Български носии и шевици

Български носии и шевици

Носията- традиционното българско облекло

"Този, който умее да разказва истории, изгражда света."

Индианска мъдрост

1.    Кои са тронките, какво знаем или не знаем за тях и какво казват етнографите.

Легенди за Тронките

Една от легендите разказва: Когато цар Петър пътувал за Цариград, минавайки през Странджанско-Сакарския регион, бил впечатлен от красотата на местните девойки. Скоро след това се разчуло как царят възхитен разказвал, че красотата на жените в този край била достойна да краси трона му. И оттогава им излязло името „Тронки”.ТРОНКИ се наричали жителите на ямболско, на юг от ЕРКЕСИЯТА /запазен и до ден днешен пограничен окоп между България и Византия, който започва от Черно и стига до Бяло море/. Това е областта Загоре, дарена на Кан Тервел от безносия Юстениан. Впоследствие земите на юг от ЕРКЕСИЯТА преминават в състава на българската държава и българските канове. После царе им казват следното: „Вие няма да плащате царски десятък, вие сте хора на трона и от вас се иска, ако има заплаха от юг, а тя все оттам основно е била, да влизате в бой и да задържате нахлуващите, докато се подведат основните войски на България от север.” Затова и жените по нашия край като царски хора започват да носят т.н. тронски коронки и шлейфе на главите си, а на сукманите да пришиват т.н. ПЕРАЛКИ – нещо подобно на униформите на римските командири.

Предполага се, че от този край са взимали яки, смели и безстрашни мъже за бойци във войната с Троя – Троянската война. Много от тях не се завърнали, а на завърналите се им викали Троянци и Тронки. Друго предание от по ново време гласи, че когато княз Фердинанд станал цар, поискал да си изберат красива народна носия за да направят литография, която да популяризира сред народа него и царицата. Били им представени народни носии от всички региони на България, но княгиня Елеонора избрала носията от елховския край. Тази носия най много и се харесала, защото на пазвата и отдолу сукманите били обшити със сърма и красиви бродерии. „Тази носия е достойна за трона” – възкликнала новата царица. Фердинанд и Елеонора сядат на трона облечени в носията от нашия край ( виждал съм глинена кана с литографията им), а носията била наречена тронска – т.е. – достойна за трона. А хората които пък носели тази носия – тронки.

Някой пък, коментират с усмивка така наречения „тронкски” харакер – хора които са твърдоглави, инатливи и с тях на глава не се излиза.

Странджанско-Сакарският край е разположен предимно във равнинни и хълмисти местности и землища. От тук винаги а минавали важни пътища както за Одрин и Цариград, така и за вътрешността на страната. Тези пътища са били ползвани и от завоеватели и от разбойници. Трудно биха оцелели хората по тези земи ако характера им не беше твърд.

А какво казват етнографите за тронките.

Група села в района на Странджа и отчасти в Ямболско и Елховско са известни с названието тронки, тронковци. Тя граничи на запад с рупската област, като обхваща селата по горното течение на р. Факийска и продължава на юг до Лозенград (дн. гр. Къркларели в Турция). Значителна част от жителите на самия Лозенград също се е числяла към тронското население, заедно със селата Пейчова махала, Ефеклер, Кабаклия, Ковчас, Горна канара, Долна канара, Българско Кадиево, Коджа тарла, Тастепе, Раклица, Каракоч и др., в някои от които са живели и рупци. Тронкските села днес са разположени основно в планинската част на община Средец – Момина църква, Факия, Кирово, Голямо Буково, Горно и Долно Ябълково, Караджово, Проход, Поляна, Сливово, Тагарево. Тронски са и селата Голямо крушево, Горска поляна, Болярово, Вълчи извор, Ружица, Голямо Шарково, Малко Шарково, Воден, Стралджа в Ямболско.

За названието на тази група население се приема най-често версията, че то произлиза от думата „тронка”, „тро“, „троа“ (т.е. диалектен израз за „малко”) („дай ми тронка ляб”), която се употребява в района. Според Ст. Младенов тя е лексикален македонизъм. Тронките не са старо местно население за посочените региони, а се заселват тук в първите векове на османското господство (ХVІ в.) от западните български земи (Кюстендилско, Софийско, Ихтиманско). Диалектолозите говорят за факийско-грудовска говорна група, чиито носители, въпреки ранното си преселване от западните български райони в югоизточните, са живели доста обособено, консервирайки езика и редица други черти в културното си развитие.

Според автори като С. Табаков и Г. П. Аянов голяма част от населението на Западните покрайнини и Моравско била преселена в Одринско и Странджа. Още от ХV в. се срещат сведения за насилствено разместване на население от запад на изток – българи от Пирот и Ниш били изпращани в Тракия, Странджа и Анадола. За тях е характерен т. нар. „ке”-говор (частицата за бъдеще време е „ке”).

Българският историк Хр. Гандев пише, че същите села са проучвани от Мария Велева. Според нея местният женски сукман е някакъв старинен вариант, който не се среща в останалите околни села. В шевичната украса се използва т. нар. „цепен бод”, който е типичен за Западна България и не се използва в другите села. Не по-малко специфично е и местното женско забраждане „прябър”. То представлява двуплата бяла кърпа с втъкани, предимно червени геометрични мотиви, характерно за младите омъжени жени. Терминът „кошуля”, който се използва за обозначаване на ризата в говора на тронките, също е локализиран само сред тях и отново сочи западнобългарски особености. Интересен диференциращ белег се съдържа и в названието на шевичния елемент тронче, с който местното население свързва произхода на своето локално прозвище – тронки.

Главният поминък на тронките в миналото е земеделието, за което благоприятстват и природо-географските условия в района. Второстепенно значение имат овцевъдството и говедовъдството. В района на Лозенград особено значение има и лозарството.

Литература

1. Аянов, Г. П. Българи в Южна Странджа и съседните области. – Известия на Народен музей, т. I. Бургас, 1950.

2. Български диалектен атлас. T. 1. Югоизточна България. Ч. II. Статии. Коментари. Показалци. София, 1964.

3. Български диалектен атлас. Т. 2. Североизточна България. София, 1966.

4. Гандев, Хр. Българската народност през XV в. Демографско и етнографско изследване. София, 1988.

5. М. Младенов. Названия и прозвища на групи българско население (образувани по техни говорни особености). – Известия на Института за български език, кн. XII, 1965, 199-222.

6. Черкезова, М., Ст. Райчевски. Историческа и етнографска характеристика на Странджа от средата на XIX до началото на XX в. – В: Странджа. Материална и духовна култура. София, 966, 7-22

 

Чуждите пътешественици са написали в дневниците си:

2.     „Носията на българката е твърде изящна. Те вплитат в косите си няколко украшения и носят гривни, удивително дебели, от метал или от стъкло.“

„Носията на тези жени е забележителна.“ Жените са красиви, пъргави, миловидни...“, „Забележителни са облеклата и хубостта на селянките по тези места. Те са облечени с бели ризи, на които платът е от дебело платно, но изпъстрени по края с коприна от всякаква краска. В това облекло те са много хубави и напети.

"На поли й ситни звезди,
на гърди й ясно слънце,
на плещи й ясен месец,
по пазва й земля и небо,
земля, небо, гора и вода..."

В много български народни песни срещаме песенен мотив, посветен на космологичните вярвания на народа ни за връзката на човека с божественото. Нека знаем, че шевиците създават не само красота и уют те ни правят съпричастни към духовното богатство на миналото на нашия древен народ.

Как се багри и създава цвят

Да създадеш тъкан е като да създадеш цял един нов свят. Споделям го с вас, мили приятели, защото силата на жената е да създава, а във везбата, дрехата и облеклото си личи коя е уфатна, коя как влага сърцето си и колко може.

Е, пожелавам ви да можете, защото само това има смисъл...да творим света. 

Изработване на конци за везба. Процесът на изработване на вълнения везбен конец е следния.Вълната се подбира.Трябва да е остра.Изпира се в топла вода.После се залива с още по-топла(гореща) вода.Покрива се и се оставя да кисне.Изпира се .Влажната вълна се бие с пръчка за да паднат полепналите бодли и нечистотии.Бнимателно се почистват влакната.В Северна България казват чепка се .После се влачи в къщи на ръчен „гребен единак“ на малки късове докато влакната се подредят успоредно.наблюдавала съм как го прави майка ми.Следва боядисване.

Багренето се извършва в следния ред.

1.Извличане на багрилото

Растителните суровини(кори, листа, корени и др.)се надробяват или се нарязват ситно.Заливат се и се държат накиснати 30-40 минути в топла и мека вода (1-2 литра на 100 грама материал).След това се варят на слаб огън 1- 1,5 часа в здрав емайлиран съд.Ако водата е твърда багрилото може да падне на дъното като утайка.За по- пълното извличане на багрилото на 1 л вода може да се прибави 1ч лъжичка сода бикарбонат.Отварата се оставя да изстине.Прецежда се .

2.Предварителна подготовка на материала за багрене

Преждата се намотава на гранчета по около 100 г.за 1 кг прежда е необходим 1 калъп сапун за изпиране.Той се настъргва и се разтваря в малко гореща вода.Полученият разтвор се изсипва в 20-50 л топла омекотена вода и се разбива на пяна.Преждата се изпира в този разтвор, като често се преобръща, без да се трие за да не се степа.Водата не трябва да е много гореща за да не потъмнее преждата.После се изпира добре.Тя се изплаква най-напред с топла, а после с хладка вода

3.Стипцоване

Стипцоването се състои в напояване в разтвор на съответния закрепител(стипца).Известни са 3 начина за стипцоване.

Най-удобно е стипцоването и багренето да се извършват едновременно.За един килограм прежда са необходими 40г обикновена стипца (купува се от аптеките) или 10г син камък.Стипцовката се разтваря в 2-3 литра топла мека вода.разбърква се и се налива в 20 л дъждовна вода, в която е извлечено багрилото от багрещето растение.Преждата се намокря предварително и се потапя в готовия разтвор.Банята се загрява на слаб огън и багренето продължава около час.матриалът трябва да се преобръща.

Обагреният материал се изплаква и се суши.

Другият начин се състои в предварително стипцоване на материала.Количеството стипца е в зависимост от наситеността на цвета.

Третият начин е стипцоване след предварително обагряне.Преждата се намокря предварително.Багри се около 1 час в багрилна баня.Изважда се. В същия разтвор се добавя при бъркане стипцовка.Разтворът се прецежда.Преждата се връща отново в него.Вари се около 30 минути.обагрената прежда трябва да престои в багрилната баня докато изстине.после се изплаква с топла вода в която са прибавя малко оцет(1 супена лъжица на 10 литра вода).Обагрената прежда се суши в топло помещение.

Оттенъкът на цвета при различните начини на стипцоване е различен.При предварителната стипцовка той е по-тъмен и интензивен.

4.Основни цветове и растения от които се получават

Червен цвят с различните му нюанси се постига с корени от брош, плодове от бъз, червено цвеколо, корен от глухарче, добре узрели диви къпини,камъз, цветове от мушкато и др.

Зелено не всичко ,което е зелено, оцветява в зелено.За целта използвайте:листа от коприва,пелин,листа от спанак,божур, листа от лайка, момина сълза или просто трева.

Жълто-ще го постигнете с дафинови листа,листа от целина, глухарче, невен, обелки от лук, шафран, листа от върба и бреза, бял равнец, слънчоглед, куркума и др.

Оранжево-моркови, обелки от лук, куркума, лишеи, кожа от нар.

Кафяво- обелки от орех, кора от бреза, плодове от хвойна и др.

Прасковено и цвят сьомга- плодовете на дивата лоза, кора от плачеща върба.

Розово-ягоди, малини, розово цветове от роза

Червено-лилаво-черни боровинки, цветове от тъмни ружи,цветове от калдъръмче

Синьо-виолетовосе постига с черно грозде, кора и плодове от дрян, цвят от зюмбюл, черници, боровинки и др.

Сиво-черно- варени шушулки от рошков, капини, кори от смрадлика, сажди и др.

Взето от Шевица от скрина.

Благодаря на Ст. Михайлова за споделеното знание. 

Магия е. В цвят.

Разказът ми продължава и в следващата статия. Надявам се да ви бях полезна. 

Четете и ще научите повече за символиката, която стои зад цветовете на българската шевица 

Тайният код на цветовете

Основен символ на българската традиция и история е шевицата. Нейното значение пък идва от композицията на фигурите и цветовете ѝ, в които предците ни са вградили много смисъл и символика. Българските народни носии са пъстри и красиви и трябва да се стремим да пренесем тази традиция в съвремието, за да я съхраним.

Основателят на Националния етнографски музей Димитър Маринов пише: “В тия шарки се изказват радост или скръб, тия шарки показват какво се проси: плодородие, сила, благоденствие, живот, здраве, веселие, любов. Те представляват една молитва, написана със символически белези”.

Всяка една шевица е история, в чиито цветове и бодове е скрито послание. Най-добре шевиците могат да бъдат разтълкувани, след като знаем символиката на основните цветове в тях.

Червен

Червеният цвят символизира кръвта и огъня, живота и плодовитостта. Предпазва от лоши сили и животни, събуждащи се в началото на пролетта (със затоплянето на времето), предпазва от уроки и магии. Червеното се свързва с мъжката сила и храбростта, а за жените - плодовитостта и жизнеността. Заради това по време на сватби в някои региони на България булката е носела червено було. В ритуалите на древните източни народи, възпроизвеждащи “свещения брак” между небето и земята, червеното е използвано за изобразяване на земята. За много древни народи като римляните, гърците и египтяните червеното също е бил водещ цвят при ритуали и обреди.

Зелен

Зеленият цвят е символ на природата, на свежестта, на здравето и младостта, на възраждащата се природа и на надеждата. Зеленият цвят се свързва също с Дървото на живота – универсалния човешки символ за Всемира, с безсмъртието и вечността. Известен факт е, че съзерцаването на зеления цвят успокоява психиката.

Жълт

Жълтото или “златното” е символ на Слънцето и светлината, на божественото и свещеното, на моралната чистота и милосърдието, на благоденствието и богатството. Проучвания сочат, че жълтият цвят спомага за засилването на мозъчната дейност и за подобряването на паметта. В християнския свят “златното” символизира Бога и святото.

Син

Синият цвят изобразява небето, простора и водата. Той олицетворява истината и доверието, чистотата, спокойствието и съзерцанието. Синьото е ангелският цвят, на високите духовни нива. Често се използва в комбинация със своя “противоположен” топъл червен цвят. Най-често това се случва чрез съпоставяне или “сливане” на небето (синьото) и земята (червеното, както споменахме по-горе).

Бял

Повечето култури свързват бялото с чистотата, истината и невинността. В различните български региони бялото може да се тълкува по няколко начина. В Източните Родопи има обичай да се прави сватбена маска на булката с бяла боя и цветни мъниста. От друга страна обаче, макар и рядко, бялото е било свързвано и със смъртта. В Странджанско векове наред траурът е бил в бяло, защото хайдутите, които вървели към бесилото, са били облечени с бели ризи. Бялото е и символ на мъдростта, знанието и безкрайността.

Българската бродерия символи и пракрическо магично познание

Външната йерархия 

 Дрехите ни служат, за да бъдем красиви, да сме защитени от топлина и студ, или имат и друга функция? Дрехата, която носим, и украсата по нея ни отличава един от друг. В миналото една е била дрехата на младата, неомъжена българка, друга на омъжената жена, а съвсем различна на възрастната.

По украсата на дрехата (отличителните белези) съдим за йерархичното положение на този, който е облечен с нея. Замисляме ли се днес за многообразието от външни (а те са отглас на вътрешни) белези (знаци) при различните видове униформи например. Респектирани сме от “облечените” във власт (сила) или друга позиция в обществото мъже или жени, които носят военна или полицейска униформа, съдийска тога,  лекарска престилка и др.

Основен Знак

Специфичното при бродирането е многократното повторение на знака (кръстчето), който е вселенски знак и означава защита. Когато бродираме, ние броим на ум. Според Питагор числата са в основата на Музиката, числата са основата (основанието) на всичко живо. Всеки един от нас е Свещена Единица, знакът на която е знаменце. Всеки от нас притежава своя специфична индивидуалност, изразена на Вселенския Език, Същност, която се разчита и според която човек се поставя в определен чин и йерархия. 

При бродирането може да се говори за изобразяване на Свещен Текст и за Свещено отбряване. Според старите българи това, което носим в себе си (Душата ни), и това, което носим на себе си (Облеклото ни), са в пряка връзка и така привличаме (викаме) определени Сили в живота си.

От Тракийските хроники (книгата Нави) научаваме за цар Терес[1], който преди битката с Мардоний при Акте (полуостров Атон) “тъчеше с пръстите си битието на битката, която предстоеше”. За него се казва пак там, че докато призоваваше на Древната Реч на Тракия, той тъчеше сукното на битката. От текста научаваме, че Тракийският цар тъчеше с ръцете си и извикваше по Имената им крайбрежните води, ветровете и гърмовете, които да му помогнат да спечели битката с врага.

Интересно е, че в изписването на египетския йероглиф за Реч (Слово) има връвчица.

Технология на бродиране или записване на Текста

Елементите при бродирането

След като съществуват практики (Лого[2]-терапия), занимаващи се с лекуването чрез Думи, Терапия чрез Музика (Музикално Слово), чрез Танц (Думи чрез определени Движения, Пози[3], Позиции на тялото) и др., нека помислим за записа, записването на Думи (Образи, Символи, Кодове) с игла и конец върху бялата ленена кърпа, която прилича на чистия бял лист, върху който изписваме Думи с мастило.

Бродиране идва от Бод (пробождане). Движението (Проекцията) на иглата боде плата (Белия лист), прокарва (вкарва) конеца отдолу нагоре правейки х (кръстче), и по този начин изписва чрез едно и също многократно повторение знака за защита, и се сътворяват Образи (Думи). Това насочва към двойките горе-долу; небесно-земно; мъжко-женско. Белият плат (за нас това е белият лист) е мястото на Сътворяване на Думи (чрез знаци и символи) с помощта на преждата или конеца. Текст се пише с мастило върху празния лист. Конецът изпълнява функцията на Мъжкото (оплождащо) начало, което втъкава (втъква) своята Същност (цвят, дебелина, материал) в бялата повърхност на плата. Резултатът – Образно Слово.

Кой е свързващият елемент в процеса на бродирането? Това е човешкото въображение – осъзнаващо и пресъздаващо света в Образи. Юнг говори за архетипите, които съхраняват в колективното несъзнавано (колективната памет) Образи, Знаци, Символи още от нашите прадеди.

Знакът по дрехата на българите е служел за украса, но е имал и предпазна (защитна) функция в облеклото на хората в миналото. Това е кодирания, символен език за ангелските (невидимите) сили, които да го четат и разпознават. Образите (символите) според Мирча Елиаде[4] показват всичко, което е непокорно на понятията. Това определение дава основание да се счита, че Символът предхожда и превъзхожда Понятието. Символът е носител на съответната Същност, преди тя да е “облечена” в съответното Слово.

Въздействието на формите и цвета при бродирането.

Изучавайки символния Език, можем да открием (да прочетем) смисъла на всеки Образ. Съзерцавайки (волево наблюдение) един образ, ние започваме да го носим (съхраняваме) в съзнанието и паметта си и след това го реализираме в живота си.

Три са основните цветове в българската народна бродерия: червен, черен и бял.

Древен орфически принцип е: каквото е на небето горе, това е и на земята долу. Христос учел своите ученици така – каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата, а каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небесата. Всеки от нас, желаейки нещо, първо го “вика” като Образ в своето вътрешно пространство и така задвижва процеса, технологията за случване на желаното в реалния свят.

Видяното от нас в нашето вътрешно пространство след това откриваме сътворено чрез шевиците по облеклото, шарките на килимите(това, върху което стъпваме, ходим).  Завивките ни, кърпите за глава и др. изобилстват с елементи, в които се разпознават дървото на живота, меандри, спирали, слънца, световното хоро, мъжкото и женското начало и др. елементи.

Приложение

Може ли да се приложи в ежедневието древното Знание, съхранено чрез символите в българската народна бродерия?

Търсим ли значението на Древните, а затова и Силни (натоварени с Думи на Сила) Образи, които да ни защитят, излекуват и не на последно място да отбележат към кой Дом, Род, Народ и Нация се причисляваме?

Кои от символите носят здраве и изцеление и защо е важно да ги познаваме и шием (бродираме) по дрехите си?

Известно е психологическото въздействие върху човека, който се занимава с бродирането на шевици – обща релаксация на тялото, удовлетвореност и спокойствие на душата.

Дрехата ни прави красиви, пази ни от топлина или студ, “говори” на другите за нашата индивидуалност. В днешно време не се налага да се обличаме в дрехите на нашите баби (в сукмани  с пафти), защото изглеждаме добре и в съвременните облекла, но си остава валидно разбирането на древните – каквото е вътре в Човека, това се вижда и отвън.

Нека открием и след това опазим вътре в себе си Силното, Красиво и Светло Слово. Така, носейки го първо в сърцето си, ще бъдем забелязани като хора, пълни със Сила и Живот.

Как шевицата "говори"?

Филм - Чипровски килими - традиции и съвременност

Светът на символите е свят наситен с форма и съдържание. В бродерията и българската шевица тези форми са ни така близки, че едва ли осъзнаваме, че в домовете си притежаваме истинско съкровище и сакрално знание на хиляди години.

Сега ще ви разкажа за един много често срещан символ в нашата родна култура. Днес ще поговорим за една специфична шевица - Дървото на Живота, познато и в други древни култури като Шаманското дърво или Световното (Космическото) дърво.

Символът на Световното Дърво

Дървото на живота или Космическото дърво е един от най-често срещаните символи на шевици и бродерии у нас. Не се учудвайте, но ако се огледате вероятно ще го забележите избродирано на покривка на вашата баба.

В българската традиция Дървото най-често бива представяно като дърво или цвете, на чиито клони са кацнали птици (лястовици,петли,пауни).

Дървото на Живота е свързано с истории за връзката между трите свята- горен, среден и долен.

Чували сте предполагам множество приказки за трите свята, където юначният момък слиза, за да изпълни своят дълг към общността- селото, семейството, да спаси своята любима...

Точно такава е и символиката, вплетена в българската шевица на Дървото на живота. Дървото  изобразява клони върху, които са накацали красиви птици или има избродирани пищни къщи, там ще видим и стебло, яко и силно, ще видим и земята, в която дървото е пуснало своите корени. Всички тези елементи от Световното дърво се свързват с Трите свята - горната земя, средната и долната земя.

Значенията на символите в българската шевица са скрити далеч назад във времето. Създаването им е свързано основно със света на духовете и с възможността хората контактуват с тях, за да получат наставления, закрила в трудни времена, както и частички от свещеното им знание.

Всяка шевица разказва една прастара история, тя е пътешествие в света на незримото. Това е път и като всеки път е свързан с разкази за изпитания, опасности, с приключения и получаване на дарове.

В шевицата, чрез формите и цветовете се проявява незримото знание.

Това е и лесен начин силата, вложена в сакралния образ, да бъде достъпна за нас- хората, населяващи средната земя.

Шевицата като дар

Знанието за връзката с духа е добре илюстрирано и същевременно дълбоко скрито в символиката на изображенията. Чрез тях, то е хем е изложено на показ (има форма, цвят), хем е скрито (магията му е закодирана чрез формите и цветовете). И това е направено с цел. Знанието е сила, дар. То може да отвори златните двери към рая, но може и да бъде тежко бреме. Затова в шевиците българката е закодирала силата на сакралното по един съвсем естествен начин- с бод, конец и цвят. Така посланията и защитите на божествените светове стават достъпни за множеството чрез образа избродиран на дрехата или килима.

Важното тук е да отбележим, че чрез образите ние имаме достъп до света на божественото.

Затова всяка шевица, разказвайки своята история е и молитва. И затова, която я носим  когато облечем везана риза или носия ние сме под закрилата на онова "по-голямото от нас". И колкото повече знаем за това наследство, толкова по-силна и пълноценна ще е връзката ни с предците, божественото и със самите нас.

И сега ще ви оставя вие сами да потърсите приказка за Дървото на живота или притча за трите свята и триединството. Вярвам няма да е трудно.

Може да се заровите в гардероба, раклата, в онова шкафче, дет мирише на нафталин, за да откриете какви са посланията, които Космическото дърво отправя към нас...и какви са неговите дарове.

А приказки, приказки има стига да има някой, който да ги вижда, да ги чете и предава напред. Защо?

Защото....

"Този, който умее да разказва истории, изгражда света."

Индианска поговорка

Рубриката продължава...

Моля, ако части от този текст или целият текст бъдат използвани и цитирани в други медии и печатни издания да бъде посочен източникът на информация. Благодаря. 

С украса на челото

Автор: Славян Стоянов

В тази публикация ще споделя с вас един интересен и несъмнено древен обичай, който се е съхранил тук на Балканите сред някои от помашките общности. Умолявам ви да се освободите от предварителни нагласи - било то поради религиозни, политически или етнически предубеждения.

Защо отправям такава молба ли?

Помаците са в много аспекти една изстрадала етно група, както и много от нас те са разделяни, използвани и манипулирани във времето, поради вече изредените по-горе причини. Религия, политика в смисъла на това, че мнозина геополитически интереси са се заигравали с помашкия казус. Като оставим всичко това на страна, те са едни безкрайно добри и трудолюбиви хора. Между самите тях има много разделения, не малка част се определят като българи, за което другата част ги нарича предатели. Има и такава част, която се определят като турци и трета- която не се определя като нито едно от двете. Самите помаци имат доста различни поднаименования. Техният майчин език е български и изповядват исляма. Въпреки, че има причини, които разделят тази група хора има нещо, с което всички са съгласни. Те са старо балканско население и живеят в България, Турция, Гърция, Македония, Албания и Косово.

Вече сравнително популярни са интересните сватбени ритуали от Рибново. Наскоро благодарение на Алекс Мизурски, който подържа фейсбук страницата на село Побит Камък, община Сърница, имах възможност да разгледам стари фотографии на негови съселяни.  Вниманието ми бе привлечено от точка, която жените имаха на челата си. 

Моми във възраст за женене от село Побит Камък 

Обичаят вече се беше изгубил от неговото село като практика, но се бе запазил в съседно на Побит Камък- село Драгиново, община Велинград. Неотдавна екип на „Ройтерс“ е заснел сватбен ритуал в Драгиново.

Според споделеното от Алекс Мизурски, който разпитвал възрастна жена от Побит Камък, при тях точката се слагала на млади момичета, които са готови за женитба. Правела се от кана или яспра, а може и от метално колелце, което се залепвало с борова смола. Точката се носела до деня на сватбата. По време на сватбения ритуал, точката се съчетава заедно с тельосването на гелината и остава, като част от маската на невестата.

 В селото му обичаят съществувал до 50-те години на миналия век, но после постепенно изчезнал. През социалистическия строй е наложена забрана за определени облекла и обичаи, но в някои села все пак се е запазил.

Несъмнено вече сте се досетили къде другаде може тази практика да има паралели. 

Разбира се Индия и така наречената точка „бинди“.

Жените, които са готови за женитба носят черна „бинди“ на челото си, а червената е символ на брака. Черният цвят се използва за противодействие на ефекта, наречен „зли очи“. Ако едно прекрасно младо момиче получава твърде много комплименти, индийците смятат, че това може да я урочаса, така че точката отблъсква злото.

В по-старо време само омъжените жени са носели червена „бинди“. Вдовиците, чиито съпрузи са умрели, не носят „бинди“ или носят бяла точка от пепел. Майките понякога поставят черни „бинди“ на челата на бебета и малки деца за защита от зли духове. В настоящето практиката се е превърнала по-скоро в моден аксесоар, който се носи, когато жената облича традиционно облекло. Изработват се блестящи „бинди“ или метални с перли и скъпоценни камъни.

Когато говорим за произхода на този ритуал в Индия трябва да се каже, че „бинди“ е била показател за принадлежността към ведите на този, който я носи. Ползвала се е както от мъже, така и от жени.

Също така се е ползвала като част от медитативния ритуал и като въздействие върху интелекта и създаване на здрав и силен индивид. Въздействие, което да спомогне за изграждане на благороден характер и съответно да допринесе за изграждане на здраво семейство и силно общество.

Символизира духовното зрение на човека или третото му око. По време на медитация едно от местата, където се концентрира мисловния поглед при затворени очи е именно между веждите в точката „бинди“. Това място се нарича (Bhrumadhya). Област, в която човек може да види духовни истини.

Счита се, че практиката датира от около 4 500 години.

Не е ли изумително, че тази древна традиция все още е запазена на Балканите, където е и вероятната нейна прародина?

Интересни фрагменти от антични автори ни разкриват, че земеделието като средство за прехранване и познанието за него е дадено на хората от тракийския бог Дионис-Сабазий. Първо това знание е споделено с неговия народ на Балканите, но Дионис и неговите походи (шествия) овладявали все повече земи и народи. Ето какво споделят някои от тези автори за походите му към Индия.

Диодор пише следното: "Дионис дойде отдавна, когато индийският народ все още живееше в селата. Той успя да завладее цялата Индия, защото там няма голям град, който да се противопостави на неговото технологично превъзходство". По-късно четем: "Освен това, той построи важни градове като премести селата в подходящи места". Ариан пък отбелязва: "Нито са имали индийците градове ... но когато дойде Дионис и стана владетел над индийците, той построи градове ..."

Мегастен от своя страна твърди, че Дионис е първият градоначалник на Индия и строител.

И също така Дионис прави от индийците фермери. Преди това те са преживявали от сурово месо.

Цитатите са от книгата на Allan Dahlaquist „Megasthenes and Indian Religion: A Study in Motives and Types“

Когато споменах ведите, трябва да кажа и нещо за ведическите писания и ведическите мъдреци.

Ведите (множествено число от Веда, на санскрит वेद, знание, от същия индоевропейски корен, от който произлизат думите ведение, неведение) са четири индуистки текста – Риг Веда, Сама Веда, Яджур Веда и Атхарва Веда, смятани за основните писмени паметници на индуизма. В различни аспекти, те се явяват може би най-старите писмени източници на санскрит и са сборници, съхранили още по-древна устна традиция.

В този смисъл на думата за съхраняване на древна устна традиция през 1874 г. и през 1881 г. босненският хърватин Стефан Веркович публикува в два тома „Веда словена: Български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха“. Това културно наследство е съхранено във формата на песенно творчество, идва точно от югозападните Родопи и има наличие на митологеми и исторически спомени от предхристиянски времена. Селата, в които са събирани песните и преданията са основно в Татар-Пазарджишка кааза - Селча, Чавдарли, Касакли, Доспат, Цицюво, Плетена, и в Неврокопска кааза - Джиджево, Теплен, Крушево, Карабула, Долно Дряново, Рибница, Абланица, Лъжен, Фъргова.

Песните от сборника са предоставени на Веркович от българина Иван Гологанов от село Търлис, Неврокопско, който твърди, че ги е записвал в продължение на 12 години. Двата тома на „Веда Словена“ включват 23 809 стиха. Изложените в сборника умотворения са с необикновена тематика и съдържание - говорят за езически богове, свръхестествени същества, митологически герои, древни царе и господари, съдържат знания, спомени, формирани далеч преди ислямизацията на помаците, но и преди християнизацията на българския народ.

И така, нека се върнем на обичая, който и до днес е съхранен сред някой от помашките общности в България и има пряк паралел във ведическата традиция с поставяне на „бинди“.

Би било интересно, ако нещо и като археологически свидетелства се откриват за подобни ритуални практики от дълбока древност в територията на люлката на европейската цивилизация или така наречената „Стара Европа“. И да, може би такива има.

Преди повече от 7 500 години именно в нашите земи живеят хора, които археологията нарича култура Хаманджия (по името на старо българско селище, по настояще намиращо се на Румънска територия в северна Добруджа). Там тази култура е фикцирана за първи път по време на археологически проучвания. Най- старата фаза от култура Хаманджия и до ден днешен се намира в Българските земи до Дуранкулашкото езеро. Хората от култура Хаманджия се явяват предци на тези от култура Варна, така наречената „Златна цивилизация“.

Един от най -известните артефакти, превърнал се и в лице на култура Хаманджия е колективна находка на идолни пластики, представляващи мъжка и женска фигури в седнало положение. Фигурите са наречени „мислителя“ и „жрицата“. Датирани са на 7000 хиляди години. Мъжката фигура изразява състояние на замислен човек, което е и самата концепция за медитацията, посредством която човек може да се превърне във ведически мъдрец, или по друг начин казано: „вещ в скрити познания“. Женската фигура е още по -интересна с една особеност, която я различава от мнозина други подобни. На челото си тя има поставена точка - категоричен паралел на ритуала, съхранил се при помаците и ведическата традиция в Индия. Тази статуетка обаче е с 2500 години по-стара от датирането на традицията „бинди“. Трябва да кажем и че само по един-единствен артефакт не можем да правим категорични заключения. 

Но ако тази практика при помаците е праисторическа, то вече имаме значително количество натрупани свидетелства. Въпреки това, нека покажа и други праисторически археологически свидетелства за обсъждания древен обичай.

Глава от късно-неолитно селище Хотница-Орловка. / "The Typology of the Anthropomorphic Figurines From Northeastern Bulgaria" Иван Вайсов / Под редакторството на Марк Стефанович, Хенриета Тодорова, Харълд Хауптмън

Подобни специфики при някои антропоморфни фигури е забелязана и от Светослав Сергеев, който анализира антропоморфната пластика при култура Кукутени-Трупилиан и нейното сакрално значение. С негова публикация можете да се запознаете ТУК

Подобен прочит загатва и Марко Мерлини в своя труд – „Тhe danube script and the gradenica platter - a semiotic study based on most recent autopsy of the bulgarian item “, визирайки пиктограмата на богинята от плитко-глинения съд, открит в Градешница, върху който са изписани 24 линейно-геометрични знаци.

Идеята за „третото око“ е още по категорично изразена върху каменна антропоморфна фигура от с. Благоево, Разградско, която е частично запазена. Статуетката е намерена случайно при оране. Открита е във фрагментарно състояние, плитко заровена в земята. Изглежда, че счупването е станало в момента на намирането ѝ. В публикацията си „Мраморни идоли от неолита и енеолита“ Величка Костова й прави изключително детайлно описание, за съжаление пропуска именно тази забележително интересна специфика в иконографията на лицето. Тука то не просто е фиксирано с точка на челото, а е изрисувано самото око заедно със зеницата вътре в него. То следва същата стилистика на действителните очи на фигурката. Очите имат продълговата, бадемовидна форма. Те са очертани от долна хоризонтална и горна дъговидна врязана линия. Външният ъгъл на лявото око е слабо извит нагоре. Представени са дори зениците чрез кръгли вдлъбнатинки в средата на очите.

За съжаление не мога да коментирам защо е направен този пропуск. Допускам единствено, че не е забелязала това поради по-слабото врязване на третото око. Ще изкажа хипотеза, че то не е толкова дълбоко врязано като действителните очи, за да се изрази неговата духовна същина чрез по-ефирно изчертаване.

Това, че обичаят се е съхранил сред помаците ме прави и щастлив, и развълнуван, защото чрез него те се явяват поредното доказателство за древността на балканските народи,и в частност на нашия. Земя, от която са тръгвали редица цивилизационни вълни.

Живо ме интересуват не геополитически интереси, религиозни или етнически деления, а съхраняването на това уникално културно богатство и разнообразие на древни обичаи и традиции, които все още могат да се видят в земите ни.

Източник- кликни тук

Станът- този вълшебен предмет

Станът е вълшебен предмет. От него се създава тъканта, бавно нишка по нишка, пласт по пласт се сътворяват платовете, оформят се дрехите, чергите. Известно е че в древните традиции пространството е троично- то винаги е разделено на подземно царство- Долна земя, на Средна земя или царството на хората, животните и растенията и Горна земя- царството на духа или божественото. Защо се счита, че станът е вълшебен предмет? Защо в традицията на древните цивилизации, каквато е и родната ни българска традиция, да тъчеш е дейност, свързана със сакралното? Защо да тъчеш се счита за свещенодействие, а тези, които изработват тъканите с ръцете си се считат за истински магьосници? Защо съвременните модни течения, модата има такава сила, а дизайнерите са нарочени за съвременни гурута, които цял свят следва и как така модата определя не само как да се обличаме, но и как да мислим, как да се държим и да се чувстваме. 

Твърде много защо... Това е приказка която идва от много далечни времена и която се разказва от древните народи и най-вече е привилегия на жените- тъкачки...тези които правят невидимото видимо. Какво се има предвид под невидимо и как така е възможно то да бъде проявено тук? 

Сега ще внесем яснота по този въпрос, като всъщност ще предам знание от древността, което е добре да познаваме и тачим.

Да направиш невидимото видимо...Символът и словото в дрехата

В символния свят станът носи смисъл на място, където се твори света.

Долната част на стана, където са педалите символизира "Долния свят", известен от приказки, предания на нашите баби, като място тайно, страшно и тъмно. Това е мястото, от където идват всички вълшебни същества, както добри така и лоши. Аз бих добавила, че станът е символ и на нашето подсъзнание, от което реално ние тъчем своите чувства, мисли и емоции и естествено творим нашата действителност. В този смисъл станът добива и магически свойства, а жените тъкачки се превръщат в магьосници и орисници. 

Средната част на стана, там където нишките се преплитат- символизира времето и се свързва с настоящето..мястото, което обитаваме в будно състояние. Според българската традиция това е мястото на Средната земя. Онази нишка, която се спуска напреко на стана е мястото, където живее времето.  Става все по-интересно Да бъдеш тук и сега съвсем не е нова идея случайно пробила си път до нас чрез ню ейдж концепции и техники за придобиване на щастие. Тук и сега е  стара като света мантра, МАГИЯ КОЯТО И НАШИТЕ ПРЕДЦИ са владеели и използвали ежедневно. Средната земя е нашия свят, това е мястото, където нещата се проявяват. Затова се счита, че платовете, които излизат изпод пръстите на ръкатите тъкачи могат да структурират времето и пространството, стига в тях да е заложена мисълта, песента и чувствата на майстора. Вълшебен предмет е този стан...и всяка жена, която работи на него е реално истинска вълшебница. Навремето жените са се събирали и докато са предяли или тъкали са наричали със слово и с песен - за здраве, берекет, любов и защита. Вибрацията на песента, смисъла на думите и мисълта за добруване са онези качества, които са се втъкавали във всяка дреха, черга и килим. Не е случайна и употребата на цветовете, формите и материята- и няма как да бъде. Те се залагат като символи, които могат да бъдат видяни, прочетени и усвоени като познание и концепция. За тях е писано много, затова няма да се спирам на темата, само ще добавя, че красотата на дрехата иде и от символите, цветовете и изработката, но майсторлъка идва най-вече с посланието втъкано при изработката й. И то е невидимо за окото на обикновения човек, невидимо е и за поколенията, ако традицията бъде прекъсната и знанието не е предадено устно. Затова и пиша тази статия, за да предам на кратко посланието за невидимото, което прави от ръчно изработената дреха истински шедьовър.

Всички дейности на стана следват желязната логика на връзката между Долната и Средната земя. Невидимото за окото иде от дъното на кладенеца, от Подземното царство на хаоса - т.е. долната част на стана, като чрез подредбата на нишките става видимо. И тук иде реч вече и за майсторлъка - най- важния елемент, който прави изработката неповторима. Аз го наричам намерение, а ако питате някоя баба, вероятно е да ви каже, че така се НАРИЧА, на дрехата й се дава сила. И от къде иде тази сила ще попитаме ние? От плата ли, от стана ли- не, тя иде от душата на човека, от неговото намерение "защо правя тази дреха", "За кого я правя" и така неминуемо стигаме до темата за чувството, с което твори майстора, силата на намерението когато работи и любовта, която влага в изработката. А не е ли реално това зова за сърцето му?  Та нали често чуваме да се казва, за някоя красива творба или за добре свършена работа фразата"Ей този човек сърцето си е оставил тук." Ей това е майсторлъкът- съдържа се в тази кратка фраза...затова не само формата, а съдържанието дават силата на дрехата, правят от нея истинска броня, ризница, в която е втъкано сърцето на тъкача и силата на неговата любов...ей това Е да наричаш с бод. Това е творчество...народно творчество. 

Вероятно затова и тъкан изработена на вълшебния стан, дрехи и предмети направени на ръка...боядисани с естествени материали, няма как да не те докосват по друг начин, необичаен за технологичната ни пластмасово ежедневие, в което живеем. 

Канатица- символът, който обединява Света

Едно време предците ни са вярвали, че традиционните костюми имат магическа сила



Канатица Символиката в народния бит е една от първите форми за отразяване на заобикалящия ни свят. Символите са едни от първите писмени знаци още от зората на човечеството. И обикновено носят в себе си уникална информация, често пъти забравена или загубена през хилядолетията и преселенията на народите. Понякога тези знаци не са ясно видими за непосветения зрител. Но за много от тях се смята, че съдържат скрити, защитни послания. Един такъв символ е изображението, известно от чипровските килими в България под името „Канатица”.

Коренни жители на Западната част на Канада - чантичка

 Възглавничка от народа Апачи- Северна Америка

Обикновена геометрична шарка или спомен за древните божества на човечеството?
Какви божества почитате в действителност, независимо от вероизповеданието. Той устойчиво се е запазил като изображение повече от седем хиляди години и се е разпространил по всички краища на Земята без значение на религия и държавно устройство.

Мотив от български Чипровски килим 

Килим от Дагестан

 Килим от Египет

Знакът се оказва един от най-древните и широко разпространени символи по света, запазил се без изменения от дълбока древност до наши дни. Първото известно такова изображение е от около 5300 години пр.н.е. и е върху глинен съд, открит в селищна могила Хаджилар, на около 615 км южно от Истанбул. Което подсказва, че самата символика и причините за възникването й са доста по-стари. Тази датировка е само около 2-3 века след изчисляваните от учените предполагаеми години на Библейския Потоп.

Изображението има и художествени производни, които винаги преповтарят основния му елемент. По дизайна има интерпретации в зависимост от времето и местоположението, но символът по същество винаги остава същият.   

Факти, наименования и придавани значения на символа:

На почти всички места по света, фигурата символизира вечен живот (или поне дълголетие), използва се като амулет за защита от зли сили и негативни влияния, и е символ, който носи щастие и благоденствие на притежателя му. Почти навсякъде символът е върху тъкани. Или върху нещо, което човек лесно може да вземе със себе си при преместването си от едно място на друго - съдове, дрехи, накити ... Редки са случите на изобразяване върху неподвижни обекти или предмети. В България наименованието „Канатица” може да се преведе като „Криле”, „Криле на”. Логично е човек да се запита „Чии криле?”. Символ е на щастие, дълголетие и защита от зли сили. В килимите на Балканите, в Близкия Изток и Кавказ, фигурата често се изобразява около друга, известна като „Дървото на живота”.





Килим от Еквадор



Килим от Тибет

Мотив от килим племето Мапуче

Черга от Перу

 Далечния Изток - Тайланд, Лаос (Тай култура), тъкани завеси с този символ се слагат по входовете към жилищата за предпазване от негативни влияния и за благосъстояние на дома. 

- В селските къщи на Индия, фигурата се рисува на стената до входната врата за защита от зли сили и за щастие на дома.

Изображение върху гробница (чулпас) на високопоставен вожд на народа Аймара от времената преди инките в Боливия, като символ на вечен живот.

Мъжкото и женското начало, сватба, деца, родство между фамилии и племена ...
По това тълкувание би трябвало всички народи, при които го има този символ да са с еднакви родствени връзки, което е невъзможно. Тъкани с този знак се предават и употребяват по наследство през няколко поколения, когато родствените и племенни връзки вече са променени. А това изобщо не се отразява в промяна на символиката.

Килим Италия

 



Килим пресечена канатица Колумбия

Едно от наименованията на изображението в Северна Америка е „Пеперуда”. Символизира вечен живот. Логично погледнато пеперудите са доста далеч от вечен живот. Но в името определено има препратка към четирите криле на пеперудите.

- На доста места по света, фигурата се нарича и „Утринна звезда”, „Зорница”, „Вечерна звезда” – все обозначения, които водят към доста еднотипни легенди.

- В Киргизстан символът се нарича Тумарча, което буквално означава „амулет”. Използва се като талисман, който предпазва от лоши погледи.

- В легендите от Далечния Изток (Тай култура), центърът на изображението често се нарича гнездото (тронът, престолът) на дракона. Логично възниква въпросът в центъра на какво е седял този „дракон”.

Килим Иран

„Диамант”- доста съвременна интерпретация на наименованието на символа. Върховете на фигурата наистина повтарят структурната решетка на това аморфно състояние на въглерода. Но едва ли хората преди повече от 7000 години са могли да го знаят. Какво е това обединяващо нещо от дълбока древност до наши дни, което закриля хората от зли сили, носи им благоденствие и евентуално има крила?! При това живее вечно, или поне е с достатъчно дълголетие?! Първосигналният ми, спонтанен отговор беше- божества, ангели. Тези мистични крилати наставници и закрилници битуват в легендите на хората по цял свят, както и във всички Свещени писания. 





 

Съд от племето Зулу

Материалите са взети от Strannik.bg



Символът на ябълката Мотив Ябълка- българска народна шевица Ябълката има своето уникално място и в българската фолклорна символика.Народните схващания, отвеждат към представата за символ на плодородие, плодовитост, хубост, здраве и любов. В песенния фолклор момата се сравнява по хубост с ябълка, а в знак на любов момъкът и момата си разменят ябълки. С нея се идентифицира жената-майка и нейните деца. В народните представи тя има двойствена символна природа, породена от схващането за света на хаоса, мрака и смъртта, от който произлизат също новото раждане и плодородието.Ябълката се тълкува като плодородие и знак за любов в българската сватбена обредност – младоженците изяждат ябълка, за да имат деца. В тази връзка, споделянето/вземането на ябълката може да се тълкува и като съгласие за принадлежност, на този или “онзи“ свят.

Булката, още когато е тъкала и везала своя булчински чеиз, даровете за бъдещите роднини, е влагала своите наричания и пожелания към членовете на семейството на своя годеник и съпруг, както и към роднините от нейния род. Самото везане или тъкане е било подчинено на строгата пожелателна символика, според която тя е дарявала всички присъстващи на годежа или сватбата. Бъдещата съпруга е вплитала в изготвените от нея дарове всеизвестните и днес фигури Маказ, Канатица и Бабица, с техните разновидности като Двоен Маказ, Двойна Канатица, Двойна Бабица, Тройна Канатица, Тройна Бабица, Пресечена Бабица и т.н. 1.     МАКАЗ – ГОДЕЖ 2.     ГОЛЯМ МАКАЗ – СВАТБА Когато двата триъгълника са проникнати един в друг, символизират реализирания вече годеж, тоест половото тайнство на младежите е осъществено. Той илюстрира Сватба – осъществено полово единство и зачатие. Това и е символ на Съпружеството, на Бащата и Майката в тяхното полово свещено единство, на бъдещите родители.  3. СЕМЕЙСТВО ИЛИ КАНАТИЦА   Тук основната част на символа Сватба или Голям Маказ се интерпретира с два малки триъгълника от двете страни на основното тяло на маказа. Или Бащата и Майката са осъществили  на дело своята способност да раждат – детето, тоест изпълнена е напълно главната цел на създаването на семейството. Всичко заложено като идея в Маказа и осъществено в Големия Маказ сега е реалност – имаме раждане.  Триъгълниците илюстрират две деца, момче и момиче, но те не са полово означени, което е универсалност на символа в интерпретацията на възможното раждане на детето: момче и момиче, две момичета или две момчета, всяко поставено като символ до единия от родителите и така приемащо неговата символика – мъжко или женско, момче или момиче. 4. ГОЛЯМА КАНАТИЦА ИЛИ РОД Когато раждането в едно семейство има  своето  развитие и  се осъществява многократно, поколенията са осъществили вече своето полово семейно тайнство, идва ред на Символа, регистриращ нарастването на семействата до родове. Затова  основният символ Канатица – Семейство се разраства с още по един триъгълник, които означават,  че Първото поколение деца вече имат свои деца. Така символът Голяма Канатица символизира плодността и благоденствието на един род във времето и раждаемостта до неговото естествено разрастване в род (или коляно).             5.   ВЕЛИКА КАНАТИЦА ИЛИ НАРОД Виждаме една още по-висока степен на разрастването на рода, която символизира създаването на народност, на един генетически свързан в родове и общо битие народ или племе.  Велика Канатица показва утроеният символ на раждаемостта – триъгълниците  произлизащи от предишните два, но принадлежащи  на основния символ на Бащата и Майката – Сватбата. (знакът Велика Канатица) В сродството двата триъгълника не регистрират двама души, а два рода, затова се допират по големите си страни и изграждат знака на единството на родовете, в които членовете не са съпричастни по полов път, а чрез някой от роднините на младоженците, наричаме ги още Сватове – членовете на Сватбата, роднините до последното коляно по линията на сродството. Затова знакът Сродство става основа на следната символична фигура, изразяваща сродяването на родовете – Бабица.                             6. ГОЛЯМА БАБИЦА ИЛИ СРОДЕНИ РОДОВЕ Бабица – с два по два сочещи навън триъгълника. Тук вече членовете на родовете напуснали своя род и присъединили се към други родове са много – удвоеният триъгълник означава точно това.

Човешката фигура

Човешката фигура, изобразявана по-определено и по-цялостно по полите на женските ризи в Русенско, е представена фрагментарно, само с анфасно очертание на лице с триъгълна шапчица и винаги като завършек на растителен орнамент в шевиците из Софийско.

Изображение на слънца и кончета в Софийска шевица

Зооморфните орнаменти са значително по-малко в българската шевица. Те могат да се срещат както самостоятелно (например крачещо петленце), така и симетрично разположени една срещу друга (например две птици или две кончета с растителен орнамент помежду им). Последните се срещат в софийската шевица и под формата на четири птици, които са свастично разположени. В дошлите до нас софийски шевици има и двуглава птица в напълно хералдически вид.

Символика на цветовете и ромбовете в българската шевица

Художественото оформление на традиционните български костюми е едно от най-ценните и с непреходна стойност достойнство. То е най-убедителното свидетелство за богата душевност, за високохудожествени заложби, за нестихващ стремеж към красота. Украсата на облеклото - дело на българката - носи отпечатъка на семейно-родовите традиции, на мирогледа и нравите. Именно тя се отличава с най-пълноценна етническа натовареност с роля на социален регулатор.

Необозримите художествени качества на костюма са постигнати чрез умело прилагане на орнаментална украса, изразена във вида на тъканта, в шевицата, и плетивото, в апликацията или обтоката.

Значение на цветовете - основните цветове, използвани за направата на шевицата са червено и зелено върху бяла основа (ризата).

Червено
Червеният цвят за българите символизирал майчината кръв и продължението на живота. Той предпазвал от “лоши очи” и уроки. Прекрита с червено було се венчавала невестата; с червена пелена повивали новороденото; с червен конец привързвали обредните китки; червено било първото обагрено за Възкресение Христово яйце, с което мацвали челцата и бузките на децата за здраве; с прехвърлена върху плета червена тъкан във всеки дом посрещали Баба Марта, която водела пролетното съживяване на природата.

Зелено
Зеленият цвят давал израз на вечно възраждащия се живот и се свързвал с дървото на живота - универсалният човешки символ за Всемира. Златото със своя блясък и дълговечност се свързвало със света на мъртвите и благоденствието на хората, което те предопределяли; със слънцето, огъня и светлината. В златните води на вълшебната река, според народната приказка, магьосницата позлатила добродетелната девойка.

Бяло
Белият цвят разкривал силата на чистотата, нетленността, неопетнената младост и божествената светлина. Стъпили върху бяла вълна се венчавали младоженците; бяла вълна запридала булката в сватбения обред; с “бяла” пара лекувала баячката; в “бели” менци наливали мълчана вода за обредните хлябове.

Бяло-червеното съчетание е българският апотропей. Усукани заедно червени и бели нишки, наричани мартеница предпазвали човека от уроки, зли сили и демонични същества. С мартеници на 1ви март ритуално се закичвали деца, моми и млади булки, плодни дръвчета и новородените домашни животни.

Фигурите - най-често използваната фигура в българската шевица е ромбът.

В женската носия:
Престилката с ромбовидни фигури маркира детеродната част на женското тяло и затова е един от най-важните знаци на женския костюм.

Основният орнамент - ромбът, е от старинните символи в изобразителното изкуство на човечеството и е символ на земното и женското плодородие и на Богинята майка. Още през неолита и енеолита ромбовидни орнаменти се срещат върху долната част на тялото отпред и встрани на глинени фигурки от тези епохи.

Затова престилката с ромбовидни орнаменти, носена от полово зрелите девойки и невестите, е знак, че те вече могат да раждат деца и да участват в биологичното възпроизводство на рода.

При мъжката носия:
Ромбът се среща и в шевиците на мъжкото облекло, носейки пожеланието за плодовитост, както и върху други части от женския костюм. Той е елемент в шевицата рамци в ризата бърчанка. Тази характерна шевица се бродира върху горната част на ръкава върху рамото и представлява квадратен или правоъгълен мотив, от които се спускат две прави тесни ивици. Орнаментът е изграден от ромбоидни изображения с реснички, кукички и вписани по-дребни ромбчета в тях.

Шевицата е едно от най-ярките достижения на българското народно творчество. Дело на жената, то съчетава сръчността на ръцете й, обичта на сърцето й и неутолимата й жажда за красота. Тях българката превръщала в магията, наречена народна шевица.

 

Винаги когато гледам някой фолклорен ансамбъл и всички тези прекрасни момичета и момчета, облечени в национални носии, не мога да спра да си мисля за това колко красиви, силни и зареждащи изглеждат с тях.

БЪЛГАРСКАТА ШЕВИЦА ПАЗИ, ЛЕКУВА И КРИЕ ТАЙНИ

Ако се вчетем в дълбините на българската фолклорност, ще открием корените на етноса ни. Ще открием онези древни неща, които са ни направили българи. Ключът, който може да ни помогне, е фолклорната картина, която е подреждала живеенето на старите българи... че и на днешните.

Българинът е организирал живота си, като е редувал делниците с празниците. Делникът не е бил 8-часов, а от изгрев до залез. Празникът е бил образ на „празното време”, сиреч на времето без дела. Пеенето, свирните и хорaта са били игра, а играта е празно дело.

Работите пък били мъжки и женски, почти като днес, когато вкъщи настъпва суматохата кой да измие чиниите – съпругът или съпругата. Тогава миенето на чинии си е било чисто женска работа.

Мъжът е бил орач, дървар, ловджия - неговите дела са били извън къщата. И са били осмисляни с образите на подвига. Победителят носи завоюваните дарове вкъщи, а съпругата му ги превръща в култура. В едно от значенията си култура означава „опитомявам”, т.е. превръщам чуждото в свое. 

Сред многото умения на българката да превръща донесеното от мъжа й в култура е обработването на живата вълна в нишка за предене, за тъкане, за... везане. Везаната шевица не само е красяла носията. Подобно на пеенето, на играенето на хора и ръченици и тя е била тип „писменост”, знаци, чрез които нещо е било означавано. Някога по везаната шевица е било възможно да се разпознае кой кой е – от кой край е, какъв е социалният му статус – ерген или мома, булка или женен мъж, и още 1001 неща – знания, които ние днес напълно сме изгубили – за нас везаната шевица е само красота.

А шевицата е „разказ” как са се случили светът, боговете, мъжът и жената. Използвани са „клишета” - еднотипни образни компоненти, организирани във фриз. Българите са разказвали чрез везаната шевица, чрез „монтажа” на стъпките - елементи на хорото, и чрез словото – било то мелос (песен – бел. ред.) или приказка. Този тип фолклорно мислене е наречен от науката монтажно мислене. На този принцип на монтажа днес са „построени” игрите ма-джонг, пъзел и др. Везаната шевица е типичен пъзел.

За да бъде „разчетен” , е редно да знаем какви са били представите за център и периферия. Центърът на везаната шевица е мястото, откъдето момата е започвала своето везмо или своя ръкоделен разказ. Тя си е давала дума, че ще извезе две или три педи от мястото, от което е започнала. Не винаги е успявала да изпълни онова, за което се е зарекла. Следващия път е започвала везбата си от мястото, което си е определила да свърши. Между новото завезване и старото е оставало празно място, а бъдещите свекърви са впивали очи в моминските везби, за да видят коя си е удържала на думата и коя не е могла, т. е. коя е работна и коя сметеница.

Везаната шевица е имала и предпазваща функция. Орнаментите са били „поставяни” на строго определени места по носията, места, които е трябвало да бъдат предпазени от лошотии, от урочасване, от всички онези „лоши” неща, които са могли да превърнат подредения живот на българина в хаос.

БЪЛГАРСАКАТА ШЕВИЦА

МАГИЯТА НА ФОРМИТЕ В СИМВОЛИ, ПОСЛАНИЯ И ЦВЕТОВЕ

Основен елемент в носията е шевицата. Шевицата е винаги ритмична – по полите, ръбовете на ръкавите, кръгово затворена, което символизира житейския кръговрат. Циклите, през които трябва да премине животът на човек без прескачане и без отклонение. – Защото всяко прескачане означава излизане от този цикъл – примерно, да не се ожениш, да се разболееш или рано да овдовееш. В орнаментите по шевиците никога няма да срещнете овце от домашния двор или кокошки. Ще срещнете петли, които са символ на мъжката потенция. Ще срещнете змийчета, които се редуват едно след друго, те са символ на демоничния свят – носител на плодоносна сила. Затова ги има по женските ризи, а ги няма по мъжките. Също така ще срещнете пауна, който е птица, която много често се плоди и при всяко плодене сменя перата си. Затова например от годежа до изтичане на фертилитета на жената тя се кичи с паунови пера. Пауновите пера обаче трябва да стърчат и да треперят, защото, положени хоризонтално вкъщи, носят смърт, т.е. паунът не е жив, не може да се плоди. Колкото до човешките фигури в шевиците, те са наредени точно както е структурата на семейството. Мъжка фигура, женска, след това малки ромбчета – децата. И това се повтаря до безкрай, т.е. да няма край кръговратът на живота, на родословието на фамилията. И което е най-впечатляващо, върху най-ранните църковнославянски книги, които са били ръкописни, в заглавките виждаме същите тези фигури – петела, пауна, змея и същите плетеници от ромбове и многоъгълници.

В миналото шевиците са били „регламентирани”. Не е било възможно да се възпроизведе някаква шевица, просто защото е по-красива. Във всяко село имало специални парчета плат, по които майсторки – възрастни жени, наследили старинните предписания, бродирали всички фигури, които са „регламентирани” за изпълнение в даденото село. Всяка от фигурите имала своя символика. Ако те не се изпълнят според канона, би се объркал езикът на общуването. Същото се отнасяло и за частите от облеклото – всяка от тях имала своята семантика. Например, омъжената жена до определена възраст трябвало да бъде облечена отгоре с вълнен клашник (връхна дреха) или елек. Дори да й е топло, тя не можела да го свали, защото това би означавало, че тя не е в тази възраст, не е женена или се е отклонила от брака.

Костюмът е цветово много богат. Всичко се е боядисвало с растителни бои по различни рецепти. След като се оцвети с отвари от растения, боядисаната прежда се държала в окислители – зелев сок, сок от диви круши или ябълки, варов разтвор, заравяли я в тор и т.н., в резултат на което преждата се получавала неравномерно боядисана. Но пък цветовете не избеляват и между тоновете няма този контраст, който се получава при анилиновите бои. Преобладавал е червеният цвят – символ на живота, виното, кръвта, а също така кафявото, жълтото, охрата, символизираща семето във фалическия смисъл и като плодородие в природата. Но тревисто зелено няма никъде да намерите, защото се е вярвало, че то символизира смъртта. Знаете, за болен човек се казва, че е „жълт-зелен”. Черното е използвано главно за очертаване на контурите. До сватбата си българката трябвало да направи три-четири ката дрехи за бъдещия си съпруг и толкова за себе си, съобразявайки се с канона – за всяка възраст съответния комплект.

Полезни връзки

За урочасването и апотропейната употреба на везбата

Изследване

Британски архиви за България

Из българската етнография

http://www.etar.org/izdania/nb2010-8-pdf/NB2010-all.pdf

http://www.etar.org/izdania/

ползвани материали от http://eklekti.com/