Маказа

Род, народ, родина

Хармония и сила

Човек, дух, природа. Семинари. Тренинги

Българска магия

Поверия, обичаи и още нещо

Завръщане към корена- My Workshops

Ритъм, музика и песен. Живата наука в предания и песни

Древност и наследство

България днес истинска магия- фестивали. Древността е тук- Кукери и Нестинари.

Места на силата. Човек и природа, Слънце и Луна, Небе и Земя

Светилища и храмове от древността. Свещари

понеделник, 26 февруари 2018 г.

Кукери и гайди и поздрав за Miss Robinson

Кукер и гайда

Пустата му англичанка

Попаднах на статия в списание National Geographic за кукерите. Снимките са прекрасни и завладяващи, носят някак една визия за това какво е България. Стоя и гледам, взирам се в образите и в очите снимани зад маските. Виждам хора, сънародници застанали пред окото на обектива. Снимат ги. Може и по телевизията да ги дадат. Че цяло списание материал направи за тях...за работата им, тайнството. Гледайки ще си речем ей така се съхранява българското...традицията. Щом има снимка всичко е наред- някой ни е харесал, потърсил да ни снима, че и нас да види света.

Спомням си преди години когато за първи път попаднах на open festival - нарочно използвам тези чуждици в село Гела- това е събора известен с надсвирването с гайди, с който се гордеем толкова много ние българите. 
festivals in bg
Стари и млади свирят на събора в с. Гела на родовия празник на селото- предават живото знание

Там случайно по прашния път зърнах една бледолика англичанка. В нашенска носия бе облечена, усмихната, доволна. Спрях я, заговорих я. Жената чак от острова е дошла, за да чуе и види магията на Гела. Поговорихме си за кратко и тя ми каза "Вижте, това тук нещо е прекрасно. Аз всяка година идвам и уча песни, а съпругът ми на гайда свири. А вие какво правите тук? Знаете ли някоя песен? Ще участвате ли?"

Тогава не знаех. Знаех, ама така да река...че я знам...като не знам. Бях зяпач, турист.  Вдигнах рамене и замълчах...
" - Аз тук с едни приятели дойдох. Случайно." И тогава тя ме сръчка и рече ядно:
"- Е, така да знаете - ние чудженците ще съхраним вашето наследство и утре вие при нас ще идвате да се учите, а музиката ви ще ви я продаваме на дискове."

Онемях и го запомних. Още са в мен тези думи...защо ли? Защото беше права...тази бледоликата от острова.
И сега знам, че някъде в сърцето на Родопите, в затънтеното село Гела,  трудно достъпно за туристите от столетия се провежда надсвирване с гайди. Наричат го събор. При това събитието се провежда от незапомнени времена....
"-Поне сто години"- казаха старите. 
Вероятно за тях сто години е цяла вечност и нищо чудно, защото това е време на големи промени. 
Да, нашите събори от край време са си естествени open festivals пространства. Тоест всеки събор, надсвирване, надпяване, седенкя и т.н. си е своево рода фестивал. Аз от де да знам за тоя събор- в училище не са ни учили дори и гайдата как изглежда, сребърните пафти на баба ми ми ги взеха в часа по рисуване и повече не ги видях и ходехме по екскурзии в музеи, но не и на събори, надсвирвания и така сякяш плавно ни отделиха от живия корен на фолклора. Превърнаха ни в туристи, консуматори на собствената си култура, но не и познавачи на традицията. 

Обичам да пътувам, да разглеждам когато попадна на такива места...затънтени , разпитвам. Стига да има кой да ми разкаже, сядам и слушам. 

По същата причина, след разговора с англичанката, леко нервна разпитах един възрастен човек- българин, за историята на събора. И разбрах една тайна, която бледоликата едва ли знаеше. Всеки род от селото си има свой хълм, на който да свири на празника. Родов хълм ли...???

А това надсвирване е родов празник. Съселяни от Гела и роднини от околните села, прииждат в селото седмица преди 02 август - деня на събора (Голяма Богородица). 
Родов празник ли? За първи път чувах. Попивах думите на стария мъж и неговия разказ.

Така започвал празника в с. Гела. родов празник бил...Гайдарите от семейството се събирали в най-голямата родова къща. В нея се посреща целия род. Свирели, готвило се храна за всички, роднините се срещали отново да си поговорят, помирят...сплотят.

"-Всеки е добре дошъл, никого не може да върнеш, това е закон" - рече мъжът.
"-А аз мога ли да дойда? ". Попитах. 

"- Дете друг ден, не сега. Външни гости - на сбора не присъстват. Сега на може. Само рода сме там, що ше дириш при нас? Не пущаме. Кат мине сборът, тогава ела." 

А толкова исках...да се докосна, да видя, усетя...и пустата му англичанка не ми излизаше от ума. 

Старецът продължи да разказва...
Когато дойде денят  всеки род излиза от къщата. Напред вървят гайдарите. Отиват на родовия си хълм. Пеша се ходи и всички заедно отиват. Когато стигнат хълма се пали голям огън- да стопли, а и другите роди да видят, "колко силен е рода ни, здрав". Три дена се спи на открито и се свири денонощно. Музиката не спира, радостта също. Огньовете горят и чеверметата се въртят цели 3 дена ( да ме простят вегетарианците, но това е самата истина.) 
...всички от рода участват на първият родов Open fest за годината;-)


Родата отива на хълма

След като гайдарите са се настанили на хълма започват и гости да прииждат. Те
 слушат кой е най-добрия гайдар във всяка група. След три дена свирене на родовия хълм, на голямата поляна се изпращат и само най-добрите свирачи от всеки род. И тогава...е тогава самият Орфей оживява.

Съборът в село Гела завършва с обща трапеза и много свирня, красиви песни и споделяне на общи ценности и идеали- връзка с природата, семейството. Всички се "въртят" около трапезата и ЗДРАВОСЛОВНОТО ХРАНАНЕ, както и около задачите за деня и НЕФОРМАЛНОТО ОБРАЗОВАНИЕ - връзката с природа и работата - да събереш и нацепиш дърва, да знаеш как да подредиш трапезата и как да накладеш огъня,  да носиш тежко, да слушаш - все чалъм си има, смисъл.

Сега го наричаме - неформално образование, учене чрез преживяване, емоционална интелигентност, учене в природата. За мен всичко това си чисто и просто живо знание за добър живот и сила. И да не се лъжем, то е в корена ни от време оно. Просто навремето нещата са имали друг имена и са се пазили като са се предавали от род на род, от родител на дете, от стар на млад...по седенки, сбори като този в село Гела.

Как ли наричаме това знание днес, има ли го, пазим ли посланието, изпълваме ли със съдържание думи като "род, дух, почит"? Или просто ядем пуканки пред телевизора или пък се записваме за поредния семинар по йога, тай-чи, дишане и медитация с ангели, търсейки духовно просветление тук в собствената си страна от привнесена пост модерна култура, заляла света след 60-те? Къде дирим силата си? 

Всъщност голяма част от съвременните хора, по-скоро мислят, че обредите са нещо старо, ненужно, отживелица. А българския дух сякаш вече го има само в старите картички, прашни библиотеки и картините на Майстора. 

А дали е така? Кой натика живия дух на предците ни в кабинети и ни убеди, че знанието може да се предава само през книгите и системата на съвременното образование? Предава ли се някъде живото знание. Не. Нали е отживелица. 

Изисква се повече внимание, за да видим ясно какво е скрито в родната култура. Иска се желание да станем от фотьойла, за да научим поне една българска песен докрай и да изиграем едно хоро...да полеем корена със себе си, като свършим малко работа и ние, да се поизпотим, ДА ПОТЪРСИМ.

Как да се погрижим за него- обадете се на роднини и скъпи хора, научете нещо за рода си, за селото си, омесете хляб. Дайте нещо на себе си - я песен, я танц, я нещо друго...оставите дистанционното и книгите, станете от стола и отидете на хълма. Коренът ни чака...а аз, аз отивам на репетиция. Забравих да ви казажа. Пея и уча и уча други да пеят- нашите песни, онези дето в училище не сме ги пяли- народните...

Иначе няма да стане...ще ядем тикви за хелоуин и ще се чудим кой натика българския дух в китайските мартеници, кой ни пее песните, които деца ни ще могат да чуят само по интернет, защото ние не ги знаем...
Малките гайдари на събора в с. Гела

Да, хапя, ама за дорбо е. Сполайте българи...Коренът ми рече "Напиши това. Ще чуят, защото аз ще ги повикам". 

И да е жива и здрава онази бледоликата англичанка, Бог да поживи и старика, който не ме допусна в дома си, но ми разказа приказка за рода си. Отвориха ми очите...там на хълма. Фолклорът не е за консумиране, той е за живеене - с песен, танц,  защото той е ЖИВО знание. И да от нас зависи дали ще го консумираме с бира и шкембе (нали е традиционно) или ще дадем нещо от себе си, за да полеем корените си като участваме, споделим, учим. Само от нас...защото в училище отдавна учим чужите езици с приоритет. И да е жива и здрава онази бледоликата англичанка...

Попаднах на статия в списание National Geographic за кукерите. Снимките са прекрасни и завладяващи, носят някак една визия за това какво е България. Гледайки ще си речем ей така се съхранява българското...традицията. 

И сега ще отправя един поздрав:
The Beatles - Mrs. Robinson

Очаквайте скоро и семинарната програма на Читалище "Канатица" посветена на  Живото знание и Корена, както и конкурс за събирането на група по автентично народно пеене...
Сайт на Читалище "КАНАТИЦА" .
FB:Читалището във Фейсбук

Ако написаното те жегне..сподели го.
Ваша ПранаАна

петък, 16 февруари 2018 г.

Бългаски народни танци. Свещенните ритми

Бългаски народни танци.

Свещенните ритми на предците.


Най-сетне да се "светнете", че танцът не е състезание, а преди всичко знание и културно наследство, което да пазим.
Обичам да танцувам, но ме отегчава до дъното на душата ми идеята, че танцувайки, трябва да се състезавам.
Записвайки в школа по танци, неизменно трябва да следвам повелята на дадения преподавател и да участвам в надигравания по събори и седянки. Питам се защо? За съжаление виждам, че в школите по народни танци преподавателския състав всички до един, не мърдат от установените в миналия век концепции.
Как започва всичко? Първо идва желанието- и си казваш " Защо вместо да ходя на фитнес, да не се запиша на народни танци" .. отваряш Интернет, избираш удобно място и отиваш.


Първата година. Започваш от първо ниво- това е първата ти година, когато е съвсем естествено да не знаеш кое е лево, кое дясно, когато се препъваш падаш, имаш тежка мускулна треска, а ако сбъркаш все още се засрамваш дълбоко, щото виждаш, че леля ти Пена, застанала на хорото до теб рипа, като козичка. Това те събужда, амбицията в теб проговаря и така продължаваш напред. Ако не си натоварен и немаш супер много ангажименти преди след работа, записваш следващия курс в школата по танци...все пак е българска традиция, не е запарен фитнес, нали? Нещо традиционно, българско...
Ако продължиш, то стигаш до второ ниво. Във второ ниво виждаш, че и останалите участници са не много ориентирани и все още плетат крака, потни и запъхтени във стария физкултурен салон, отдаден под наем. Ако не си натоварен и немаш супер много ангажименти преди след работа, записваш следващия курс в школата по танци. Неусетно настъпва третата година...с хората от групата сте вече почти-много близки приятели, имате си приказка, дори ти липсват понякога.

На трето ниво- демек година, идва решаващия момент, дали ще бъдеш включен в "отбора по състезателни народни танци". Това е времето в което се избира кой ще води хорото, кой ще го заключи, с две думи иде моментът, в който ти казват Ти можеш, ти не можеш...в който разбираш, че има и по-добри, че си оценяван, като в училище, въпреки, че си отишъл просто да потанцуваш- вместо на фитнес.
Това е времето, в което изкълченият ти глезен, е вече проблем, не личен, а отборен...ти трябва да се състезаваш. Това е. Избран си. Ти носиш традицията с танца, разнасяш славата на българското надалече...Ставаш някак си важен. И най-вече си вярваш, че е така...И така започва твоята кариера на непрофесионален танцьор, който обикаля фестивали седенки и си плаща, като поп, за всичко това...включително и за глезена.

Анализ на ситуацията...
Статията ми е хаплива, но верна. Споделеното тук е преживян личен опит и не ангажирам никого с това мнение, но определено твърдя, че има нещо сбъркано в системата...Замислям се.
Да, вероятно защото са ученици на онези социалистически идеолози, които от немай къде превърнаха танца, не просто в школа, а в поредното състезание. Превърнаха учениците си, не толкова в танцьори, а в амбициозни състезатели. Накараха изпълнителите да преследват първи места, дипломи и почести, като най-голямата награда бе възможността да излезеш и да се разходиш в чужбината...Това ми разказваше един червендалест председател местно читалище в София, бивш културно масовик...че не всеки можел току така да влезе в състава, то нали света ще обиколи с него...
За съжаление в днешно време това не се е променило съществено, просто в школите ходят и непрофесионалисти, които ги влачат по отборни състезания по фестивали с награди и свидетелства, за най-добре представили се участници, ансамбли и т.н.). И във всеки участник се надига нещо от дълбините на душата му, сякаш нещо дълбоко от времето на ученическите години, дава сила да продължим да се състезаваме с танци. Някъде в този момент в съзнанието ми се промушва обликът на пионер с развята червена пионерска връзка, а усещането ми ме връща във времето на отличниците и провалилите се.


Тази идея отдавна ми е чужда и я считам за напълно остаряла. И ми мирише на нафталин, защото все още следва линията на културна-масовата дейност, сякаш се завръщаме във времето на състезателния дух соцрежима. Миналото създаде много великолепни танцьори- но с психиката на състезатели, защото отдалечи твореца и духа на животворната енергия на традицията от обикновения човек, като направи от свещените стъпки и ритъм - спектакъл на суетата, сътвори просто още едно състезание. Остаряла ненужна концепция, която в момента превърна танците в прост атракцион.
Танцът не е оценка, а свещен ритъм. Ритъмът на предците и земята ни. А с тях не е нужно да се състезаваме, а просто да танцуваме в радост, за да ги съхраним като завет, а не като златна купа на тезгяха в хола. ✍️

понеделник, 12 февруари 2018 г.

За традицията и силата на любовта

За традицията и силата на любовта

Да ти напият менците, да ти откраднат китката, да подадеш кърпата, кълбото за запредеш...с любов- любовта е действие.

За да има ред в живота на човек е нужно да има ред и в душата му. За да има ред в душата, то светът около него трябва да бъде подреден. В миналото всяко обредно действие е следвало естествения цикъл, ритъма на природата. Предците ни са знаели, че онова което остава скрито- любовта, е действие.



Отново ще пиша за традицията. Не съм го правила отдавна.
Днес е денят, в който няма нищо по нетрайно и показно от чувствата. Денят, в който светът се изпълва с ухание на маргаритки, завързани с розови балони. Под път и над път...навсякъде чуваме думите "Обичам те". Нашепват ни го рекламите на шоколоди, плакатите по улиците, огризките във вестниците и модните списания. Любовта стана показна, арогантна, шеметна и рошава. Любовта забрави КОЯ Е. Тя се изплши от невежеството и се скри...дълбоко, дъблоко в сърцата ни, където само от време навреме ни пробожда, но ние уплашени я заместваме с шоколадов бонбон поръсен фино с брашно от френски трюфел.

Е това е нещо, наричам го съвремие и е нещо, в което смисъла ми убягва. И от години е така. Любовта е преди всичко не думи, а действие, при това действие всеки ден. Всеки. Там балони, розови панделки и гръмки слова няма. Няма и ресторанти, торти и плюшени мечета. Няма ги. Защото тя не е там, Не е и нужно. Защото любовта трябва първо да я поканиш, да я й попееш, да й затанцуваш, да те види, че да откликне и на свой ред та ти попее, потанцува. Любовта се кани като една истинска богиня...и трапезата ти трябва да е пълна с цвят, пълна с теб, без уговорки и драми, без страх, без минало.

Защо традицията е важна. Защото тя ни връща към корена на нещата- в чистотата им, тя е извора. В традицията ни както и впрочем във всяка стара култура, зараждането на любовта е било и е свещен акт.

Как са се задявали, влюбвали и признавали любовта си нашите предци? Можете ли да си представите баба си и дядо си като влюбена двойка? Да признавам малко е неудобно- лично, но те със сигурност няма да ви разкажат за дълбоките си пориви на тъга, по него или нея, нито пък ще ви разказват за бившите любими. Онези неслучилите се. Не. Те ще ви разкажат с мекота в гласа, нещо друго...как се е танцувало, как се е пяло на мегдана по Сирница. Как дядо ви е откраднал китката на баба на седянката, как тя е пяла, а той й е напивал менците - там на чешмата...и не я е дал на друг, нищо че е трябвло да чака, нея е избрал.

Търпение се нарича, нежност, деликатност, трепет. Чудя се дали и защо е нужно да се празнува деня на влюбените, като то всеки ден трябва да бъде ден на влюбените.Само веднъж в годината ли си казваме "Обичам" и по-скоро нужно ли е да го казваме...или е необходимо просто да го правим. И любовта както всичко важно в живота не просто дума, а най-вече действие. Акт на съзидателност. Така е било, така е и ще бъде...

На Сирна неделя до прошка ергените са мятали запалени стрели в двора на своята избранница. Заран рано момата отивала да провери колко стрели има хвърлени в двор й. До Сирница - цялата зима са се правили и сватбите. За тези, които не са се задомили, люлки са се правили, та и те да се люлят до Петков ден, защото е трябвало да се дочакат до другата Сирница, зимъска. Че как така година време? "Ами то любовта уяква, ако е силна и истинска, тя няма да угасне" казват старите. Търпение, трепет, деликатност, сила. Все думи, които трудно си представяме, че предците ни са изпитвали, но и те са били млади. Защото те знаят, че любовта вижда всеки жест, чува всяка песен и наблюдава танца на живота, наслаждава се, диви се, а после се отдръпва тихо, та да се усети. За да я почувстват хората, да за я закопнеят отново, точно нея, точно него. И чак тогава, отново ще се появи, ще ни навести...защото, чак тогава ще сме я поканили в сърцата си...след зимата, след изпитанието. Любовта е изпит, а не плюшено мече.

Сполай. Да бъде. Любовта. Така е било, така е и ще бъде...

вторник, 22 август 2017 г.

За силата на бабината плитка

За силата на бабината плитка


Преди години търсенето и желанието да се докосна и разбера повече за корена си, ме заведе на интересни места, а времето ми разказваше приказки за силата.
Днес ще кажа кратка дума за косите и бабините плитки...
В облеклата и в българската носия е заложено голямото познание за материя, цвят и форма. В носиите има и една част, която е винаги с нас, но за която рядко се говори, просто защото се вижда и всеки я носи на главата си. Това са нашите коси.
И в приказките и в преданията косата често е тази част от описанието на героя, която ни "говори" за неговия характер, мисия и магически способности. Примери са сравнения като: златни коси като лъчите на на слънцето, дълги коси като грива и т.н.
И до днес в някои български родове е останала и се тачи тази специална реликва сплетената на плитка коса. 

Когато за първи път видях наплитането на множеството малки плитки в косите на една красива жена, облечена в българска носия от Великотърновско, останах изумена. Обикалях, гледах и търсех как са направени и задавах въпроса най-вече "защо". Защо се носят, какво символизират тези плитки.

Използването на коси, като част от носията се приема за специален акцент в облеклото. В България, плитката е по-скоро женски атрибут, символизиращ женската енергия за разлика от други древни традиции на запад и на изток.
На снимката е показана техника на сплитане на множеството малки плитки в една обща коса, прилична на диадема. Тази диадема се полага като венец върху косата на жената и се захваща, сплита се за нейната жива коса.
Техниката е много интересна и красива, особено ако е направена така, че косите да се подредени и да падат тежко надолу.

Чрез плитката енергията на предците остава във връзка с нашата човешка реалност и ни "пази", като ни дарява с мъдрост, най-вече по-младите жени в рода.


Всяка плика е с различен цвят, често те не са еднакви нито по размер, нито по дължина, защото отделните плитки се принадлежали на различни жени от рода.
В този тип носии всяка възрастна жена е наплитала и добавяла своята плитка към носията, а на края на плитката е закачала и неизменния пендар (знак за плодородие и добър късмет).  В това действие съзираме нищо по-малко от позабравен ритуал за обединяване и предаване на силата в рода, свързана с женската енергия.


Силата на бабината плитка е едно от най-интересните завещания и наследства, което старите жени оставяли на младите в рода.



Носейки така косите, невестата има пряк достъп до енергията и мъдростта на предходните поколения и черпи сила за живот от своите предци по женска линия.
Затова е и голяма благословия да получиш бабината плитка. Това  е една от най-красивите и силни орисии за здраве и радост и добър живот, защото чрез плитката енергията не само се съхранява, но и увеличава, а силата остава в общение с потомците, като ги дарява с мъдрост и закрила.

Текст PranaAna
Моля, да споменавате името на автора на статията и да слагате линк към статията в блога, ако публикувате материала на вашите страници. Благодаря.

Снимки Е. Тилова

петък, 7 юли 2017 г.

Послания на символите и древните традиции


Стартира курс по везба "Български шевици" към НЧ Канатица. Запишете се сега на тел. 0888003232 г-ца Йовкова

Приказки в шевици

Как шевицата "говори"?

Материали и орнамeнти

      За развитието на художествените тъкани са спомогнали биогеографските условия  и икономическото развитие на страната. Отглеждали са се много овце, от които се получавало изобилие от вълна. Затова и главният материал, от който се изработвали килимите е вълната. Употребявали се два вида вълна: рунова – стригана напролет и табашка – получена при обработването на кожите. След изпирането вълната е изпридана на ръка в усукана нишка за основа, която след това се е песуквала отдве за по-голяма здравина. За основа е избирана предварително най-дълговласата вълна. За вътък вълната е изпридана с по-слаб сук и в дебелина според желаната гъстота на килима. След изпридането вътъчената прежда се намотавала на парчета или чилета, изпирала се и се боядисвала. Друг материал била козината. От нея се приготвяли основа и ватък. Третият материал, използван от края на XIX в. бил памукът. За изтъкаването на един квадратен метър чипровски килим отивали 1, 200 кг. вълнена прежда и 0, 300 кг. памук за основа. Интересен факт е наименованието на отделните етапи при работата върху чипровския килим – изработването на фигурата се нарича „вършене”, а изпълнението на фона около нея – „пълнене”. Днес все още продължава да битува вярването, че тъканите чипровски килими служат не само за украса и топлина в дома,  но осигуряват на къщата и нейните обитатели закрила и късмет, тоест имат вълшебна, магическа сила.
      СИМВОЛЪТ е парола, знак за разпознаване. Символиката в чипровските килими е древна и най-вероятно в корените й се крият много от магическите и религиозните символи на прабългарите. Триъгълникът е основна геометрична фигура. Обърнат с върха нагоре символизира мъжкото начало, а с върха надолу женското.

Филм - Чипровски килими - традиции и съвременност



Светът на символите е свят наситен с форма и съдържание. В бродерията и българската шевица тези форми са ни така близки, че едва ли осъзнаваме, че в домовете си притежаваме истинско съкровище и сакрално знание на хиляди години.
Сега ще ви разкажа за един много често срещан символ в нашата родна култура. Днес ще поговорим за една специфична шевица - Дървото на Живота, познато и в други древни култури като Шаманското дърво или Световното (Космическото) дърво.