Маказа

Род, народ, родина

Хармония и сила

Човек, дух, природа. Семинари. Тренинги

Българска магия

Поверия, обичаи и още нещо

Завръщане към корена- My Workshops

Ритъм, музика и песен. Живата наука в предания и песни

Древност и наследство

България днес истинска магия- фестивали. Древността е тук- Кукери и Нестинари.

Места на силата. Човек и природа, Слънце и Луна, Небе и Земя

Светилища и храмове от древността. Свещари

вторник, 10 март 2015 г.

Bulgarian On-line authentic Folkolor Radio

 
В посоченият линк ще намерите издание на радио Бинар, посветено на Змея. Не е ли прекрасен. Покровител на рода, държащият знанието, защитник и учител. Чуйте тази приказка за Змея покровител.
 
 
В древността свещени са тези неща, които се променят много бавно и трудно, а съотнесени с човешкия живот те дори са вечни. Това са планините, скалите, вековните дървета, реките, водата, огъня, вятъра… Те и техните господари са част от една първоначална човешко-животинска общност със сходна природа. В представата на старите българи гръмотевицата се свързва с един от покровителите в природата – змеят, важен митологичен образ. Щом се зададе черен облак, който носи порой и град и се предвожда от хала, змейовете на нивите влизат в бой с нея – от огъня се получава светкавицата, а от камъните, които хвърлят – гръмотевицата.
Змейовете притежават всички човешки черти. В народните песни се среща и мотивът за превръщането на човека в змия – това става чрез магия и различни змейски треви.
Споменът за змейовете и змеиците и за техните залюбвания в моми и момци се пази много живо в нашите народни песни. Много от тях придобиват обреден характер. Димитър Маринов, създателят на Етнографския музей, твърди че хороводните, великденските, гергьовденските, спасовските и еньовските песни всъщност са змейски песни.
 


петък, 31 октомври 2014 г.

Български носии и шевици


Български носии и шевици
Носията- традиционното българско облекло

"Този, който умее да разказва истории, изгражда света."
Индианска мъдрост

1.    Кои са тронките, какво знаем или не знаем за тях и какво казват етнографите.

Легенди за Тронките

Една от легендите разказва: Когато цар Петър пътувал за Цариград, минавайки през Странджанско-Сакарския регион, бил впечатлен от красотата на местните девойки. Скоро след това се разчуло как царят възхитен разказвал, че красотата на жените в този край била достойна да краси трона му. И оттогава им излязло името „Тронки”.ТРОНКИ се наричали жителите на ямболско, на юг от ЕРКЕСИЯТА /запазен и до ден днешен пограничен окоп между България и Византия, който започва от Черно и стига до Бяло море/. Това е областта Загоре, дарена на Кан Тервел от безносия Юстениан. Впоследствие земите на юг от ЕРКЕСИЯТА преминават в състава на българската държава и българските канове. После царе им казват следното: „Вие няма да плащате царски десятък, вие сте хора на трона и от вас се иска, ако има заплаха от юг, а тя все оттам основно е била, да влизате в бой и да задържате нахлуващите, докато се подведат основните войски на България от север.” Затова и жените по нашия край като царски хора започват да носят т.н. тронски коронки и шлейфе на главите си, а на сукманите да пришиват т.н. ПЕРАЛКИ – нещо подобно на униформите на римските командири.

Предполага се, че от този край са взимали яки, смели и безстрашни мъже за бойци във войната с Троя – Троянската война. Много от тях не се завърнали, а на завърналите се им викали Троянци и Тронки. Друго предание от по ново време гласи, че когато княз Фердинанд станал цар, поискал да си изберат красива народна носия за да направят литография, която да популяризира сред народа него и царицата. Били им представени народни носии от всички региони на България, но княгиня Елеонора избрала носията от елховския край. Тази носия най много и се харесала, защото на пазвата и отдолу сукманите били обшити със сърма и красиви бродерии. „Тази носия е достойна за трона” – възкликнала новата царица. Фердинанд и Елеонора сядат на трона облечени в носията от нашия край ( виждал съм глинена кана с литографията им), а носията била наречена тронска – т.е. – достойна за трона. А хората които пък носели тази носия – тронки.




Някой пък, коментират с усмивка така наречения „тронкски” харакер – хора които са твърдоглави, инатливи и с тях на глава не се излиза.

Странджанско-Сакарският край е разположен предимно във равнинни и хълмисти местности и землища. От тук винаги а минавали важни пътища както за Одрин и Цариград, така и за вътрешността на страната. Тези пътища са били ползвани и от завоеватели и от разбойници. Трудно биха оцелели хората по тези земи ако характера им не беше твърд.

А какво казват етнографите за тронките.

Група села в района на Странджа и отчасти в Ямболско и Елховско са известни с названието тронки, тронковци. Тя граничи на запад с рупската област, като обхваща селата по горното течение на р. Факийска и продължава на юг до Лозенград (дн. гр. Къркларели в Турция). Значителна част от жителите на самия Лозенград също се е числяла към тронското население, заедно със селата Пейчова махала, Ефеклер, Кабаклия, Ковчас, Горна канара, Долна канара, Българско Кадиево, Коджа тарла, Тастепе, Раклица, Каракоч и др., в някои от които са живели и рупци. Тронкските села днес са разположени основно в планинската част на община Средец – Момина църква, Факия, Кирово, Голямо Буково, Горно и Долно Ябълково, Караджово, Проход, Поляна, Сливово, Тагарево. Тронски са и селата Голямо крушево, Горска поляна, Болярово, Вълчи извор, Ружица, Голямо Шарково, Малко Шарково, Воден, Стралджа в Ямболско.

За названието на тази група население се приема най-често версията, че то произлиза от думата „тронка”, „тро“, „троа“ (т.е. диалектен израз за „малко”) („дай ми тронка ляб”), която се употребява в района. Според Ст. Младенов тя е лексикален македонизъм. Тронките не са старо местно население за посочените региони, а се заселват тук в първите векове на османското господство (ХVІ в.) от западните български земи (Кюстендилско, Софийско, Ихтиманско). Диалектолозите говорят за факийско-грудовска говорна група, чиито носители, въпреки ранното си преселване от западните български райони в югоизточните, са живели доста обособено, консервирайки езика и редица други черти в културното си развитие.

Според автори като С. Табаков и Г. П. Аянов голяма част от населението на Западните покрайнини и Моравско била преселена в Одринско и Странджа. Още от ХV в. се срещат сведения за насилствено разместване на население от запад на изток – българи от Пирот и Ниш били изпращани в Тракия, Странджа и Анадола. За тях е характерен т. нар. „ке”-говор (частицата за бъдеще време е „ке”).

Българският историк Хр. Гандев пише, че същите села са проучвани от Мария Велева. Според нея местният женски сукман е някакъв старинен вариант, който не се среща в останалите околни села. В шевичната украса се използва т. нар. „цепен бод”, който е типичен за Западна България и не се използва в другите села. Не по-малко специфично е и местното женско забраждане „прябър”. То представлява двуплата бяла кърпа с втъкани, предимно червени геометрични мотиви, характерно за младите омъжени жени. Терминът „кошуля”, който се използва за обозначаване на ризата в говора на тронките, също е локализиран само сред тях и отново сочи западнобългарски особености. Интересен диференциращ белег се съдържа и в названието на шевичния елемент тронче, с който местното население свързва произхода на своето локално прозвище – тронки.

Главният поминък на тронките в миналото е земеделието, за което благоприятстват и природо-географските условия в района. Второстепенно значение имат овцевъдството и говедовъдството. В района на Лозенград особено значение има и лозарството.

Литература

1. Аянов, Г. П. Българи в Южна Странджа и съседните области. – Известия на Народен музей, т. I. Бургас, 1950.

2. Български диалектен атлас. T. 1. Югоизточна България. Ч. II. Статии. Коментари. Показалци. София, 1964.

3. Български диалектен атлас. Т. 2. Североизточна България. София, 1966.

4. Гандев, Хр. Българската народност през XV в. Демографско и етнографско изследване. София, 1988.

5. М. Младенов. Названия и прозвища на групи българско население (образувани по техни говорни особености). – Известия на Института за български език, кн. XII, 1965, 199-222.

6. Черкезова, М., Ст. Райчевски. Историческа и етнографска характеристика на Странджа от средата на XIX до началото на XX в. – В: Странджа. Материална и духовна култура. София, 966, 7-22

 

Чуждите пътешественици са написали в дневниците си:

2.     „Носията на българката е твърде изящна. Те вплитат в косите си няколко украшения и носят гривни, удивително дебели, от метал или от стъкло.“

„Носията на тези жени е забележителна.“ Жените са красиви, пъргави, миловидни...“, „Забележителни са облеклата и хубостта на селянките по тези места. Те са облечени с бели ризи, на които платът е от дебело платно, но изпъстрени по края с коприна от всякаква краска. В това облекло те са много хубави и напети.

"На поли й ситни звезди,
на гърди й ясно слънце,
на плещи й ясен месец,
по пазва й земля и небо,
земля, небо, гора и вода..."

В много български народни песни срещаме песенен мотив, посветен на космологичните вярвания на народа ни за връзката на човека с божественото. Нека знаем, че шевиците създават не само красота и уют те ни правят съпричастни към духовното богатство на миналото на нашия древен народ.

Как се багри и създава цвят

Да създадеш тъкан е като да създадеш цял един нов свят. Споделям го с вас, мили приятели, защото силата на жената е да създава, а във везбата, дрехата и облеклото си личи коя е уфатна, коя как влага сърцето си и колко може.

Е, пожелавам ви да можете, защото само това има смисъл...да творим света. 

Изработване на конци за везба. Процесът на изработване на вълнения везбен конец е следния.Вълната се подбира.Трябва да е остра.Изпира се в топла вода.После се залива с още по-топла(гореща) вода.Покрива се и се оставя да кисне.Изпира се .Влажната вълна се бие с пръчка за да паднат полепналите бодли и нечистотии.Бнимателно се почистват влакната.В Северна България казват чепка се .После се влачи в къщи на ръчен „гребен единак“ на малки късове докато влакната се подредят успоредно.наблюдавала съм как го прави майка ми.Следва боядисване.

Багренето се извършва в следния ред.

1.Извличане на багрилото

Растителните суровини(кори, листа, корени и др.)се надробяват или се нарязват ситно.Заливат се и се държат накиснати 30-40 минути в топла и мека вода (1-2 литра на 100 грама материал).След това се варят на слаб огън 1- 1,5 часа в здрав емайлиран съд.Ако водата е твърда багрилото може да падне на дъното като утайка.За по- пълното извличане на багрилото на 1 л вода може да се прибави 1ч лъжичка сода бикарбонат.Отварата се оставя да изстине.Прецежда се .

2.Предварителна подготовка на материала за багрене

Преждата се намотава на гранчета по около 100 г.за 1 кг прежда е необходим 1 калъп сапун за изпиране.Той се настъргва и се разтваря в малко гореща вода.Полученият разтвор се изсипва в 20-50 л топла омекотена вода и се разбива на пяна.Преждата се изпира в този разтвор, като често се преобръща, без да се трие за да не се степа.Водата не трябва да е много гореща за да не потъмнее преждата.После се изпира добре.Тя се изплаква най-напред с топла, а после с хладка вода

3.Стипцоване

Стипцоването се състои в напояване в разтвор на съответния закрепител(стипца).Известни са 3 начина за стипцоване.

Най-удобно е стипцоването и багренето да се извършват едновременно.За един килограм прежда са необходими 40г обикновена стипца (купува се от аптеките) или 10г син камък.Стипцовката се разтваря в 2-3 литра топла мека вода.разбърква се и се налива в 20 л дъждовна вода, в която е извлечено багрилото от багрещето растение.Преждата се намокря предварително и се потапя в готовия разтвор.Банята се загрява на слаб огън и багренето продължава около час.матриалът трябва да се преобръща.

Обагреният материал се изплаква и се суши.

Другият начин се състои в предварително стипцоване на материала.Количеството стипца е в зависимост от наситеността на цвета.

Третият начин е стипцоване след предварително обагряне.Преждата се намокря предварително.Багри се около 1 час в багрилна баня.Изважда се. В същия разтвор се добавя при бъркане стипцовка.Разтворът се прецежда.Преждата се връща отново в него.Вари се около 30 минути.обагрената прежда трябва да престои в багрилната баня докато изстине.после се изплаква с топла вода в която са прибавя малко оцет(1 супена лъжица на 10 литра вода).Обагрената прежда се суши в топло помещение.

Оттенъкът на цвета при различните начини на стипцоване е различен.При предварителната стипцовка той е по-тъмен и интензивен.

4.Основни цветове и растения от които се получават

Червен цвят с различните му нюанси се постига с корени от брош, плодове от бъз, червено цвеколо, корен от глухарче, добре узрели диви къпини,камъз, цветове от мушкато и др.

Зелено не всичко ,което е зелено, оцветява в зелено.За целта използвайте:листа от коприва,пелин,листа от спанак,божур, листа от лайка, момина сълза или просто трева.

Жълто-ще го постигнете с дафинови листа,листа от целина, глухарче, невен, обелки от лук, шафран, листа от върба и бреза, бял равнец, слънчоглед, куркума и др.

Оранжево-моркови, обелки от лук, куркума, лишеи, кожа от нар.

Кафяво- обелки от орех, кора от бреза, плодове от хвойна и др.

Прасковено и цвят сьомга- плодовете на дивата лоза, кора от плачеща върба.

Розово-ягоди, малини, розово цветове от роза

Червено-лилаво-черни боровинки, цветове от тъмни ружи,цветове от калдъръмче

Синьо-виолетовосе постига с черно грозде, кора и плодове от дрян, цвят от зюмбюл, черници, боровинки и др.

Сиво-черно- варени шушулки от рошков, капини, кори от смрадлика, сажди и др.

Взето от Шевица от скрина.

Благодаря на Ст. Михайлова за споделеното знание. 

Магия е. В цвят.

Разказът ми продължава и в следващата статия. Надявам се да ви бях полезна. 

Четете и ще научите повече за символиката, която стои зад цветовете на българската шевица 

Тайният код на цветовете

Основен символ на българската традиция и история е шевицата. Нейното значение пък идва от композицията на фигурите и цветовете ѝ, в които предците ни са вградили много смисъл и символика. Българските народни носии са пъстри и красиви и трябва да се стремим да пренесем тази традиция в съвремието, за да я съхраним.
Основателят на Националния етнографски музей Димитър Маринов пише: “В тия шарки се изказват радост или скръб, тия шарки показват какво се проси: плодородие, сила, благоденствие, живот, здраве, веселие, любов. Те представляват една молитва, написана със символически белези”.
Всяка една шевица е история, в чиито цветове и бодове е скрито послание. Най-добре шевиците могат да бъдат разтълкувани, след като знаем символиката на основните цветове в тях.

Червен
Червеният цвят символизира кръвта и огъня, живота и плодовитостта. Предпазва от лоши сили и животни, събуждащи се в началото на пролетта (със затоплянето на времето), предпазва от уроки и магии. Червеното се свързва с мъжката сила и храбростта, а за жените - плодовитостта и жизнеността. Заради това по време на сватби в някои региони на България булката е носела червено було. В ритуалите на древните източни народи, възпроизвеждащи “свещения брак” между небето и земята, червеното е използвано за изобразяване на земята. За много древни народи като римляните, гърците и египтяните червеното също е бил водещ цвят при ритуали и обреди.

Зелен
Зеленият цвят е символ на природата, на свежестта, на здравето и младостта, на възраждащата се природа и на надеждата. Зеленият цвят се свързва също с Дървото на живота – универсалния човешки символ за Всемира, с безсмъртието и вечността. Известен факт е, че съзерцаването на зеления цвят успокоява психиката.

Жълт
Жълтото или “златното” е символ на Слънцето и светлината, на божественото и свещеното, на моралната чистота и милосърдието, на благоденствието и богатството. Проучвания сочат, че жълтият цвят спомага за засилването на мозъчната дейност и за подобряването на паметта. В християнския свят “златното” символизира Бога и святото.

Син
Синият цвят изобразява небето, простора и водата. Той олицетворява истината и доверието, чистотата, спокойствието и съзерцанието. Синьото е ангелският цвят, на високите духовни нива. Често се използва в комбинация със своя “противоположен” топъл червен цвят. Най-често това се случва чрез съпоставяне или “сливане” на небето (синьото) и земята (червеното, както споменахме по-горе).

Бял
Повечето култури свързват бялото с чистотата, истината и невинността. В различните български региони бялото може да се тълкува по няколко начина. В Източните Родопи има обичай да се прави сватбена маска на булката с бяла боя и цветни мъниста. От друга страна обаче, макар и рядко, бялото е било свързвано и със смъртта. В Странджанско векове наред траурът е бил в бяло, защото хайдутите, които вървели към бесилото, са били облечени с бели ризи. Бялото е и символ на мъдростта, знанието и безкрайността.

Българската бродерия символи и пракрическо магично познание

Външната йерархия 

 Дрехите ни служат, за да бъдем красиви, да сме защитени от топлина и студ, или имат и друга функция? Дрехата, която носим, и украсата по нея ни отличава един от друг. В миналото една е била дрехата на младата, неомъжена българка, друга на омъжената жена, а съвсем различна на възрастната.
По украсата на дрехата (отличителните белези) съдим за йерархичното положение на този, който е облечен с нея. Замисляме ли се днес за многообразието от външни (а те са отглас на вътрешни) белези (знаци) при различните видове униформи например. Респектирани сме от “облечените” във власт (сила) или друга позиция в обществото мъже или жени, които носят военна или полицейска униформа, съдийска тога,  лекарска престилка и др.

Основен Знак

знаме, олтар, слънце, бродерия, жертва, тракияСпецифичното при бродирането е многократното повторение на знака (кръстчето), който е вселенски знак и означава защита. Когато бродираме, ние броим на ум. Според Питагор числата са в основата на Музиката, числата са основата (основанието) на всичко живо. Всеки един от нас е Свещена Единица, знакът на която е знаменце. Всеки от нас притежава своя специфична индивидуалност, изразена на Вселенския Език, Същност, която се разчита и според която човек се поставя в определен чин и йерархия. 
При бродирането може да се говори за изобразяване на Свещен Текст и за Свещено отбряване. Според старите българи това, което носим в себе си (Душата ни), и това, което носим на себе си (Облеклото ни), са в пряка връзка и така привличаме (викаме) определени Сили в живота си.
От Тракийските хроники (книгата Нави) научаваме за цар Терес[1], който преди битката с Мардоний при Акте (полуостров Атон) “тъчеше с пръстите си битието на битката, която предстоеше”. За него се казва пак там, че докато призоваваше на Древната Реч на Тракия, той тъчеше сукното на битката. От текста научаваме, че Тракийският цар тъчеше с ръцете си и извикваше по Имената им крайбрежните води, ветровете и гърмовете, които да му помогнат да спечели битката с врага.
Интересно е, че в изписването на египетския йероглиф за Реч (Слово) има връвчица.
Технология на бродиране или записване на Текста
Елементите при бродирането

След като съществуват практики (Лого[2]-терапия), занимаващи се с лекуването чрез Думи, Терапия чрез Музика (Музикално Слово), чрез Танц (Думи чрез определени Движения, Пози[3], Позиции на тялото) и др., нека помислим за записа, записването на Думи (Образи, Символи, Кодове) с игла и конец върху бялата ленена кърпа, която прилича на чистия бял лист, върху който изписваме Думи с мастило.
Бродиране идва от Бод (пробождане). Движението (Проекцията) на иглата боде плата (Белия лист), прокарва (вкарва) конеца отдолу нагоре правейки х (кръстче), и по този начин изписва чрез едно и също многократно повторение знака за защита, и се сътворяват Образи (Думи). Това насочва към двойките горе-долу; небесно-земно; мъжко-женско. Белият плат (за нас това е белият лист) е мястото на Сътворяване на Думи (чрез знаци и символи) с помощта на преждата или конеца. Текст се пише с мастило върху празния лист. Конецът изпълнява функцията на Мъжкото (оплождащо) начало, което втъкава (втъква) своята Същност (цвят, дебелина, материал) в бялата повърхност на плата. Резултатът – Образно Слово.
Кой е свързващият елемент в процеса на бродирането? Това е човешкото въображение – осъзнаващо и пресъздаващо света в Образи. Юнг говори за архетипите, които съхраняват в колективното несъзнавано (колективната памет) Образи, Знаци, Символи още от нашите прадеди.
Знакът по дрехата на българите е служел за украса, но е имал и предпазна (защитна) функция в облеклото на хората в миналото. Това е кодирания, символен език за ангелските (невидимите) сили, които да го четат и разпознават. Образите (символите) според Мирча Елиаде[4] показват всичко, което е непокорно на понятията. Това определение дава основание да се счита, че Символът предхожда и превъзхожда Понятието. Символът е носител на съответната Същност, преди тя да е “облечена” в съответното Слово.

Въздействието на формите и цвета при бродирането.
храм, бродерия
Изучавайки символния Език, можем да открием (да прочетем) смисъла на всеки Образ. Съзерцавайки (волево наблюдение) един образ, ние започваме да го носим (съхраняваме) в съзнанието и паметта си и след това го реализираме в живота си.
Три са основните цветове в българската народна бродерия: червен, черен и бял.
Древен орфически принцип е: каквото е на небето горе, това е и на земята долу. Христос учел своите ученици така – каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата, а каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небесата. Всеки от нас, желаейки нещо, първо го “вика” като Образ в своето вътрешно пространство и така задвижва процеса, технологията за случване на желаното в реалния свят.
Видяното от нас в нашето вътрешно пространство след това откриваме сътворено чрез шевиците по облеклото, шарките на килимите(това, върху което стъпваме, ходим).  Завивките ни, кърпите за глава и др. изобилстват с елементи, в които се разпознават дървото на живота, меандри, спирали, слънца, световното хоро, мъжкото и женското начало и др. елементи.

Приложение
Може ли да се приложи в ежедневието древното Знание, съхранено чрез символите в българската народна бродерия?
Търсим ли значението на Древните, а затова и Силни (натоварени с Думи на Сила) Образи, които да ни защитят, излекуват и не на последно място да отбележат към кой Дом, Род, Народ и Нация се причисляваме?
Кои от символите носят здраве и изцеление и защо е важно да ги познаваме и шием (бродираме) по дрехите си?
Известно е психологическото въздействие върху човека, който се занимава с бродирането на шевици – обща релаксация на тялото, удовлетвореност и спокойствие на душата.
Дрехата ни прави красиви, пази ни от топлина или студ, “говори” на другите за нашата индивидуалност. В днешно време не се налага да се обличаме в дрехите на нашите баби (в сукмани  с пафти), защото изглеждаме добре и в съвременните облекла, но си остава валидно разбирането на древните – каквото е вътре в Човека, това се вижда и отвън.
Нека открием и след това опазим вътре в себе си Силното, Красиво и Светло Слово. Така, носейки го първо в сърцето си, ще бъдем забелязани като хора, пълни със Сила и Живот.

Как шевицата "говори"?

Филм - Чипровски килими - традиции и съвременност



Светът на символите е свят наситен с форма и съдържание. В бродерията и българската шевица тези форми са ни така близки, че едва ли осъзнаваме, че в домовете си притежаваме истинско съкровище и сакрално знание на хиляди години.
Сега ще ви разкажа за един много често срещан символ в нашата родна култура. Днес ще поговорим за една специфична шевица - Дървото на Живота, познато и в други древни култури като Шаманското дърво или Световното (Космическото) дърво.





вторник, 8 януари 2013 г.

Народни обичаи и български поверия


Стар е народът ни и древни обичаите ни

Тук ще публикувам информация за българските празници и обичаи- кога, какво и как се прави.
А сега нека отворим стария скрин и да надникнем в него, за да видим какво има оставено там.

Външната, визуална прилика между древния божествен атрибут (жезъл на Хермес), известен като кадуцей и българската сурвачка (суровакник), ни накара да се запитаме: Има ли и други сходства по значение или по предназначение между двата древни сакрални предмета?





Обр. 1. Българска сурвачка, жезъла на Хермес и жезъла на архангел Габриел(Гавриил)

Къде се среща и какво представлява древният кадуцей, известен още и под названията керикеон и тобахон?

Кадуцеят е един от най-старите символи. Той е изобразен върху купата на краля Гудеа, владял древния Лагаш около 2600 година пр.Хр. Виждаме го и върху най-старите монети, които въобще човечеството познава ¬ монетите на древните трако-пелазгийски народи: дероните, хоните и одрисите. Тук трябва да се отбележи, че кадуцеят е емблема на античния Хермес, който, според Херодот е бил божество на тракийските царе.

В египетската митология тракийския Хермес е известен като Тот, Теут (Техути). Нещо повече, преди да се установи в Египет, според Апулей, Хермес -Теут пребивава на Балканите. Мястото, където той пребивава, е известно като “Пелазгийски Аргос”. Античният географ Страбон с това название отбелязва пространството на Северна Тесалия и по-точно източните склонове на планините Пинд и Грамос. Когато Хермес-Теут напуска пелазгийския Аргос, отива в Египет, и там предава всичките знания, с които разполага. Според легендата Хермес-Теут е дал на древните египтяни астрологията, числата (математиката), писмото, медицината, топенето на металите и магията. Това е причината египетският фараон Ху-фу (Хеопс) да построи в негова чест великата пирамида. Легендата, записана от Апулей, идва да ни подскаже превъзходството на палеобалканските (предгръцки т.е. пелазгийско-тракийски) цивилизации в сравнение с някои, които неоправдано се считат за най-стари. Пак у Херодот ще срещнем уточнението, че балканските Бръгои (по-късно се срещат и като Фръзи/Фриги, но и Връгарои) са най-стар народ на света, нещо което са признавали самите египтяни.

Тракийско-египетския Хермес-Теут в древно арийската и персийската митология се среща под названието Михр/Мер или в гърцизирания вид като Митра. В гръцката митология Хермес/Ермис е глашатай на Зевс(Дев), а в римската същото божество се явява под името Мер-куриос и неговата функция е принизена до защитника на пътниците и търговците.
Тракийското име на бога Хермес/Ермис най-вероятно е гласяло Герман и като такова се е запазило и до днес в българския език. Запазил се е в многобройните топоними Герман, Джерман, Герма и Грамада на цялата ни етническа територия. Среща се в песенния фолклор и в някои обреди (Герман/Джерман градушкар и т.н.).

Кадуцеят най-често се изобразява като пръчка, около която са увити две змии в противоположни посоки. На върха на пръчката обикновено има малко сферично разширение (топка). На същото място понякога има кръст или разперени криле. Понякога пръчката се изоставя и тогава остават само двете змии. Така е изобразен върху трако-пелазгийските монети. В елинската епоха змиите имат криле, с което се подчертава космологичния аспект на този свещен предмет.

За символното значение на кадуцея в литературата се дават най-различни тълкувания, при което неизменно се подчертава двоичността (двойствеността). Прибягва се към обяснения, тръгвайки от такива от рода на алхимичните чифтове: “вода-огън”, “живак-сяра” и стигайки до модерните “структуралистични обяснения”: “мъжко и женско начало”, “две змии които се чифтосват на издигнат фалос” и т.н. Особено привлече нашето внимание с космологичния си аспект едно любопитно тълкувание, което ни подсказа същинската смислова връзка на кадуцея с българския суровакник, както и сходното им ритуално предназначение. Тълкуванието дължим на Курт де Гебейн, който пък се позовава на Атенагора и Макробий.

“Златната пръчка”, около която са увити двете змии, според този автор е небесният екватор. А какво представляват двете змии, които понякога се изобразяват и с криле? Почти винаги в древните изображения крилете символизират небето и времето. Общо взето и “извитите змии/змия” подсказват, че става дума за протичащо време. Но според упоменатия автор двете змии (“мъжка и женска”) в конкретния случай отразяват пътеките на слънцето (“мъж”, “ден”, “юг”) и на луната (“жена”, “нощ”, “север”) в ритмично протичащия ход на времето, разпределено по слънчеви години. Едната змия, по-конкретно “светлата”, “мъжката”, представя слънцето, т.е. неговия видим път на небето (еклиптиката) в течение на една година. Другата змия (“тъмната”, “женската”) символизира нощта. Тяхното отдалечаване от пръчката (т.е. от небесния екватор) означава увеличаване на деня и съответно намаляване на нощта по време на първата половина от годината, и обратния процес по време на втората половина.

В течение на една календарна (“слънчева”) година слънцето изгрява с всеки изминал ден все по на изток, минавайки през всички 12 зодиакални съзвездия, на които от древни времена е разделено пространството на екватора и еклиптиката. При това придвижване пътеката на слънцето в първата половина от годината е от едната страна на небесния екватор, а във втората половина е от другата страна. Примерно, през шестте “летни” месеца, т.е. започвайки от 21.03. (пролетното равноденствие) и свършвайки с 23.09. (есенното равноденствие), слънцето се придвижва по една пътека, която е разположена в “горната хемисфера” (северно от небесния екватор). Обратно, през шестте “зимни” месеца (от 23.09. до 21.03.) слънцето се придвижва по пътека в долната небесна хемисфера, т.е. южно от небесния екватор.
Ако очертаем целогодишната пътека на слънцето през дванайсетте зодии, както са били преди приблизително 2200 години, и каквито се ползват до днес в астрологичните таблици, получаваме следната рисунка:






Но, реално погледнато, разположението на зодиакалните съзвездия върху небето в днешно време в резултат на прецесионното придвижване, дава изместване на слънчевата пътека с един знак на запад. Картината добива следния вид:




Ако вземем, че вертикалната ос на графика на синусната функция означава дължината (времетраенето) на деня и нощта, то за една слънчева година получаваме тяхното ритмично увеличение и смаляване, както на рисунката:







Българската сурвачка е един ритуален реквизит, който се употребява точно по време на обредите, съпровождащи празнуването на настъпващата нова година. Тук трябва да се припомни, че от известно време насам е възприето като начална точка на годината (“Нова Година”) да се взима точката на зимното слънцестоене. В наши дни има едно закъснение от седем денонощия. Вглеждайки се в последната рисунка, става ясно, защо се изработват и се ползват сурвачки тип “равноденствие (обр. 2А) и тип “слънцестоене” (Обр.3).




Обр. 2. А) “Суровакник” тип “равноденствие” ;
Б) неговата разновидност “Суровиска” със спираловидно обелена кора;
В) българска “мартеница” със сходна календарна символика

По време на римското владичество е проведена реформа, след която е прието не денят на пролетното равноденствие, а денят на зимното слънцестоене да се счита като пръв (или нулев) ден, от който се е отброявала новата година.
Преди тази реформа за нашите предци траките, подобно на останалите арийски народи, новата година е започвала от деня на пролетното равноденствие. Този ден се падал на 1 март и се е казвал коленд, буквално: “който ражда”. С такива “раждащи дни” в римския календар е започвал всеки един от месеците. От там и понятието календар.

Интересното в случая е, че само българите от европейските народи са запазили празнуването на старата “Нова година” (1.март), която се осмисля като изпращане на старото. Огньовете, които се палят на този ден, символизират изгарянето на старото, но и зараждането на новото. Празникът е известен и под названието “Летник”. Подобно празнуване, на същата дата, с почти идентична обредност, е запазено у западните иранци (арии), етнически обособени като кюрди. Те са наследници на старите халдеи (колди/корди), и у тях празникът се нарича “нев роз” което ще рече, буквално: “ново лято”.
Календарен смисъл имат и другите мартенски празници: “Св.40 мъченици” (или “Младенци”, на 9.03.) и “Благовещение” (или “Благоец”, на 25.03). Като обърнем внимание върху иконографията на архангел Гавриил, който съобщава “Благата вест” на Дева Мария, забелязваме, че в ръката има един по-особен жезъл, досущ приличащ на кадуцея на Хермес(Герман/Теут). Поне един, а най-вероятно и трите отбелязани празници, в различни епохи, съвпадали с деня на пролетното равноденствие. За празника “Баба Марта”(“Летник”) казахме, че е “коленд”(“раждащ”), за “Младенци”. Българския народ казва, че на този ден “слънцето се обръща” и още, че “забива 40 нагорещени шиша в земята”, докато свръзката на датата 25.03. (“благата вест” от архангела Гавриил за зачеването на Дева Мария, “Благовещение”) с “раждащата дата” 25.12. (народната “Коледа” т.е. “раждането на Синът-Слънце”), макар и три дена след “зимското слънцестоене” (22.12.), е повече от очевидна. Тук става дума за религиозно осмисляне на космическия цикъл, отбелязан чрез свръзката на пролетното равноденствие със зимното слънцестоене. Суровакника, предаден с рисунката (Обр.3), визуално показва, че става дума за 6 плюс 3 месеца, или общо девет месеца, колкото време “Богородица” е бременна с “Божия син”, който е всъщност слънцето. Техния общ символ е кръста и като такъв далеч предхожда християнската епоха.



Обр.3. Суровакник, изтъкващ “зимното слънцестоене”

В случая на мартеницата (Обр.2В) двата увити конеца символизират двете змии: червена (“слънце”) и сребърно-бяла (“луна”). Те точно препредават стария смисъл на ритмично повтарящото се календарно време, запазен и изразен и в българския суровакник. Двата усукани конеца-змии в мартеницата всъщност символизират двете пътеки на големите небесни светила т.е. двете времеви “линии” (“дневната” и “нощната”), ритмично повтарящи се с цикъла на соларната година.



Обр.4. Кадуцеят (суровакника), символизиращ точките на пролетното и есенното равноденствие, както и на лятното и зимно слънцестоене върху кръга на соларната година.

Водици

Йордановден (Богоявление)
6-ти януари
Мъжки водици
Честити имен ден на Йордан, Йорданка, Данчо, Дана, Боян, Богдан, Богдана!

Православния календар

Според православния календар празникът Йордановден ознаменува кръщението на Исус Христос от Йоан Кръстител в р. Йордан. В момента на кръщението небето “се отваря” и Светият дух слиза върху Христос във вид на гълъб, а от небето се разнася глас:
“Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение”. Оттук и названието на празника.Този празник има различни имена в различните области на страната, като някои от тях са Кръстовден, Водици или Водокръщи. Празникът е наречен така, защото на този ден всеки, който иска да е здрав през годината се окъпва или поне се измива на реката.С него се слага край на така наречените „Мръсни дни”.

На този ден навсякъде, където има водоем, се извършва ритуалното хвърляне на кръста от местната църква. След изваждането на кръста се служи тържествена литургия, наречена Велик водосвет. На нея се обновява светената вода в храмовете. От нея всеки носи вкъщи. Тя пази от болести и пречиства душата. Пази се през цялата година за тежки моменти в семейството, ако някой легне болен. На Йорданов ден се месят три хляба, при чието замесване се ползва остатъкът от старата светена вода. 
Единият е за дома, 
вторият е за гостите, 
а третият се оставя пред вратите на къщата заедно с бакър вино за минувачите. 
Върху железен предмет се изгарят чемширените китки от предишното Рождество, а пепелта се поръсва със светена вода и се заравя под овошка или трендафилов храст. 
С донесената от църквата свещ се запалва с “нов” огън кандилото в семейния иконостас. Там се полагат и новите рождественски китки. Вечерта срещу Йорданов ден е третата (и последна) кадена вечер. Тя трябва да е постна.
От ритуалните измивания и пръскания с вода на Богоявление тръгват и обичаите, свързани с поливането и мокренето на всички именници, независимо от годишното време. 
Поверия за Йордановден
Ако на Йордановден времето е студено и сухо – годината ще бъде добра и плодородна.
Замръзне ли хвърленият във водата кръст, годината ще бъде здрава и плодовита.
Вярва се, че този, който е извадил кръста от водата, ще бъде здрав и щастлив.
Можете да си вземете вода от всяка църква от този ден и да си я занесете у къщи, защото тя носи силата на този прекрасен празник. 
На трапезата
Към  постните ястия  от предходните дни се прибавят орехите, суровото жито и недогорялата свещ от предишните кадени вечери. Обредната трапеза включва прясна пита, колачета, сърми с кисело зеле, пълнени чушки , зеле, фасул, орехи, вино. Йордановден се смята за последен от периода на т.нар. мръсни дни. Срещу празника е третата, последна кадена вечеря.
На масата отново присъства обреден хляб, но този път той не е от чисто пшеничено брашно, а смесено с просено брашно в чест на просото. В някои райони на България вместо просо се слага царевично брашно.



Ивановден
Женски водици
На 7 януари Ивановден приключва обикалянето на коледарите, стартирало на 20.12. по Игнажден. От Бъдни вечер до днес коледарите обикалят и благославят домовете на хората, като така очистват и дома и правят наричания за здраве, благополучие и защита на семействата и земята. Коледарите така се явяват и своево рода защитници и пазители на населеното място. В Българската традиция на Игнажден се чества и посреща и Млада Бога или Новата Година. Това е и денят, в който започва и астрономически новият Слънчев цикъл. Както знаете в кукерските групи не може да влезе всеки, защото това е не само обичай, но и обред за посвещаване в мъжката сила. За повече информация вижте статията за коледарите по-надолу. Така след като Младата година е посрещната, коледарите са си свършили работата и са поставили началото на годината на чисто. В много райони на страната днес те се поръсват със светена вода, за да се отмият от тях нечистите сили, събрани по време на "мръсните дни".

Иванов ден или Женски водици е третият ден от поредица празници, посветени на водни обреди през зимата и е част от големия зимен цикъл празници, свързани с раждането на новото Слънце. Първият ден, свързан с водната стихия е на "Попова Коледа", вторият на Йордановден - наричан още Мъжки водици и третият е днешният Ивановден, наричан Женски водици. 
По традиция Ивановден се смята и за ден на младото семейство. Празникът е посветен на младите семейства, който са се венчали през изминалата година.
В тази връзка можем да видим и ритуала "Къпанки". Той започва от сутринта. Младото семейство посреща гости и ги черпи с вино. По обяд гостите придружават младоженеца, който скача в реката. След него скача и кумът му, а след тях се изсипва бакър вино за здраве.


На празника в някои села се изпълнява ритуала "Пренасяне през реката за здраве и берекет", цялото село се пренася през реката, като се започва от момите. По традиция след това се играе "мокро хоро" в реката.




На Женски водици задължително се къпят сгодените моми, булките, както това е както това е и част от обредността на предишния Йордановден за мъжете. Булката се къпела в девера или кума си, като го дарявала с кърпа и чорапи. Равновесието на мъжкото и женското начало е заложено в празниците още в началото на годината с очистването с вода и обредното къпане и на мъжете и за жените. Смята се, че тези, които влязат в ледената река и се изкъпят на този ден ще са чисти и ще заченат здраво поколение.



Разбира се, задължително се къпят също именниците и децата за здраве.  
Иванов ден е денят на побратимяването и кумството. Побратимяването се случва като момчетата, който искат да станат побратими ходят на гости при майката да другия, за да получат нейната благословия. Тя ги посреща с китка бръшлян и чемшир завързана с червен конец и ги дарява с златна паричка - да е вечна дружбата им.
Ритуалът за побратимяване е следният: Младежите, които искат да са побратимят, стъпват с единия крак върху неизгаснали въглени - за да милеят един за друг. После отпиват вино - символ на кръвта, която ги свързва, и отчупват три обредни хляба, за да се свържат родите им. Ако са женени, съпругите им от този ден нататък ставали посестрими. Новото родство се закрепяло от три последователни танца: чепня - изпълнявана от посестримите, чер пипер - игран от мъжете на трите рода, и нямско хоро - с участието на всички. На обяд се ходи у кумовете, кумците носят пита, баница, месо, вино и подаръци.

Трапезата на Ивановден не се раздига до другата сутрин. Смята, се че ако си именник и не ти дойдат гости е лоша поличба. Характерно е приготвянето на варено жито, ястия с булгур, бобошав, печени ребърца, свинска пача, пиле с ориз,заексвинско с кисело зеле, суджук, баница или питка.

Имен ден имат: Иван, Иванка, Ивайло, Ивайла, Ивелин, Ивелина, Иванина, Иво, Ива, Йоан, Калоян, Жан, Ян, Яна, Янко и производните им.

Бабинден
Бабинден  се празнува от древни времена и е свързан с идването на новия живот и акушерството. По настоящем има две основни дати 08. януари /нов стил/или на 21 януари /стар стил/ на които празникът се отбелязва.

Празникът Бабинден е свързан със сила на женското начало и е съществена част от семейните обичаи. Особено важен и починан е той от младите жени, невести и майки, които чрез обредността почитат и отдават своят дан и дарове на онази жена, която е била спътница на бременността  раждането и посрещането на новия живот в семейството. Знаем, че от момента на въвеждане на невестата в новия дом /след сватбата/ на жената е отредена ролята да дарява живот. От този момент до момента на раждане и опазване на пеленачето до кръщаването му /по ново му/ или до представянето на детето на общността- фамилията /след 40 днена/ е специален момент, в който се счита, че жената е уязвима и има нужда от подкрепа. Именно тези баби /древните мъдри жени в селото/ са призвани да й я дават.
 
Съдържа 3 основни елемента:
  • Къпане на малките деца от бабата (народна акушерка) - съпровожда се с благословии, намазване на децата с мед и масло, даряване на бабата с вълна и обредни кравайчета. Обичаите имат магикопродуциращ смисъл за здраве.
  • Угощение на младите булки в дома на бабата. Участват всички млади булки, на които бабата е бабувала (чиито деца е израждала) през годината. Носят хляб, баница, печена кокошка и вино. Поливат на бабата да се измие и я даряват на дясното рамо с риза, престилка, кърпа, чорапи.
  • Влечугане (къпане) на бабата (обичаят е разпространен само в отделни селища в България). Извършва се след угощението. Жените откарват бабата на колесарка на реката или кладенеца, където става обредното изкъпване. Всички са накичени с върви, с червени чушки и къдели вълна. Пеят обредни песни с еротични мотиви. На празника не се допускат мъже. На случайно срещнат мъж се подхвърлят закачки. Празнува се също и за омилостивяване на болестта бабици, която напада главно децата.
Бабинден е един от големите народни женски празници, посветен на "бабите" - жените, които помагат при раждане. Обредността през този ден е подчинена главно на желанието да се засвидетелстват почит и уважение към възрастните жени, които са "бабували" на родилките. . Според народния мироглед, персонажът на бабата е свързан с отвъдните сили, защото "помага на неживото да стане живо", да премине в реалния свят на хората. нейните сили са свръхестествени: тя би могла да бъде баячка, лечителка и врачка. Названието "баба" не произхожда от нейния външен вид или възрастови характеристики. То подчертава само старшинството й. Поради това в края на т. нар. "период на Мръсните дни" се приема за важно ритуалното пречистване на медиатора-връзка между два свята/границата на живото и неживото. Така се гарантира плодовитостта за предстоящата година.

Празникът съхранява античната обредност - култови практики свързани с Великата богиня, при част от които тя фигурира и в по-зряла възраст, израз на познание, опит и сила.


                                                    Автентичен къдър на баба -акушерка.

Още преди изгрев слънце майките с деца от една до тригодишна възраст отиват на чешмата да налеят прясна вода. В котлето с водата пускат стрък босилек или здравец. Вземат калъп сапун и една нова кърпа и се отправят към дома на бабата да ѝ "полеят". Обредното поливане на бабата-акушерка се извършва под плодно дърво в градината, върху дръвника или отпред на стълбите. Всяка жена подава на бабата сапуна, полива ѝ вода да се измие и я дарява с пешкира, който е донесла. След това бабата избърсва мокрите си ръце в полите на невестите – да са плодовити и лесно да раждат. Бабата закичва невестата и с китка здравец, вързана с "мартеничка" - червен и бял конец. Често при поливането бабата хвърля със шепите си вода нагоре и подскача три пъти, като изрича: "Да рипкат децата и да станат бели и червени! Колкото капки, толкоз берекет и здраве!"
След поливането жените даряват бабата с ризи, чорапи, платно, които премятат на дясното ѝ рамо. От своя страна, бабата връзва на дясната ръчичка на децата, които е отродила ("хванала") червено и бяло конче със сребърна монета и също им дава чорапки и ризки. После измива лицето на детето, тъй като се вярва, че на Бабинден водата, минала през бабините ръце, притежава пречистваща сила.
В някои райони обичаят е майките да водят на Бабинден децата си при бабата, докато навършат три годинки, за да ги благослови. Бабата има и друга важна обредна роля за майката и детето. Още след като завърши раждането тя напълва стомна с вода, потапя в нея китка босилек и я отнася в черквата. Свещеникът освещава водата и благославя бабата. После тя връща "молитвената вода" при родилката, която си мие лицето и сипва по малко в коритото на детето при всяко къпане чак до 40-ия му ден – периодът за пречистване след раждането.
На обед булките и невестите се събират на празнично угощение в дома на бабата-акушерка. Всяка жена носи прясна погача, баница, варена или печена кокошка и бъклица с ракия или вино. Целува ръка на бабата и ѝ подава подноса с храната. Дъщерите и снахите на бабата подреждат дълга и богата трапеза, около която сядат всички присъстващи. Започва весело и буйно пиршество, придружено с песни, танци и понякога с твърде пиперливи и разюздани закачки и сценки. Често бабата поставя около врата си наниз от червени чушки и с керемида кади под полите на жените, за да раждат повече деца. Наричанията и припевките имат в повечето случаи сексуален символичен смисъл. След обеда на трапезата у бабата започват да идват и мъжете.

Кулминационен момент в обредността представлява обредното изкъпване на бабата-акушерка в реката или на чешмата. Мъжете и жените изнасят бабата навън и я качват в двуколка или на шейна. Понякога слагат бабата в голям плетен кош. Мъжете, преоблечени като "волове", с кожени маски и рога, влачат колата или шейната из селото. Ако по пътя невестите срещнат мъж, свалят калпака му и искат откуп. Шумната дружина отвежда бабата на реката и там мъжете обръщат двуколката или коша, в който носят старицата. Изкъпват я във водата. Този обред е известен по нашите земи като "влечугане" на бабите. Вечерта на селския мегдан всички се залавят на общо хоро. Празникът завършва пред дома на бабата, където хорото я изпраща. Целува ѝ се ръка и се дават дарове. Така се изразява благодарност и обич към тази жена, помагаща на новия живот да се появи.
Накрая ще ви преразкажа накратко една история от днешно време. Преди няколко месеца, планирайки дейността си за през годината направих среща с млада жена от близко село. Тя ми разказа как празнуват този ден хората в селото. Покани ме да се включа. Приех с радост. Тъй като това се случва 2020 г. досещате се, че Ко вируса и епидемичната обстановка не позволиха да се направи събирането. Докато пиехме кафето си пред старото читалище на площада, а слънцето печеше меко над главите ни, тя сподели, че тайнството работи. "-Може да не ти се верва, ама тук от неколко години наред, откакто възобновяваме празника, жени заченаха след като участваха в сбора на Бабинден. Няма да им кажем имената, ама съм жив свидетел- по болници ходели, лекарства пиха, искат, а след като направихме Бабинден тук на село, жената за която работихме / празника на село се провежда като възстановка на древния обичаи и се прави с кукла-дете/ няма и месеЦ, два и ето зачена. ДЕТЕТО ЖиВо, ЗДРАВО- ЕЙ ГО ТИЧА. Работи, казвам ти. Не знаем как, но аз знам, че вече ще го правим всяка година."

Е аз няма какво да добавя, освен да чуя отново онзи древен глас в женската природа, който този път дойде от една прекрасна жена на село. Макар и да не е бабувала, тя възстановява празника в местното читалище с подръчни материали, с кукла, но най-вече, със събирането на силата на жените в общността. Със една осъвременената формула и преповтаряне на древната ритуална форма /дори и непълна, на моменти бутафорна/се "предава" чрез общността желанието на жента в началото на новата година да даде и отгледа живот. Като чели това е древна молитва сътворена чрез сърцата, която активира силата да даряваме живот. И да, магията работи, намерението е излъчено в ефира от жените на този ден  и те като сестрици си помагат следвайки пътя на предците ни. 
Използвани са материали и снимки от Интернет.

Честит Бабинден

Конски великден, Тодоров ден

Здравейте приятели, добре дошли отново в моя блог посветен на българската култура, дух,  древно знание за човека и личната му сила. Ето ни отново яхнали времето на Слъчевия диск. Днес на  Тодоровден, в съботата наречена Тудорица, Тодорова неделя (седмица) или Конски великден се слага край на зимата. На днешния ден на 20 март всяка година започва и астрономическата пролет. От днес тъмната част на годината отстъпва и започва времето на силния ден, времето на светлата част от годината...Интересно е, че тази година 2021 Тудорица и настъпването на пролетта съвпадат, това не се случва всяка година, защото Тодоровден е плаващ празник. Според новата традация денят е обвързан с християнският празник Великден и стартиращите великденски пости, като на тази база се прави  връзка и със светията Теодор Тирон от времето на император Юлиан Апостат (Отстъпник). Но както знаем българската традиция е по-древна от християнските празници и чествания и тук настъпва очакваното и търсено препокриване на старата българска вяра на предците ни и християнството. Затова драги читатели, винаги проучвайте и търсете повече информация, нетрадиционни източници и книги, защото само там в дълбокото, ние българите можем да открием истината за нас самите. 

снимка Интернет
Преданията казват, че на днешния ден Свети Тодор събличал своите девет кожуха и отивал при Господа да измоли лятото. Днес стартират и така наречените кушии и
ли сътезания с надбягване с коне. Конят днес е на почит, денят е посветен на неговата сила и ни напомня за връзката му със Слънчевата вяра на българите. Конят днес  се вчесва, плете му се и гривата и опашката. Подготовката за състезанията започват дни преди Тудорица. Интересното е, че опашката на конете се сплитат на плитка, така както жените сплитат своите коси. Конете са хранят обилно и се кичат с мъниста, синци и цветни конци, панделки. Кушиите се провеждат извън населеното място на предваритено избрано от мъжете място. Надбягванията на Тодоровден стартират сутринта и цялото село отива да ги гледа. В кушиите участват само мъже и се правят без седла, само със стреме. Надбягванията, с които днес е известен празникът, са само част от изпитанията, през които преминават конете и техните ездачи. Защото конете се оценяват по своята красота и чистота, което говори за грижвност на

стопанитe

има дисциплини за сила, издържливост и най-накрая за бързина.

снимка Интернет

Спечелилият се дарува с нов самар, нови юзди, пешкир или риза. На победителят е отредена ролята да благославя домовете в селото. Той е посрещнат от домакините с думите "Свети Тодор да помага", коня му се дава да пие ненапита вода, а на ездача червено вино. Стопанките приготвят малки обредни хлябове – копито, конче, кукла, светитодор – които често са с формата на конче или подкова, украсяват ги с орехови ядки, скилидки чесън и сол. В домовете жените раздават на близки и съседи за здравето на конете, да се раждат пъргави жребчета. Стремят се първи да раздадат хлебчетата или поне да не са последни, защото се вярва, че която жена последна раздаде, конете в стопанството й ще хванат краста. При раздаването жените се подритват, подскачат, бягат или цвилят, наподобявайки поведението на кобилите. От хлебчетата и царевицата се слага и в зобта на конете. Другаде приготвят специална тудоришка пита, която разчупват и също раздават. Там където има параклиси или оброчища, посветени на св. Теодор Тирон, жените отиват и носят постен курбан – варен боб и хляб – който също раздават за зравето на конете. Същото се прави и когато се разболее конят или магарето им. 

    Популярен е бил и обачият майките да къпят децата рано сутринта на Тодоровден, „преди да са се разтропали конете“ – за да са здрави и пъргави, да не ги боли глава и да не се разболяват. След това жените си мият косите, като пускат във водата слама от яслите на конете или слама, с която стопанинът е разтривал коня, подготвяйки го за кушията, вързана с червен конец – за да са със здрав и твърд косъм, както е опашката на коня, да са им дълги косите „както дълго бягат конете на кушията“ и да не ги боли глава. Мръсната вода изхвърлят на улицата, след конете, когато ги отвеждат за надбягванията. В някои странджански села се спазва точно обратното – косите не се мият, за да не изсъхват посевите. В Тракия жените тичат след конете, когато ги извеждат за кушията, за да им растат косите.

В края на празника всички се събират на мегдана в селото и играят хора. Чести празник, приятели. Честит имен ден на всички именници. Бъдете здрави и силни. Доскоро.