма нищо за осъждане, а само за разбиране. Да съдиш, да преценяваш и нормално, и Не е нищо ново. По-трудното за разбиране е реално това, че мислим, че не съдим, а всъщност го правим непрекъснато. Нека видим защо?

Причината се крие в трите типа съзнание- индивидуално, трансгенерационно и съзнание от най-висш порядък (Божествените идеи). 
Индивидуалното съзнание
То формира всяка личност на базата на усещането за сигурност и принадлежност. Хората сме същества, които живеят в общности и сме отглеждани от други хора- нашите родители. Чувството ни за сигурност и нуждата от подкрепа (особено в ранния стадии на нашето развитие) ни кара да "отговаряме" на изискванията на средата, която обитаваме, да се съобразяваме с нормите й и поведението ни става зависимо от тази среда и стимулите й. На този етап ние човеците, не можем да се похвалим с голямата крачка в развитието си, ако трябва да се сравним с други бозайници, населяващи планетата. Тук се формира базата, на която се изграждат нашите възприятия за добро и зло, за красиво и грозно, за правилно и неправилно. Добро е това, което е добро за системата и което системата ни е научила, че е добро (например да сме галантни и възпитани) - това е добре за всички в социума и това е което са ни "научили", че е добро. Лошо е онова, което се противопостави на системата и нейните принципи и възгледи и застрашава (явно или скрито) членовете й, и в крайна сметка нейното съществуване.
Необходимостта на човек от връзка със външния свят, особено в ранна възраст както е при децата, изгражда определени поведенчески модели. В основата на тези модели на поведение стои лоялността ни към групата, подтикнати от страха да не бъдем отхвърлени. В архаичното съзнание на човека като бозайник "стоят записи" на това, че отхвърлянето от стадото-групата е равносилно на смърт. Това ни която ни "кара" да действаме на базата на усещането си за принадлежност към дадена структура и неизменно да се придържаме към нейните правила- тази в семейството, училището, работното място и др. Предполагам на всеки от вас се е случвало да чака с нетърпение да се види със семейството след дълга разделя например, или с приятелите си от детството. И обратното, човек не се чувства добре, изпитва уризения и вина, ако излъже или открадне нещо, ако е груб с някого. В констелационната работа подобен тип формирано съзнание зе нарича - добро и лошо 
За да поддържа своите здравословни граници една система като училището например "държи" обитаващите я да спазват определени правила, които са добри за всички. В тази взаимовръзка чрез използване на чувството ни за дълг и вменяване на чувството за вина системата поощрява или наказва своите членове. В този момент можем да видим как се формират нашите реакции и реакционното ни несъзнателно поведение- ние свикваме да оценяваме кое е добро и кое е лошо в зависимост от стимулите които системата ни е подала, в зависимост от това "как сме научени да мислим". Искам да подчертая, че изграждането на този вид поведение на лоялност към системата, чрез възприемането на принципите й на действие, са оформени на базата на оста- добро - зло, на базата да дуалността. 
Какво е система- това средата, която обитаваме от самото си раждане- система е нашето родно семейство, нашата културна среда (западна, източна култури), религията е система, етноса, епохата. Всички те определят правилата, по които индивида трябва да действа, изхождайки от понятията за добро и лошо. Както виждаме тук още се посяват и идеите за идентичност на основата на нашите възприятия за добро-лошо и възпитание от семейството. Ако дори за момент ние като индивиди прекрачим тази граница, то в нас се включва механизмът на реакция - правя нещо лошо, което несъмнено ни отвежда до страха от отхвърляне от "групата" чрез похватите на наказанието. 


Пример за това може да бъде наказанието за закъснение, ако не отидем навреме на училище, което ни кара да ходим редовно на училище и да си учим уроците. Несъмнено без тази правила ние едва ли бихме могли да се изучим, да станем порядъчни граждани и да дадем своя принос към обществото. Формирането на индивидуалното съзнание е част от изграждането на човека и неговия свят и едновременно с това е пълно с предизвикателства, които е нужно да преодолеем, за да продължим да се развиваме като индивиди и човеци. Пример може да бъде желанието ни за трансформация, усещано като отхвърляне на вменените от системата идеи за правилно и неправилно (част от които несъмнено остаряват и трябва периодично да се ревизират) и конструирането на нови такива. 
Затова тук най-ценното, което можем да "извадим" на бял свят са:
- необходимостта ни от връзка с другите (семейство приятели, етнос, култура)
- формиране чувството ни на принадлежност и гарантира нашата сигурност
- като същевременно оценяваме факта, че всички ние сме индивиди и съставляваме част от дадена система, със собствена история и светоусещане, което трябва да бъде уважено, независимо от това, от коя система сме възприели своите възгледи за живота
- формиране на така нареченото "добро" и "лошо" съзнание
- парадокса на израстването- отхвърляне на части от принципите на които "работи" системата, когато те вече са в ущърб на развитието на дадената система и предизвикателството, пред което се изправяме, когато нещата имат нужда от промяна и страха да не бъдем отхвърлени и зле приети.
- темата за цената и отговорността, които носи със себе си промяната и цената и отговорността, ако тя не се случи (цената на бездействието).
-вземането на решение за- против в зависимост от ресурсите, с които разполагаме, подготовката и социалната възприемчивост и отвореността на системата към възприемането на нови идеи-т.е. принципа на локалното и времето (тук или другаде и сега или в бъдеще).
Всичко казано до тук свързваме с първият тип съзнание- индивидуалното. В следващите постове ще опиша и другите два типа съзнание- трансгенерационното или анхаично и съзнанието за единство (наречено от древните философи- светът на идеите или на Бога), които надхвърлят индивидуалното. Чрез тях ще представя принципа на възникване на конфликтите и ще методите за тяхното разрешаване. Приятно четене. Моля, ако имате въпроси и желание за лична работа- пишете ми на info@pranaana.com. Успешен ден.




Трите корена

по Идрис Лаор

В духа на учението на френския подход в констелационната работа се срещаме с учението и традицията на дервишите хаким. В тази древна школа на познанието откриваме много ценни идеи за постройката на човешката психика години преди Зигмунд Фройд да представи на света метода на психоанализа и преди Юнг да изведе на бял свят своята теория за несъзнаваното - Анима и Анимус.

Според нея частта от човешкото психе е повлияна от така наречените три пласта или три корена- Корена на кръвта, Коренът на предците, родната земя и религията и Коренът на Духа.

Корен на Кръвта 
Първият корен е корена на Кръвта. Той е свързан с влиянието на най-близкото ни обкръжение- нашето семейство- майка, баща, сестри и братя. Това е непосредственото обкръжение, от което неизменно всеки от нас е свързан още от дете. Отношенията, които възникват в детството между детето и майката, детето и бащата са изконни и много силни и неразрушими отношениякоито оказват съществено влияние върху бъдещо развитие на индивида и се отразяват във всички области на живота му. 
Коренът на кръвта е най-близкият до нас и  е определящ за нашето възприятие за света, чувства, емоции и поведение. Този корен не е най-дълбокият, но е първият до който реално имаме достъп. Той е обект и на изследване на всички познати ни терапевтични методи на съвременните психолози. 

Вторият корен е коренът на предците, родната земя и религията
Това е пласт от нашата психика, който се свързва с предците и със земята, от която те произхождат. Това е коренът, който ни идентифицира в социума като ни определя като ...християни или будисти, мюсюлмани или юдеи, бедни, богати, граждани и селяни. Той е пряко свързан с вярванията на нашите предци и с културната обусловеност на общността, от която ние произхождаме. Чрез него ние се свързваме със света по точни и ясни правила- аз съм жена, българка, от средната класа, гражданин на столицата и т.н. 

Чрез този корен е възможно да се определим, като същевременно се разграничаваме от другите социални и религиозни общности. Това е коренът, от който се ражда разнообразието в света, но и чрез който се пораждат разграниченията и се създават условия за противопоставяне на общностите една на друга. Защо е така? Просто е. Ние сме така устроени, че не можем да бъдем едновременно няколко неща, които се изключват взаимно- например не мога да съм едновременно жена и мъж. Аз съм или жена или мъж. Мога да бъда или образована или неграмотна, но не мога да бъда и двете неща едновременно. Те си противоречат. Често за да бъдем емоционално и психически и устойчиви,  да плуваме в наши води, означава да сме добре свързани с енергията на втория корен. Какво означава това? 

Знаете, че човек дори и да живее далеч от родината си или да е преуспял бизнесмен, винаги е добре да знае от къде е тръгнал. Успешните хора зачитат силата на произхода си, те са свързани със своят роден град, със спомените от родното място, от училище, с първите свои учители, с първите стъпки с добри чувства. Тези образи са залегнали  дълбоко в съзнанието на човека и имат възможност да го "хранят". Как става това?
Ако човек връщайки се в спомените си, мисли за местото си на произход с топлина, почит и радост, то той усеща в себе си спокойствие и сила. Ако обаче връщайки се назад човек предпочита да не се "свързва" с родното си място, срамува се от своя произход, не почита предците си, то това означава, че неговото съзнание е обременено. С този пласт от нашата психика работят различни методи, които се наричат системни методи. Семейните констелации са системен метод и разкриват дълбоката връзка на човека с системите. Какво наричаме система ? За това ще пиша в следваща моя публикация.

Третият корен- коренът на Духа
Това е място от нашата психика, която е най-дълбока и несъзнателна. Тук според учението на хаким живее духът - нашата душа. Тук е скрита нашата истинска индивидуалност. 

Хармонизиране
През призмата на констелациите Хармонията е реализирано равновесие между трите корена. За да може човек да намери равновесие в живота си то трябва първо да е в хармония със себе си и другите. За да имаме добра реализация е необходимо да се хармонизира връзката между трите корена- този на кръвните връзки, този на предците и родната земя и този на духа. И трите корена живеят в нас и са достъпни чрез различни методи на работа. Виждайки през призмата на трите корена, можем да си направим и извода че различните корени пораждат и различни сили в нас. Съответно достъпът до всеки от тях ни "снабдява" с различна сила, енергия. Или не. Ако има някъде в корените възникнал проблем- то този проблем често се отразява по различен начин в множеството пластове в психиката на човека. Затова е нужно не да третираме даден симптом, а да търсим проблема и неговия първоизточник. Много често мястото на възникване даден проблем е свързан с първият корен- коренът на кръвта. Ако на даден етап проблемът отпадне, то знаем, че вече е намерено решение. Но често не се случва така. Виждаме, че въпреки положените усилия- тема или проблем в живота ни се повтаря, въпреки, че сме работили над него. Това става видимо за нас като наблюдаваме дали проблем се "връща" при нас след време. Може да се индикира дали изпитваме дадено чувство (неговите последици) по същия начин, както и преди, въпреки че се намираме в различна ситуация. Можем да бъдем наблюдателни и за това дали не  попадаме в една и съща ситуация, без значение от времето и мястото, където тя се случва- например уволнения, раздели, фалити. Всички тези знаци (погледнато през призмата на констелациите) ни дават основание да считаме, че тук има нарушение на някой от законите на системата и в системното съзнание се е"включил" един от механизмите за саморегулация, с които системата разполага. Често повтарящи се неуспехи, модели на поведение, травми, не са плод на нас самите, а са свързани с нарушения на един от системните принципи. Кое е важното тук? За доброто разрешаване на даден казус е нужно да се използва правилния подход и метод за идентифициране на проблема. Това значи, че системен проблем трябва да бъде видят и коригиран при възможност чрез системна техника на работа. Констелациите са системен подход, чрез който се разрешават и подпомагат процеси, свързани основно с нарушение в системите. Какви теми могат да бъдат третирани. С една дума всяко нещо, което има отношение към или с друго нещо може да бъде обект на работата. Като пример могат да се посочат всички отношения между родители, деца, обект могат да са не съзнавани чувства, емоционални проблеми и възникнал дисбаланс, може да се постави тема за повтарящи се неуспехи, повтарящи се неползотворни модели на поведение, несполучливи партньорски връзки, работни отношения, "неправилни" приятели, "зли"роднини и др. Може да се работи депресивни и болестни състояния, както и с усещания като "аз съм не...нужен, не зачетен, не видят, не..чут", с усещания за липса, неудоволетворение, гняв, тъга или вярвания като например "не съм успешен, "не съм пълноценен, каквото и да правя", "не знам накъде- винаги се колебая", "взимам решенията трудно", "липсва ми спонтанност и винаги се чувствам изоставен", "изпитвам агресия без причина" , "изпитвам страх да живея или страх да умра, без да има реална предпоставка за това" (тоест не се е случвало нищо травматично, за което човек да има спомен) и др. 

Чрез методът ни се предоставя възможност да надникнем в собствената си семейна система, да "видим" даден проблем или отношения от нов ракурс и да придобием друг- различен поглед върху определена ситуация. Този поглед отстрани ни "помага" да приемем нещата такива каквито са, да поемем нашата част от отговорността. От личен опит споделям, че това знание е изключително полезно и ползотворно. Лично на мен системата на семейните и системни констелации ми даде много отговори и също "зададе" множество въпроси. Чрез работата си като участник, обучаващ се и практикуващ констелации придобих и се запознах с нови и същевременно древни познания, идващи отвъд личността, отвъд времето. Докосването до голямото и непознатото поле на познанието за единството на духа, за свързаността на човека с човека, ми позволи да бъда по-отговорна към собствените си действия, мисли и чувства. Работата на лично ниво подпомага всеки и го "среща" и "нещо по-голямо" от нас самите. Затова и пожелавам успех на всеки готов да тръгне по Пътя към себе си. 

вторник, 10 януари 2017 г.

Старата вяра - забраненото наследство


Старата вяра - забраненото наследство

Българска магия

Квасът

Квасът може да се приготви основно по два начина. Единият е замесването на чисто брашно, сол и вода до гъста каша, които се забъркват и оставят да втасат за един-два дни в гърне. Много често след месенето се оставя тесто, което се прави на питка, покрива се с брашно и се използува като квас за следващото месене.
 
                                      Квас в буркан /снимка инретнет/
Друг начин за приготвяне на квас е с помощта на отвара. Тя се приготвя като се сварява чай от шушулките от хмела и с пшеничното брашно се забърква каша, по-гъста от боза като за палачинки. Към сместа може да се сложи и стар квас и впоследствие от тестото се правят малки питки, които се изсушават на тъмно или на открито, но не и на течение (за да не вземат силата на кваса) и не на пряка слънчева светлина. После се съхраняват в конопени торбички или в цедилки.
 
Когато се замесват хлябовете, най-напред с топла вода се попарва брашното, в което, след като изстине, се слага квасът. Оставят го отново да втаса - шупне. Отсява се пшенично брашно в нощвите и там се слага шупналият квас. Замесва се тесто с хладка вода - ако водата е студена, може да изстуди кваса, а ако е гореща - да го попари. Омесеното тесто се завива с месал и остава да втаса. Ваззимането на хляба става на дъска с преградки за всяко хлебче (самунче).

 


Втасалият хляб се пече в подница, пещ или фурна, откъдето и названието за хляб, два пъти втасал и увеличил обема си - квасник, пещник, фурник, а за хляб един път втасал - ляп, постоялник.
 
Именно с кваса е свързана и част от обредността и символиката, оказващи влияние върху хляба. Квас не се подменя безразборно, а в строго определени случаи – например на Велики Четвъртък, преди Гергьовден или по време на сватба. Ако се подменя в други дни, то самият хляб няма да бъде хубав, а в семейството няма да има щастие и благополучие.
Интересен е обичая “пазене на квас”, който Д.Маринов е записал в някои села в близост до с.Табачка – Русенско. Този обичай е имал магьоснически характер и затова се е преследвал от свещениците. Поради този факт е бил ревностно пазен и се е криел от жените, които са участвали в обряда. Изпълнявал се е 12 дни, започвайки от вечерта на Игнажден (19 декември) до Нова година, като моми, булки и жени се събират в една къща и започват да играят хоро в стаята около нощвите. В това време 2 моми, обърнати с гръб към нощвите замесват квас. Когато започват да замесват кваса възрастни жени, под чието ръководство се върши всичко това поставят в квас стрити на прах различни, лековити билки. Тоя квас го увиват и го поставят в единия ъгъл на стаята и една жена стои край него будна цяла нощ и го варди, а останалите играят хоро.
На другата вечер се занася в друга къща и отново се пази по същия начин. Това се повтаря 12 нощи, като обредното, тайнствено хоро се играя само три пъти – срещу Игнажден, срещу Коледа и срещу Васил. На Васил или Сурваки рано сутринта всички моми, булки и жени, участвали в пазенето на кваса се събират в къщата, където е стигнало тестото срещу Васил, старите жени разкъсват тестото на толкова парчета, колкото жени са участвали в обряда и си го раздават. На други жени не дават от тестото. Този квас, изсъхнал на вятъра се пази като драгоценност, защото с него може да се лекува всякаква болест, той гони от къщата всякаква лошавина, всеки зъл дух и запазва къщата и домашните от магии.
Квасът е символ на благополучие. Вярва се, че ако някой го открадне, нещастие ще сполети дома. Затова съществуват много забрани: квас в неделя не се докосва, не се дава в заем след залез, квас не се взема от къща с болен от шарка, с току-що родило се дете или доведена булка. Ако квасът се развали, взема се нов назаем.
Според някои вярвания квасът се разваля, ако в къщи има родилка, затова до 40-ия ден за всяко месене се взема от друга къща. Също така съществува и поверието, че не е хубаво квасът да преспи в къща с мъртвец. Затова, като умре човек или на година от смъртта квасът се подменя, като се взема от друго място. От първото замесено тесто при погребение квас не се оставя или се оставя, но само за приготвяне на хлябовете за помените.
Обредното приготвяне на нов или млад квас е съсредоточено около новогодишния календарен цикъл (Игнажден - Коледа - Нова година), на пролетно-летния (Великден - Гергьовден) и в началото на сватбата. С обредното приготвяне на кваса се поставя началото на нов календарен (слънчев и стопански) цикъл, както и нов живот на личността и ново семейство.
Сватбата започва със замесването на квас за сватбените хлябове. При ритуалното приготвяне на квас за сватбените хлябове се търси ритуалната чистота и плодородието, като акцента е поставен върху плодовитостта. В някои райони на България използват сладка вода – елемент типичен за сватбите, символизиращ щастието и разбирателството на младоженците. Изискването част от обредните предмети да са нови е свързано не само с ритуалната чистота, а подчертава и символиката на новия живот на младоженците, началото на новото семейство. Самият факт, че за сватбата се приготвя специален квас, а не се използува всекидневният, насочва към символиката на началото.
За изясняване семантиката на кваса от значение са различните му названия. Думата вкисна освен значение на подквася означава и развалям (вкиснат-развален), трансформация на кашата от водата и брашното. Квасът е резултат от трансформацията на суровото в друго сурово, което е характерно за процесите на ферментация.
Думите квас, квасник, квасечник съдържат глагола квася в значение на мокря. Глаголът кисна, в смисъл на втасвам, има значение и на “стоя във вода”. Влагата, водата на семантично равнище отличава хляба с квас от хляба без квас, особено добре отразено и в названието за безквасен хляб - суха пита.
Във фразеологизма хващане на нов квас, “приготвяне на квас”, се съдържа идеята за трансформацията от едно в друго състояние като неуловимо свръхестествено действие, т.е. обредното приготвяне на кваса може да се тълкува и като аналог на първотворението. Извършва се в критични преходни космически ситуации, от безформено и хаотично състояние към ред. Водата, мълчана, неначената, наливана след залез, съответствува на първичните води. Брашното, обредните лица и вещи трябва да са ритуално чисти, което да съответствува на предначалното състояние на света.
Квасът носи белезите на живо същество: той расте, остарява, затова трябва да се подмлади, т.е. поднови. Той дава силата на хляба да стои мощен, т.е. мек; замесва се в мълчание, внимава се да не се изстуди или изгори. Тези качества квасът предава и на хляба.
Магическите свойства, които се приписват на кваса и хляба, произтичат и от факта, че те са постижение на човешката култура. Квасеният хляб се украсява (докато пресният се маже с мед), като върху него се моделира желаното изобилие, плодородие и благополучие, а семантиката на изобразяването се подсилва и от способността му да увеличава размерите си.
Хлябът без квас осъществява връзката между два свята: между тук и там; сега и после; преди и сега. В мирогледната основа на тези обичаи е залегнала представата, че хлябът е душа, а душата е пара. Затова и топлият хляб се нарича душица. Не се реже или боде, за "да не се мушат душите". Това е намерило място в обичаите при погребение
Веднага след като почине човек, се меси пита пътнина, с която го изпращат на оня свят ("да му е пътнина на душата"). Вярва се, че щом още топла питата се разчупи и изяде, душата окончателно напуска жилището. Споменава се обичаят да се меси хляб още преди настъпването на смъртта, в краката на умиращия, за да може с горещата пара "душата да излезе".
из FB "Българска митология"

Богурници "Бутурниците","чавги", "перници", "лугачки"

Стрели за любов



"Бутурниците","чавги", "перници", "лугачки" са вид издялани от дърво стрели - обикновено се правят от дрян или мекиш. Имат прикачени на тях крила, които се наричат „уши“, с които бутурницата лети и се върти около оста си, поради специфичната им извивка. Предната част на стрелата е издялана под формата на конус или пирамида - тя представлява върха ѝ. В основата му се прави неголям отвор. На този отвор се нанизва стрелата на гъвкава сурова пръчка с леко заострен връх. Самото хвърляне представлява запалването на ушите на стрелата, вече нанизана на пръчката, и силно замятане настрани или нагоре, като пръчката рязко се спира в протегнатата напред ръка на хвърлящия, или в по дебела и тежка пръчка. Резултатът е „излитането“ на стрелата в небето с въртеливо движение, от което наблюдателя вижда ясно очертано огнено кръгче от въртящите се запалени уши. 

Има поверие, че в каквато посока излети първата стрелата оттам ще бъде бъдещата изгора на човека, който я хвърля - разбира се това се отнася за млади неженени момчета и младежи.

 За здраве се хвърлят всички стрели, като всяка се „нарича“ на някой от семейството, за приятели и дори за животни. Обичайно е, по време на хвърлянето на стрелите, да се пие домашно вино, обикновено направо от нечия кана, услужливо подадена от някой от хвърлящите. След приключването на гореописания ритуал, всички се прибират по домовете и продължават с традиционната за този празник вечеря, включваща пита, бяла халва, завързана на връв, и пр.





Из книгата "Български магии и гадания"
Магическото мислене не изпитва нужда от логически обяснения. За него природата е съвкупност от мистични взаимодействия. Всичко, което виждат очите ни е резултат от такова мистично взаимодействие. Хората най-напред са се опитвали да тълкуват света, да гадаят и предсказват и така да правят своите открития. По-късно започнали да предизвикват чрез магия едно или друго действие с невъзможната помощ от далечни, непонятни и, за съжаление по-често зли сили. Тайнственото свое познание постигали не с разум, а с вяра. Вярата помагала и водела вълшебната надареност, устройвала срещата със свръхестественото- светци, Бог, дявол, демони и зли сили...Магията е опит да се проникне в незримото, да се назове безименното, да се изобрази безликото. Светът на живите и отвъдното са основни маркери в традиционния мироглед. В магията ограниченията на човешките възможности изчезват, преодоляват се природата, сетивата, умът. За да се прекрачи над тях. Там в пространството отвъд сетивата, отвъд далечния взор, най-тънкото ухание, най-прозрачната прозрачност.  "Там" е дори зад безмълвния шепот на сърцата, зад мълчанието на камъка. Магическото съзнание умее да пътува към друг, "оня свят", да черпи сили от него, да пренася познания и възможности "оттам"- "тук", в нашия крехък и раним свят.

Магическото е равно на свръхестествено, което пък е синоним на божествено, сакрално. То е дивно състояние на ума и духа, смесица от реално и свръх реално, трансцедентално. За християнството този друг свят е единствено божествения и докосването до него се нарича чудо. Чудото всъщност е християнската версия на вълшебството. То е по силите само на  светците.
Старите българи обаче са вярвали, че пътуването "отвъд" не е чак толкова трудно за хората. Нещо повече, сред тях е имали мнозина-жреци, магове, светци- които можели да го правят. Кой знае как, с Божия или дяволска помощ, но пътували. Дори при това и в двете посоки- нагоре, към небесните селения, и надолу, към черната земя на демоните. Свръхестествените персонажи, с който те се срещали там  също били различни- божествени или демонични, добри и жестоки, помагащи и докарващи беди.
Голямата сила на предците ни е в смелостта да дръзнат сами да крачат между световете, без посредници, без божества, без демони. Да се превъплащават и да бъдат божества, и демони едновременно, да познават свръх естествената им сила и да могат да извличат блага от нея. Магическото им отношение към към природата е част от тяхната активност към природните сили, от самочувствието им, че нещата не седят извън тях, че свръх естественото е възможно тук на Земята. То е тайната и непризната религия по нашите места. За старите българи магията и молитвата имат еднаква сила.

д.ф.н. Лилия Старева из"Български магии и гадания"

петък, 16 декември 2016 г.

Как песента учи
Когато песента те пее, а ти си инструментът

Уви, днешните времена ни учат, че животът е състезание. Но не. Лъжа е. В успеха и заемането на "първото място" когато пеем, танцуваме, когато рисуваме няма място за конкуренция, за рейтинги, за слава. 
С кого се състезаваш, когато твориш, кого славиш, кагото се сътворяваш, защо твориш? Та нима не знаем за многото успешни "герои на деня", които са нещастни в живота си хора. Не, творчеството, талантът не са дадени за слава, дадени са за радост...твоята, а пък ако радваш и света, добре...Нека, но пази се. Усмихни се и обърни му гръб. Защото светът  живее във външното и винаги ще търси щастието там някъде, при някого, при нещо си, при някого, някога. 

Днешното време изисква сила да устоиш на света, да устоиш на "успеха", да се съхраниш.

Обичам да пея. Навлизам, усещам, въвличам се...в мелодията и чакам песента да дойде. Чакам я първо като гост, да я нахраня с вниманието си, да се харесаме. После оставам в тишина...И чакам - отклик, така че душата ми да извика за мен дадена песен. Тогава отново я каня- да се видим, чуем. Да се заобичаме.
Знам, че песента е по-голямата и аз мога само да я следвам. Слушам я. Попивам я.

Песента изисква от теб цялото ти присъствие, за да се реализира.
Тя е жива. Тя е взискателна, чиста и безкомпромисна. Песента е голям учител, учи на търпение и постоянство. Когато дойде времето да я запееш, трябва да й се оставиш тя да води. И ако искаш да се научиш да пееш, остави всяко желание там някъде зад себе си и поеми въздух, задръж вниманието си за миг и тогава запей. Не спирай. Не казвай "Не мога". Греши, подхвани я отново, пак греши, отново я покани я...и тя ще те намери.
Най-трудното е да забравиш себе си. Наричам го присъствие. 
Само, когато се отдавам на нещо, което обичам, когато се лиша от амбицията и желанието "да искам и да правя", чупя модела и "нещото" се случва. Не бързам. 
Търпение се иска. 
А как ми липсва понякога...търпение.

И тогава песента ми напомня как моделите на мислене на сбърканото ни съвремие са ни лишили от финото усещане за радостта от малките неща- тези, за който мъдреците казват, че ни правят истински щастливи. Та нали светът ни казва "успехът е важен", а амбицията в теб нашепва за нуждата да си на сцена, да си най-добрият, да си първи. 
Тогава оставям песента да проговори в мен. Слушам и разбирам какво ми казва. 

Отдавна осъзнах нещо за сцената. Тя е прашна и дяволски погрешна.Тя ме обича, но аз нея не.  Защото що за сцена е тази, която изпива силата ти и изхабява таланта ти, която те изяжда...

Що са успех е този, който те заменя с някой, с нещо друго.

Но днес магията в света превръща в зрелище, а изпълнителят в реклама, слушателят в потребител, света в пазарище със светещи табели. А талантът, песента в продукт, който си купуваш. Пази се светът те иска.
И има нещо сбъркано дълбоко погрешно в това. 

Мълча. Замълчи и ти.

Нека да поканим песента да дойде и прошепне, да не научи какво Не Е.

И тогава чувам гласът й:
"- Потърпи, не бързай и тогаз запей...пей, та да се насладиш на малките неща...oтново и отново."
Да, само, когато се отдаваме на нещо, което обичаме, когато се лишим от амбицията и желанието "да искамe, да правим, да имаме успех, да получим" ние чупим модела и песента "се случва". Случва се творецът в нас, а песента по пътя е нашия Учител.

Обичам да пея. Навлизам, усещам, въвличам се...в мелодията и чакам песента да дойде. Чакам я първо като гост, да я нахраня с вниманието си, да се харесаме. После оставам в тишина...И чакам - отклик, така че душата ми да извика за мен дадена песен. Тогава отново я каня- да се видим, чуем. Да се заобичаме. Слушам я. Попивам я и я оставям да ме учи. Защото знам, че песента е по-голямата и аз мога само да я следвам със сърцето си...и да оставя да се случат "малките неща", постигна ли го знам, че съм успяла. Другото, другото е за света, 






понеделник, 5 декември 2016 г.

Отново в училище. Пеене за деца и родители на Никулден

Глас от моето детство


Когато прекрачих прага на старата сграда отново, но този път не като ученик, усещането, което се настани в мен е хем ново, хем странно. Някак мило ти става, но има и още нещо - то стои в теб кухо и чака да го чуеш.  Така се случи и с мен, когато изкачих стълбите на училището и се запътих към стаята на директора. Не за да ме мъмрят, а за да ме поканят да сътворя днес час по народно пеене за деца и родители в едно от столичните училища 5-то СОУ  "Иван Вазов" в квартал Павлово в София.

Директорът ме изненада приятно- ведър, усмихнат и много енергичен човек. Приветства ни с шоколадови бонбони и не спря да говори, да споделя. На подобни срещи често аз заемам тази роля- да говоря за, разяснявам относно..., но когато човек живее това, което работи и срещне съмишленици, някак си виждаш, че не можеш го запря, да спре за миг да говори този директор. Стопля. И с поглед и с дума.

С негова подкрепа днес на Никулден ще сътворя час за децата от училището по народно пеене. Събитието ще се помести във физкултурния салон следобед след 16.00 часа. Сега в ума ми препускат мисли като "Физкултурен салон- ама целия ли?", "Деца, много деца...", "а техниката, а дали ще е топло", " А малките могат ли да четат". Откровенно казано не знам как ще се справя с няколко класа дечурлига наведнъж...и с госпожите, родителите...Но знам едно аз трябва да съм там...отново на училище. Този път като преподавател. Животът е красив и изненадва. Та, мили приятели...пожелайте ми успех. Благодаря.
Ака някой иска да сътворим концерт наживо и в неговото училище, нека пише. Насреща съм.

вторник, 1 ноември 2016 г.

Тикви Via Архангели - Истинското значение на празника Хелоуин

Тикви Via Архангели
Истинското значение на празника Хелоуин или Голяма Задушница, наречена у нас Архангеловден

Какво е скрито в тиквата, наречена Хелоуин и какво почитаме днес? 


Анонс
Нека не забравяме, че чрез културните влияния са презвети много по-големи територии и са подчинени повече народи, отколкото това е било и ще бъде възможно да се напрвави с меч.

Чета вече от доста време мненията за и против честването на Хелоуин у нас. От години изследвам темата за обредността по земите ни и връзката ни с древното знание. Знаете, или поне тези които следят работата ми, че темата съм я стартирала още преди около 8 години. И аз като много хора търсих и не открих причини да празнуваме чужди празници, при все, че имаме свои. Но дали знаем достатъчно за тях, знаем ли всъщност какво се чества днес? Когато се зарових по дълбочко открих много информация и скрити тайни, които ми говорят само едно. Древна е и културата ни, както и произхода на празниците, които честваме. Празникът Хелоуин, е една съвременна, недодялано разказана приказка за връзката на хората с предците им, и казвам недодялана, защото освен тиквите, призраците и бонбоните, които да радват децата с маските, човек наистина не разбира контекста на този ден. Е, и на мен не ми допадна случващото си и затова стартирах това свое проучване. Тук споделям една гледна точка на търсач, на човек, който не иска да мрънка, а вярва, че познаването на мъдроста не идва лесно, трябва да потърсиш, да се ровиш, да мислиш, за да откриеш.  

Вярвам, че българската обредност, народна вяра и мъдрост са способни да разкриват непреходни истини от дълбините на духа. Празникът Хелоуин е съвременен западен прочит на приказката за предците, които обаче няма как да пасне на българина. Ние сме направени от една специална закваска, която не търпи лесно чуждото, освен, ако то наистина не надгражда познание. В случая това е спорно. Затова и го усещаме чуждо, не го приемаме или сме склонни да участваме в цирка, само и само да зарадваме децата...но аз не мисля, че това е добър подход, особено във времена, в които идентичността на народите бива поставена на изпитание.
И днес споделям защо.
И тъй като подмяната на празниците, на културен код у нас и не само, тече наравно с подмяната на ценности и вкусове, с цел ориентация /преориентация по оста изток-запад, то с т.н. привнесени чужди празници говорим по-скоро за гео-политика. Защо говоря за това сега ли? Ами последните събития в света са красноречив пример, защо е важно да се говори по темата и защо е важно да бъдем съзнателни и критични към "вноса". Не защото няма какво да научим от света, има. Но дали то е по-добро, стойностно от това, което вече имаме и на кого и за какво служи привнесеното - било то знание, поведенчески модели и мода, както и мироглед и/или ценности или самолети?  
Считам, че е по-добре да си застанем в центъра, там от където сме дошли и да помислим преди да заемем позиция- за или против. Важното е да познаваме силата на знанието стаено в народната ни култура, в обредността ни и да бъдем наясно, че те са част от нас, формирали са ценостите и мирогледа на поколенията преди нас и няма как да ги изтрием, дори и да искаме, дори да избягаме в Америка, Китай, Англия или Тихуана.

И смея да твърдя, че именно поради този факт, все още съществуваме на картата на света. Закваската, скептицизма, твърдоглавието и надсмешката, с която често се ползваме, съмнението и твърдостта при вземането на решения, са като костеливите ръце на селянина, който може да не знае нищо за света, но познава кваса си, рода си, пази ги в паметта си и нищо по-малко от това няма да го впечатли. Това е. И знаете ли, това качество е достатъчно. Все още сме на картата на света при това с противоречива репутация, но кога ли е било различно. Казват, че всеки народ си имал мисия... 

С две думи оцеляването на една култура е възможно, ако добре познаваме своята история и пазим народната памет, като честваме и разбираме мъдростта, втъкана в народните ни празници и пазим земята и знанието си за тази култура, чисти.