Маказа

Род, народ, родина

Хармония и сила

Човек, дух, природа. Семинари. Тренинги

Българска магия

Поверия, обичаи и още нещо

Завръщане към корена- My Workshops

Ритъм, музика и песен. Живата наука в предания и песни

Древност и наследство

България днес истинска магия- фестивали. Древността е тук- Кукери и Нестинари.

Места на силата. Човек и природа, Слънце и Луна, Небе и Земя

Светилища и храмове от древността. Свещари

вторник, 22 август 2017 г.

За силата на бабината плитка



За силата на бабината плитка


Преди години търсенето и желанието да се докосна и разбера повече за корена си, ме заведе на интересни места, а времето ми разказваше приказки за силата.
Днес ще кажа кратка дума за косите и бабините плитки...
В облеклата и в българската носия е заложено голямото познание за материя, цвят и форма. В носиите има и една част, която е винаги с нас, но за която рядко се говори, просто защото се вижда и всеки я носи на главата си. Това са нашите коси.
И в приказките и в преданията косата често е тази част от описанието на героя, която ни "говори" за неговия характер, мисия и магически способности. Примери са сравнения като: златни коси като лъчите на на слънцето, дълги коси като грива и т.н.
И до днес в някои български родове е останала и се тачи тази специална реликва сплетената на плитка коса. 

Когато за първи път видях наплитането на множеството малки плитки в косите на една красива жена, облечена в българска носия от Великотърновско, останах изумена. Обикалях, гледах и търсех как са направени и задавах въпроса най-вече "защо". Защо се носят, какво символизират тези плитки.

Използването на коси, като част от носията се приема за специален акцент в облеклото. В България, плитката е по-скоро женски атрибут, символизиращ женската енергия за разлика от други древни традиции на запад и на изток.
На снимката е показана техника на сплитане на множеството малки плитки в една обща коса, прилична на диадема. Тази диадема се полага като венец върху косата на жената и се захваща, сплита се за нейната жива коса.
Техниката е много интересна и красива, особено ако е направена така, че косите да се подредени и да падат тежко надолу.

Чрез плитката енергията на предците остава във връзка с нашата човешка реалност и ни "пази", като ни дарява с мъдрост, най-вече по-младите жени в рода.


Всяка плика е с различен цвят, често те не са еднакви нито по размер, нито по дължина, защото отделните плитки се принадлежали на различни жени от рода.
В този тип носии всяка възрастна жена е наплитала и добавяла своята плитка към носията, а на края на плитката е закачала и неизменния пендар (знак за плодородие и добър късмет).  В това действие съзираме нищо по-малко от позабравен ритуал за обединяване и предаване на силата в рода, свързана с женската енергия.


Силата на бабината плитка е едно от най-интересните завещания и наследства, което старите жени оставяли на младите в рода.



Носейки така косите, невестата има пряк достъп до енергията и мъдростта на предходните поколения и черпи сила за живот от своите предци по женска линия.
Затова е и голяма благословия да получиш бабината плитка. Това  е една от най-красивите и силни орисии за здраве и радост и добър живот, защото чрез плитката енергията не само се съхранява, но и увеличава, а силата остава в общение с потомците, като ги дарява с мъдрост и закрила.

Текст PranaAna
Моля, да споменавате името на автора на статията, ако публикувате материала на вашите страници. Благодаря.

Снимки Е. Тилова

петък, 7 юли 2017 г.

Послания на символите и древните традиции


Стартира курс по везба "Български шевици" към НЧ Канатица. Запишете се сега на тел. 0888003232 г-ца Йовкова

Приказки в шевици

Как шевицата "говори"?

Материали и орнамeнти

      За развитието на художествените тъкани са спомогнали биогеографските условия  и икономическото развитие на страната. Отглеждали са се много овце, от които се получавало изобилие от вълна. Затова и главният материал, от който се изработвали килимите е вълната. Употребявали се два вида вълна: рунова – стригана напролет и табашка – получена при обработването на кожите. След изпирането вълната е изпридана на ръка в усукана нишка за основа, която след това се е песуквала отдве за по-голяма здравина. За основа е избирана предварително най-дълговласата вълна. За вътък вълната е изпридана с по-слаб сук и в дебелина според желаната гъстота на килима. След изпридането вътъчената прежда се намотавала на парчета или чилета, изпирала се и се боядисвала. Друг материал била козината. От нея се приготвяли основа и ватък. Третият материал, използван от края на XIX в. бил памукът. За изтъкаването на един квадратен метър чипровски килим отивали 1, 200 кг. вълнена прежда и 0, 300 кг. памук за основа. Интересен факт е наименованието на отделните етапи при работата върху чипровския килим – изработването на фигурата се нарича „вършене”, а изпълнението на фона около нея – „пълнене”. Днес все още продължава да битува вярването, че тъканите чипровски килими служат не само за украса и топлина в дома,  но осигуряват на къщата и нейните обитатели закрила и късмет, тоест имат вълшебна, магическа сила.
      СИМВОЛЪТ е парола, знак за разпознаване. Символиката в чипровските килими е древна и най-вероятно в корените й се крият много от магическите и религиозните символи на прабългарите. Триъгълникът е основна геометрична фигура. Обърнат с върха нагоре символизира мъжкото начало, а с върха надолу женското.

Филм - Чипровски килими - традиции и съвременност



Светът на символите е свят наситен с форма и съдържание. В бродерията и българската шевица тези форми са ни така близки, че едва ли осъзнаваме, че в домовете си притежаваме истинско съкровище и сакрално знание на хиляди години.
Сега ще ви разкажа за един много често срещан символ в нашата родна култура. Днес ще поговорим за една специфична шевица - Дървото на Живота, познато и в други древни култури като Шаманското дърво или Световното (Космическото) дърво.


събота, 1 юли 2017 г.

Народни приказки. Когато Господ ходеше по земята

Народни приказки.
Когато Господ ходеше по земята. 


В едно село живеели трима братя. Те били много сиромаси и нищо си нямали. Един ден братята решили да идат да намерят Господ Бог и да го питат защо са толкова бедни. Тръгнали на път и както си вървели, срещнали един дрипав старец.
— Добра среща, дядо! — поздравили те.
— Дал ви Бог добро, деца! — отвърнал дядото и ги попитал: — Накъде така?
— Ние, дядо, — отвърнали те, — сме трима братя, бедни сиромаси и няма с какво да се изхраним. Затова сме тръгнали да питаме Господ дали няма и за нас да даде нещо, с което скромно да преживяваме. Тогава старецът попитал най-големия брат:
— Като идеш при Бога, какво ще му поискаш?
— Ще поискам да ми даде едно стадо овце. Ще направя голяма мандра, та всеки беден пътник, който мине покрай нея, да го нагостя без пари.
В това време на ливадата край тях накацало ято врани. Старецът ги посочил и рекъл:
— Помами тези врани!
Големият брат помамил враните и те изведнъж се превърнали в овце. Голямо стадо с чудни овце.
Останал момъкът на това място, направил си мандра и се захванал с отглеждането на овцете, а двамата по-млади братя продължили пътя си. Вървели, вървели, докато стигнали в една голяма букова гора. Седнали да си починат до висока скала, под която бликало бистро изворче. Изневиделица се появил стар човек и приседнал до тях.
— Добра среща, дядо! — рекли момчетата.
— Дал ви Бог добро, деца! — отвърнал на поздрава им дядото. — Накъде биете път?
— Ние, дядо, сме братя. Много сме сиромаси и затова сме тръгнали да търсим Бога да ни помогне.
Тогава старецът попитал средния брат:
— Синко, като идеш при Бога, какво ще му поискаш?
— Ще поискам да ми даде една прохладна механа. И всеки беден пътник, който се отбие при мене, ще го нахраня и напоя без пари.
— От тази скала ще стане хубава механа! — рекъл дядото и се изгубил.
Когато се обърнал назад, средният брат видял, че на мястото на скалата се издигала хубава бяла къща, а изворчето се е превърнало в чешма с два чучура, от които текли вино и ракия. Останал там средният брат, а най-малкият продължил напред да търси Бога, за да го попита как да се замогне и той. Надвечер стигнал до широко равно поле, сред което се люлеела нива със златно жито. Насред нивата жънела една мома, по-хубава и от приказните самодиви, които момъкът често виждал в съня си.
Додето я гледал, изведнъж някой застанал до него. Обърнал се момъкът и видял нисичък, прегърбен старец, който се подпирал на кривата си тояга.
— Добра среща, дядо! — поздравило момчето.
— Дал ти Бог добро, синко! Накъде си поел по тоя прашен друм? — попитал дядото и приседнал на синора до нивата.
— Ние, дядо… — отвърнало момчето. — бяхме трима братя сиромаси. Тръгнахме да питаме Бога защо сме сиромаси и дали няма да ни помогне с нещо. После случи се така, че братята ми намериха това, дето искаха, а аз продължих сам.
— Като идеш при Бога, какво ще му поискаш?
Момъкът помислил малко и рекъл:
— Дядо, друго не бих поискал: ще му поискам една мома като тази, дето жъне на нивата. Да се задомя, пък все ще му намерим колая за подредбата на другите неща.
Тогава старецът се усмихнал и казал:
— Е, щом ти харесва момата, вземи я! Тя ти е лика-прилика.
Момъкът послушал стареца и се оженил за момичето. Тримата братя така и не разбрали, че това бил Самия Господ Бог, който в онези времена често ходел по земята.
Минали години. Веднъж Господ се преправил пак на дрипав просяк и тръгнал да наобиколи тримата братя — да ги види как преживяват. Да разбере дали са доволни от полученото и изпълняват ли обещанията си. Най-напред се отбил в мандрата при големия брат. Той бил развъдил големи стада овце, правел сирене, масло и кашкавал и бил много забогатял. Потропал Господ на портата, големият брат излязъл да усмири кучетата и като видял дрипльото, сърдито свъсил гъстите си вежди.
— Помози Бог, синко! — поздравил Господ.
— Дал ти Бог добро, старче!
— Синко, аз съм сиромах човек, просяк. Дали би ми дал парче масло или малка бучка сирене да утоля глада си?
Още повече се намръщил големият брат.
— Старче, аз ако на всеки просяк давах масло и сирене, от мандрата ми камък върху камък да не е останал… Хайде, върви си по пътя, че да не пусна кучетата!
Господ излязъл на пътя, вдигнал ръка и извикал.
— Гра, гра, гра!..
В един миг стадата овце се превърнали на врани и литнали високо в небето.
Оттам Господ отишъл при средния брат.
— Помози Бог, синко!
— Дал ти Бог добро, дядо!
— Синко, аз съм пътник, сиромах човек. Щеш ли да ми дадеш нещо да хапна и да пийна, да си подкрепя силите, та да си продължа пътя?
— Ха, я го виж ти! — извикал сърдито средният брат. — Че аз ако всички бедняци хранех и поях без пари, от тази механа и комина да не е останал… Върви си по пътя!
Господ излязъл от механата, спрял се на пътя и извикал:
— Гъл, гъл, гъл!..
В миг механата се превърнала пак в скала, а изпод нея бликнало и зашуртяло изворчето с бистра и студена букова вода.
Най-накрая Господ отишъл при малкия брат.
Той живеел с жена си и малкото си детенце в една схлупена къщурка и все още си бил останал сетен сиромах. Когато Господ се появил на портата, мъжът и невестата излезли да го посрещнат. Зарадвали се много, че им дошъл гост и казали:
— Добре си ни дошъл, дядо! Толкова години стана, откак сме се задомили, а човек не е пристъпвал прага на малката ни къщурка. Бедни сме и никой не идва да ни види какво правим, какво струваме. Добре си ни дошъл!
Въвели Господ в сиромашката си къщурка, а невестата започнала да рови из долапите — дано намери нещо да нагостят стареца. Нали били последни сиромаси, намерило се само сух хлебец и щипка шарена сол.
— Това имаме, дядо, с това ще те гощаваме… — навел глава засрамено малкият брат.
— И то е сладко, синко, нали е от сърце! — отвърнал Господ.
Поприказвали и легнали да спят.
Нощта била студена и по едно време старецът взел да трепери в скъсаните си дрехи. Станал, седнал до гаснещото огнище, увил се в чергата и затракал със зъби.
Събудил се малкият брат, видял посинелия от студа старец и му дожаляло.
— Как да те стоплим, дядо, като и дръвцата са ни свършили? — попитала жалостиво невестата, която се разбудила от кашлицата на стареца.
— Да ви кажа, деца, ала скъпа е такава жертва. Само едно може да ме стопли…
— Кажи, дядо, кажи! — викнали в един глас мъжът и жената.
— Запалете си къщурката! Само това може да ме стопли!
Спогледали се мъжът и жената. Как да запалят сиромашкото си жилище, което едва били струпали с толкова непосилен труд?
— Какво ще речеш, мъжо? — попитала невестата.
Мъжът погледнал стареца, който се раздирал от кашлица и махнал с ръка:
— Да я запалим, жено! Млади сме, здрави сме и с Божията помощ ще си направим друга. А ако не стоплим клетия човечец, може да си умре от студ.
Изнесли навън бедняшката си покъщнина и детенцето. Мъжът грабнал една главня от огнището и я мушнал в сламения покрив. Лумнали пламъци и къщурката изгоряла за миг. Но изведнъж от пламъците се вдигнала голяма хубава къща, опасана с чардаци, с голям двор и висока каменна ограда. Мъжът и жената ахнали от почуда, а сетне се обърнали и подирили с очи стария просяк. От него нямало и следа. Само отгоре се чул далечния му глас:
— Живейте в мир и любов! И не забравяйте кой е Бог и какъв е Той!
Така Господ наградил хората, които знаят как да почитат истинския Бог.
Българска народна приказка

Открадната от Людмил Ле. Благодаря.

Златното момиче- народна приказка

Живели едно време мъж и жена. Те си имали дъщеричка, хубава като цвете. Който я видел, очи не можел от нея да откъсне. Живели си те сговорно и щастливо, но не било писано това да продължи дълго — майката се разболяла от тежка болест и скоро издъхнала.
Останал сам-самичък мъжът с момичето. Трудно му било да се грижи за всичко и съседите го посъветвали да се ожени повторно. Скоро той довел вкъщи новата си жена. Мащехата също си имала момиче и така намразила заварената си дъщеря, че не можела да я търпи. Все я хокала и я карала да върши най-тежката работа и все мърморела на мъжа си заради нея. Една вечер мащехата му рекла:
— Не ща дъщеря ти вкъщи. Да се пръждосва оттук! Ако ли не — аз ще се махна!
Натъжил се мъжът. Той обичал много момичето си и не искал да послуша мащехата. Започнали всеки ден да се карат. Днес кавга, утре кавга и най-подир на бащата му причерняло пред очите. Дотегнал му такъв живот и склонил да направи, каквото втората му жена искала.
Мащехата замесила питка с пепел, турила я в торбата на мъжа си и го изпроводила от къщи заедно със завареничето. Заръчала му да не се връща с дъщеря си.
Мъжът повел момичето към затънтена планина, обрасла с гъста гора. И щом се изкачили на един висок връх, той извадил питката, търкулнал я по стръмното и казал на момичето да я донесе, за да обядват.
То хукнало след питката и дълго я гонило из тъмните гъсталаци.
Когато се върнало, бащата си бил отишъл. То взело да вика и да го търси. Викало и плакало, викало и плакало, скитало се из пущинака, докато се мръкнало. Изведнъж в тъмното съгледало малка къщичка на горската полянка. От прозорчето й се чул глас:
— Кой плаче? Момче ли си или момиче? Ако си момче — върви си по пътя, ако си момиче — влез при мене!
В горската къщичка живеела чудновата бабичка. Сиво-зелените й коси били много редки, но дълги и вятърът ги духал на всички страни, тъй че приличали на паяжина. Носът й бил остър, ноктите — дълги и закривени, а на рамото й седял бухал. Горската магьосница прибрала момичето при себе си и го нагостила.
На сутринта то станало рано и докато магьосницата още спяла, разтребило, поръсило пода с вода и измело. А чудноватата бабичка станала, умила се, взела бухала и тръгнала по свои работи из гората. Ала преди това заръчала на момичето да нахрани животинките й — разни змии и гущери.
— И да не те е страх от гадинките ми! — рекла тя. — Те не хапят.
Момичето попарило трици, оставило ги да изстинат и нахранило змиите и гущерите. После откачило мънистата от врата си и вързало на всяка гадинка по едно герданче.
По пладне бабичката се върнала, гадинките я посрещнали и взели да й се хвалят:
— Бабо, кака ми върза герданче! Бабо, кака и на мене ми върза герданче!
Пък бабичката отвръщала:
— И баба ще върже на кака герданче! И баба ще върже на кака герданче!
Близо до къщичката течала река. Щом се наобядвали със сладката гозба, бабичката рекла на момичето да идат да поседнат край близката река.
Подир малко слънцето напекло бабичката, тя се прозинала и рекла:
— Аз може и да заспя, а ти, видиш ли водата да тече червена, не ме събуждай. Видиш ли я да тече синя, пак не ме събуждай. Ала щом потече жълта, веднага ме събуди!
И бабичката заспала. По едно време реката придошла червена. След червената вода потекла синя. Синята вода се сменила със зелена, после на талази заприиждала черна. Най-накрая забълбукала жълта вода и момичето събудило бабичката. Тя бързо го уловила за косата, потопила го в реката и викнала:
— Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!
Момичето я послушало, хванало каквото му попаднало между ръцете и когато бабичката го извадила от водата, държало едно сандъче.
После горската магьосница изпратила момичето до пътя в края на гората, махнала му с ръка за сбогом и изчезнала. А то тръгнало по пътя и скоро се прибрало вкъщи.
Щом застанало на прага, мащехата и бащата ахнали — едно златно момиче стояло на вратата и греело с невиждана хубост. Протегнало ръце златното момиче, подало сандъчето на баща си и когато той го отворил, що да видят — сандъчето било пълно догоре с жълтици.
От тоя ден мащехата взела да вехне от завист, а и на мъжа си мира не давала — да заведе и нейното момиче в гората, та да стане и то хубаво и богато.
— Щом искаш, ще го заведа — склонил той.
А мащехата запретнала ръкави, гребнала от най-хубавото бяло брашно и го пресяла три пъти. Омесила питка, опекла я, увила я в чиста кърпа, после я сложила в торбата и я дала на мъжа си. Той нарамил торбичката и повел доведената си дъщеря към върха. Като стигнали на същото място, бащата търкулнал питката и изпратил момичето да я търси. После бързо се скрил и се върнал вкъщи. Щом настигнало питката, момичето взело да търси баща си. Търсило, търсило, не го намерило. Заплакало, завикало и започнало да се лута из гъстата гора. Вечерта излязло край къщичката на бабичката и чуло гласа й:
— Какво си ти, баби? Момче ли си или момиче? Ако си момиче — ела при баба, ако си момче — върви си по пътя!
— Момиче съм, бабо, момиче съм!
— Като си момиче — влез!
И както предишния път, бабичката-магьосница прибрала гостенчето и го нагостила.
Ала на сутринта то не станало от леглото преди бабичката. Почакало да му направят попара за закуска и пръста си дори не помръднало да разтреби и помете, както сторило другото момиче. Бабичката си замълчала, нищо не казала. Взела бухала и пак тръгнала в гората. Ала се върнала от прага и поръчала на гостенчето да попари трици и да нахрани животинките й. Казала му да не се плаши, защото те не хапят.
Момичето попарило триците, но не почакало да изстинат, ами веднага ги дало на змиите и гущерите да ядат и те си изпопарили езиците. И щом се върнала бабичката по пладне, посрещнали я и взели да се оплакват:
— Бабо, мене кака ме попари! Бабо, и мене кака ме попари!
— И баба ще попари кака! И баба ще попари кака! — намръщила се магьосницата.
Наобядвали се двете и тя рекла на момичето да идат край реката. Поседели малко, на бабичката й се додрямало и тя рекла:
— На мене ми се доспа, може и да задремя. Пък ти, видиш ли реката да идва червена, не ме буди. Видиш ли я да дойде зелена, пак не ме буди! Не ме буди и като я видиш бяла. Щом стане жълта, пак не ме буди, ала видиш ли я черна, да ме събудиш!
Бабичката задрямала, а момичето видяло, че реката придошла червена. Изтекла се червената вода и дошла зелена. След нея потекла бяла. После бялата се сменила с жълта като злато. Момичето харесало жълтата вода и топнало малкия си пръст в нея.
Пръстът се позлатил и така си останал — златен. А подир златната вода потекла черна. Тогава момичето събудило бабичката, тя станала, хванала го за косите и го потопила в черната вода. Държала го и му викала:
— Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!
Грабнало момичето каквото му попаднало и бабичката го извадила от водата. Девойчето държало в ръце едно сандъче. После магьосницата изпроводила гостенчето до края на гората и го пуснала да си върви.
Щом момичето влязло вкъщи, мащехата примряла — дъщеря й била черна като дявол, а като отворили сандъчето, от него се разпълзели жаби, змии и гущери.
— Какво си направил с дъщеря ми, проклетнико? — закрещяла злата жена на мъжа си.
— Ох! — рекъл той. — Където заведох едната, там заведох и другата. Каквото сторих с едната, същото сторих и с другата. Пък къде са ходили те, какво са правили и какво е станало — колкото знаеш ти, толкова знам и аз.
Не минало много време и царският син чул за златното момиче, което било толкова хубаво, че нямало второ като него, и го поискал за жена. Изпроводил сватове, ала мащехата скрила от тях златното момиче и вместо него облякла в булчинска рокля и забулила в було своята дъщеря. Казала й да подава изпод булото само позлатения си пръст, та хората да помислят, че та е златната невеста.
Сватбарите тръгнали, а петелът спрял да рови из бунището, плеснал с криле, кацнал на стобора и изкукуригал:
— Кукуригу-у-у! Златна кака под корито скрита, черна кака — на кон язди!
Сватбарите се спогледали, почудили се и като не разбрали нищо, пак тръгнали. Петелът пак пропял:
— Кукуригу-у-у! Златна кака под корито скрита, черна кака — на кон язди!
— Каква ще е тази работа? — спрели се сватбарите, ала черната булка сритала коня и той пак тръгнал.
— Кукуригу-у-у! Златна кака под корито скрита, черна кака — на кон язди! — продрал се пак петелът.
— Тази работа не е чиста! — решили сватбарите. — Я да видим кого водим на царския син!
Вдигнали те булото на булката и що да видят — черна като дявол грозница! Върнали обратно лъжкинята и намерили златното момиче скрито под коритото.
И когато въвели златното момиче при царския син, целият дворец грейнал, от хубостта й. Двамата се оженили и живели честито чак до старини.

петък, 12 май 2017 г.

Saraswati speaking

Saraswati speaking

Разликата между мълчание и тишина
"Какво е искал да каже авторът" ми е травма от детството."




Дайте някакви субтитри за тоя живот, че нищо не му се разбира...;-)


Мълчанието не винаги и онова което си мислим...често то е едно съобщение...до теб.
Започвам отдалече. 
Случвало ли ви се е да получите е-мейл, който не желаете или рекламно съобщение на телефона си, което идва от немай къде? Да. Убедена съм, че сте. И съм убедена сте натрупали неприязън към спамарите и нахалните мобилни оператори и повярвайте - знам как се чувствате. Първо идва раздразнението, после усещането че не сте уважен, и накрая просто изключвате абоната...е точно за това искам да пиша днес. За уважението и личното пространство. 
Провокирана бях от едно кратък текст в нета и естествено от своя личен опит. Сега няма да говоря за нахалните съобщения на телефона си, а онези другите, които получаваме не по пощата, а чрез мълчанието на някой до нас. Затова бързам да поясня и да се обоснова- разлика между тишина и мълчание има и тя е съществена. Да се поровим по-навътре...в тъмното. 
Известно е, че множество проблеми в общуването идват от невъзможността да бъдем чути и разбрани. Всеки от нас е изпадал в това състояние на необяснима тъга, раздразнителност и недоумение и страда. Защо, защото не е бил чут, видян, разбран...и още куп "не" неща. Така...така. 
Продължаваме напред и казвам, но нали в крайна сметка комуникацията е двупосочен процес?...Тоест нужни са двама души, между които комуникацията да се "случи", да потече потокът на споделени мисли, любов и красота...Така, това на първо място- повтарям двама. ;-) 
Второ, трябва да има ред- първо някой говори, а друг готов да слуша. Често слушателят е близка до говорещия душа, човек който го разбира и така. Това е втората част от определението за комуникация "споделени". 
Но ето че се случва да се сблъскваме челно с мълчанието на някой. То ни сварва неподготвени. Когато някой до нас мълчи, често първата ни реакция (обърнете внимание на тази дума) да откликнем...и се опитваме да го разберем, да го накараме да сподели нещото което го мъчи, и се питаме какво е...да какво? Започва един неспирен поток от мисли, умът вади случки, думи, спомени и започва да оценява ситуацията...и така. Аз да ви кажа с две думи. ами с две думи вече сте се хванали на стръвта, вече в драмата. Вашата, както личната драма, така и общата драма и плувате ли плувате...силни, можещи и знаещи. Съгласна съм. Плувайте. Все пак и това е умение, нали? Не ме разбирайте погрешно, все пак казах, че пиша и от личен опит. ;-) 
Да ви кажа ли нещо и това е важно. Не е важно какво иска да ви сподели или научи някой в мълчанието си (дали търси подкрепа, дали иска да ви покаже "къде сте", дали иска да остане сам, дали да ви постави на място).
Не е важно, ама никак не е, нито пък е важно какво вие имате да споделите. Наистина. Хвърлих ли ви в размисъл...надавам се дълбоко, поне да съм ви докачила, както се казва. Ще попитате защо? Защото сте "вързани" или за по-красиво звучене "свързани"...
Какво искам да кажа. Къде се крие отговорността на откликващия? Нима има такава? А не бе...както се казва. Та нали комуникацията е нещо което се случва между двама души...не го забравяйте. Така. 
Стигнахме да същността на въпроса за мълчанието, не за тишината както казах още в началото.
Така. Спомнете си сега за непоисканото съобщение на мобилния ви телефон, което получавате в 7 сутринта в неделя, след тежък купон и мускулна треска от танци. Спите си блажено и хоп, телефонът ви ви буди."Скъпи приятели, вижте нашата нова оферта за почивки в Тамбукту на най-ниската цена за годината. Само сега. Поръчайте. Приятен ден, очакваме ви. Мото: На нас клиентите са ни скъпи!!!"
Обръщате се на другата страна, но уви вече не може да заспите. По-скоро се опитвате да не обърнете внимание на нахалните СМС и реклами ставате правите си кафе и оставате нещата така. Да. Често всеки от нас оставя нещата "така". Не обръща внимание на съобщението, но то му е попречило да заспи, нарушило е личния му комфорт в единствения почивен ден.  

Същността на посланието, когато се мълчи има да ги наречем етапи на осъществяване на комуникацията. Когато си пускате радио- нали вие избирате музиката и станцията според вашия вкус. Всъщност първият въпрос, които трябва да си зададем като слушатели, е дали съобщението, което получавате е желано или не.

И забравете за откликването и розовите облаци на който сте се качили като памагач. Извинява се, но ню ейджа и слънчевите очила ги свалих. Препоръчвам го на всеки. Да слезеш от облака означава да поемаш отговорност за своите действия. И само за тях, за ничии други.
Не е във въпросът дали обичам или не, ако откликна или не. Не. Когато влизате в храм, искате ли разрешение да влезете? Ако не искате, то защо пазителите са поставени там? Защо има пазители? И кои са те всъщност- пазителите? Ние сме храм. Нашето време, чувства, хармония, вътрешен свят те са храм за всеки, които сме те допуснали в живота си. Нима това, което наричаме его не е създадено с цел? И чия е отговорността да допусна ли не? Не, стои въпроса дали съм добър или лош, ако го направя или откажа. Не. Нима (връщам се на примера с непоисканото търговско съобщение на телефона ви) съобщението не ви е събудило, не е нахлуло във вас, без да е желано, нима не сте се ядосали поне малко на това, че ангажират съзнанието ви с непоискана от вас информация? Същите процеси текат и във взаимоотношенията, а здравите такива изискват уважение. То и само то означава "аз те обичам и се съобразявам с твоите нужди, преди да изисквам вниманието ти и да искам на те ангажирам, преди да споделя мълчанието си или да го изкажа". Това е първият въпрос, на който се основава здравата връзка. Защото вие самия имате вашите въпроси, енергия и ресурс. Първият въпрос, които "идва" и е пазител на здравите и добронамерени отношения и е в основата на храма на доброто общуване е "Мога ли да вляза?" И тогава отговорът е точен и ясен. А мястото на споделяне и общуване отворено за комуникация. 
И чак след като говорещия, този който иска да влезе в общуването бъде допуснат, само тогава и след разрешение може да "зададе" своите въпроси, да ви помоли за помощ.
Да гледам на боб, на леща и на пъпеши ми е любимото занимание. Не ми губете времето или просто говорете или си мълчете някъде сами. Та да ви дойде волята и силата отвътре. Акъла. Ако не можете надейте... не мълчете пред мен. То аз това НЕговорене не считам за любов, защото трябва да имаш разрешението да мълчиш пред другия, хората са създадени да общуват, а за общуването са нужни двама, тоест трябва да има желание, време и ресурс, за да бъдеш чут. И това не е твой избор, а избор на другия. Неговото решение. Неговото "Да" за теб. Не го изисквай, не го търси, не настоявай. И тук идва любовта и силата ти да изчакаш, не да искаш. Тук е скрито доверието ти в другия, че ще откликне или не, и ако е не то ще знаеш защо...това е твоето разбиране и място за другия в самия теб. Това е уважението. Разбери. Какво искаш да ми кажеш, изказано неясно, премълчано, е опит да ме ангажираш със себе си. Тотален. Престани. Мълчанието не е празнотата ти, от която се нуждая, то е пълно с въпроси, очаквания и битки. Твоите. Затова, ако имате проблеми в общуването, чувствате се "неподходящо", не- нещо си, започнете от себе си. Моля, Желая Успех! 

А тишината, о, тишината идва много след мълчанието.

PranaAna Powred by Saraswati

понеделник, 3 април 2017 г.

В кръга на предците. Системите и ние

В кръга на предците. 
Системите и ние
Семейни и системни констелации


Началото

Жената – пазителка на семейното огнище
...
Во веки веков наричали жената „пазителка на огнището“. Какво означава обаче „огнище“? Това не е само мястото, където се приготвя храната за семейството, поддържат се огънят и топлината. Запазването на огъня и на реда в дома е само една от функциите на жената.
Друго, не по-малко важно нейно предназначение е да се грижи за обединяване около огнището на всички членове на семейството. Открай време способността за това е обладавала тя – Главата на Рода.
Да, в традицията на днешното време за Глава на Семейството е прието да се счита мъжът. Дали е правилно или не, то е продукт на времето и опита на предишните поколения. Днес е така, вчера е било иначе, а утре може да бъде нещо съвсем друго. Нека мъжът е Глава на Семейството – никой не оспорва това, но жената остава Глава на Рода. Главата на Семейството носи отговорност за семейството, а Главата на Рода – за целия род.

Родът не са само известните на теб роднини, твоите и техните деца и внуци. Това са също така далечните предци, а също и неродените бъдещи потомци. Родът са всички, които познаваш, за които си слушала, но и онези, за които не си чувала никога и няма и да чуеш. Той не е само хората, не е само техните биологични тела. Той е още желанията, надеждите, постиженията и неудачите, успехите и пораженията. Той е знанията и стремежите, мъката и любовта.
Когато група хора започват да се обединяват и да живеят около една идея и тя се превърне в най-важната в техния живот, се ражда това, което се нарича егрегор. Егрегорите могат да бъдат различни, както са различни и идеите, които лежат в основата на всеки един от тях. Егрегорът на твоя Род съществува само заради това, че ви има вас – хората от една кръв, родствениците. Вие живеете с идеята за Рода и нейната ценност е твърде важна за вас-
В известна степен егрегорът живее свой самостоятелен живот – той се храни от енергията на хората, включени в него. Един егрегор е жив, докато има цел, идея, заради която е създаден. Той се вписва в йерархичната система на всички останали егрегорни структури и е длъжен да се подчинява на тази йерархия. Точно като човек. Но най-важното е това, че той дава на хората, включени в него, информационна защита. Той снабдява всички свои членове, обединени около дадена идея, с информация за това как да привлекат в своя живот потока на силата. За това какво е поток на силата и как да го привлечем в живота си ще стане дума в следващата глава.
А сега да се върнем към егрегора на твоя Род.
И така, Родът е преди всичко информация за това как да направиш съобществото от свои роднини богати и силни, а себе си – успешен и защитен. Затова най-важната особеност на Пазителката на Рода е абсолютното знание за всички членове на семейството и семействата на родствениците. Знанието може да бъде основано не само върху фактическа информация за това кой какъв е, но и върху интуитивното усещане кой на какво е способен. Каква полза може да донесе всеки кръвен родственик на семейството? Кой каква дарба притежава? Кой остава винаги верен на задачите на Рода? А кой може да го предаде?
Такова интуитивно знание е присъщо само на жената.

Във всички времена – както в древните, така и днес – животът на мъжа е бил и е по-кратък от този на жената. Мъжете загиват във войни или изчерпват силите си в процеса на добив на ресурси. По принцип за тях не са свойствени изразяването и изблиците на емоции, а това натоварва твърде много психиката им и износва силно нервната им система. Именно тази е основната причина те да умират по-рано, оставяйки след себе си беззащитно потомство. Възпитанието на това потомство по естествен път винаги е лежало на женските рамене.
НО!
За да не угасне Родът, не е достатъчно в него само да се раждат деца. На децата трябва да се предава родовата информация, а нейна пазителка се явява жената.
Най-възрастната жена в семейството притежава най-магична и притегателна сила за всички родственици. Могат да я обичат безкрайно, искрено да я ненавиждат, да се боят от нея, но основната ѝ отличителна особеност се явява това, че всички са принудени да се съобразяват с нейната воля. Членовете на семейството съгласуват с нея своите действия и решения волно или неволно. Дали ще ѝ хареса? Няма ли да ги осъди? Да се разсърди? Да скрият от нея или да ѝ кажат?

Главата на Рода е владетелка. Стопанка. Пазителка. В нейните ръце се намира правото да помилва или да се скара, да разделя благата на Рода или да ги отнеме завинаги. Тя може да приема в Рода или да отлъчва от него, може да прокълне или да даде благословия.
Думите и мислите на тази стопанка притежават вълшебна сила. За такава жена обикновено се казва: „Както каже, така ще стане“. И всичко е заради това, че зад гърба ѝ стоят цялата сила и богатство на Рода, а в нейните ръце се намират поводите за управление на тези ресурси.
Ако такава жена прокълне някого, това проклятие действа завинаги. Дори думите, изречени само в сърцето ѝ, притежават огромна сила. Само помислила за някого с лошо, той вече се е разболял. Току пожелала благополучие и успех някому, в живота на късметлията всичко започва да се подобрява рязко. И всичко това само защото на нея ѝ е дадено правото да милва и наказва. Дадено ѝ е от Рода, от предците.
Това огнище, което се поддържа от Стопанката на Рода, е огънят на живота за цялото семейство. В окултните традиции огънят винаги е бил символ на знанието, на паметта и властта. Той символизира съединението с божествения промисъл. Той е и победа на живота над смъртта. Хората се раждат и умират, но самият Род ще остане вечен, докато в него има жени, които се грижат за запазването му.
За да се съхрани вечно животът на Рода, е нужно родово знание, което се предава от поколение на поколение и само по женска линия. Най-важната задача на Пазителката е да не позволи то да угасне, а за тази цел са ѝ позволени всички средства. Затова в женските ръце са вложени юздите на родовите ресурси, затова е нейно правото да се кара и да милва. Единствено от мъдростта на самата жена зависи колко разумно ще се разпорежда тя с това знание заради основната цел – оцеляването на Рода, а не в името на своите лични амбиции и предпочитания.
Даже ако основна част от този Род загине в кръвопролитни войни и епидемии, докато остане жива поне една жена – негова представителка, носеща в себе си една-единствена капчица сила - той ще се възроди.

Във всяко семейство мъжът се занимава с добива на ресурси от външния свят, а жената ги разпределя. Ресурсите не са само пари и прочие материални блага. Те са енергия във всякаква форма – и връзки, и сила, и знания, и секс, и любов, и още много повече. Ако една жена умее да приема и разпределя това, което ѝ дава мъжа, тя ще го стимулира за постигане на още по-големи резултати.
За съжаление, в последно време жените са загубили способността си да приемат. Днес ние умеем сами да придобиваме всякакви материални блага, сила, да създаваме и рушим с лекота връзки. Но до какво е довело това?
Всяко действие ражда противодействие. А основният закон в този свят предполага равновесие между всички системи. Това означава, че ако жената поема върху себе си някои мъжки функции, те ще атрофират у мъжа по съвсем естествен начин. И действително, за какво да се напряга той да прави каквото и да било в този живот, когато тя може да се справи сама прекрасно с всичко? Така нашите мъже започват да лежат на дивана с бира в ръка, губейки всеки стимул към завоеванията.
Жените, получавайки „права и задължения“, се втурнаха да изпълняват мъжки функции и да добиват ресурси, логично обяснявайки: „Ако не го направя аз, кой тогава?“ или „А кой ще се погрижи за децата ми?“. Познато, нали?
Всичко това е правилно, разбира се, но трябва да се помни, че законът за равновесието работи винаги и навсякъде. И ако жената е поела несвойствени за нея функции, тя няма да може да изпълнява повече своите – т. е. правилно да приема и разпределя ресурсите от външния свят.
Да, така са ни възпитали. Учили са ни, че сме длъжни да умеем сами да се обезпечаваме, сами да се грижим за себе си, сами да отглеждаме своите деца. Ние престанахме да се нуждаем от мъжа като основен осигурител на ресурси в семейството и той сега трябва да носи някъде добитите отвън съкровища. И ако сме станали неспособни да приемаме от мъжа, не бива да се учудваме, че той ще отиде да отдава добитото на друго място. Тоест – при друга жена.
Умението да приема и разпределя е особеност не само на Пазителката на Рода, но въобще на всяка жена. Само че за Главната това качество е безусловно необходимо – казахме, че в нейните ръце са юздите, водещи към всички родови потоци на силата. От нейните умения и знания зависи с какви дарби и възможности ще бъде надарен всеки член на семейството, как ще разкрие той тези свои способности и какви жизнени успехи ще постигне.
Върху жената лежи огромна отговорност, защото дарът, с който я е надарила Майката-Природа, изисква умения и мъдрост, знания и високоразвита интуиция. Проводници на силата в един Род се явяват жените в него. Не мъжете, които придобиват блага, а именно жените. Те пазят информацията, те я разкриват на потомците и то само тогава, когато мъжката сила – тая на бащата - е достатъчно велика.
На този свят всичко е съчетаване на енергия и информация - и физическият, материалният свят (вещи, предмети, тела), и чувствата и усещанията, мислите и емоциите, и събитията – както положителните, така и неприятните, както семейното щастие, така и житейските катастрофи. Абсолютно всичко. Информацията управлява енергията, придава ѝ форма, направлява я или към съзидание, или към разрушение. Колкото по-близо е тя до материалния свят, толкова по-голяма е. Това означава, че ако ти трябва да осъществиш свое желание, да пробудиш у себе си дремещото знание, трябва да имаш много енергия. Тя може да ти бъде дадена най-вече от твоя най-близък кръг – семейството и Рода, от любимия човек.
Именно заради това жените от векове са се старали да избират за бащи на децата си физически силни, издръжливи, жизнени мъже – тези, които могат не само да защитят и изхранят потомството си, но и да му осигурят възможност да оцелее. В днешно време, уви, символ на мъжественост далеч не са силата и жизнеността.
В света на социалните войни най-издръжливи са тези, които са способни да победят в конкурентната борба за място под слънцето и да се сдобият с ресурс, изразен в парични знаци. Трябва ли да се учудваме тогава, че жените днес си избират за мъж не здрав, жизнен и силен партньор, а богат? Днес парите и материалното изобилие са най-важният ресурс, който се поставя от мнозинството над всичко останало. Над здравето, любовта, късмета. Ако си без пари, на последните се гледа като на незначителни неща. Нима е така?
...
Превод от руски
Албена Люцканова (Благодаря)
Откъс от книгата "Силата на Рода"
Автор: Ксения Меншикова
Снимка: Cultura magreb norte africa (Фейсбук)



Здравейте приятели, от няколко години съм част от системата на обучаващи се и практикува-щи метода семейните констелации. С упоритост, вдъхновение и подкрепата на хората около мен достигнах до момент, в който имам възможността да дам по-широк размах на дейността си и да предам знание и лична опитност на хората, които се интересуват от метода. Радвам се да споделя, че стартирам нова част от блога си, посветен на семейните/системни констелации.

Тук ще пиша статии, ще ви запозная с основните принципи, техники на работа и ще предам знание и лична опитност. Целта ми е да запозная аудиторията с един интересен и дълбок метод на работа със системите, какъвто са констелациите, както и да стартирам своята практика като констелатор. Обръщам се към всеки от вас, да ми пише при възникване на въпроси, свързани с темите, повдигнати тук. Може да ме откриете на info@pranaana.com за повече информация и помощ. Благодаря ви. Следете блога - започваме...;-)

Въведение в теория на семейните и системни контселации


Трите типа съзнание

Здравейте приятели, в предходната си статия писах подробно по темата "Трите корена". За тези, които искат да продължат пътешествието в науката на системите и констелационната работа предлагам и следващата тема от въвеждащия курс по семейни и системни констелации "Трите типа съзнание". 

Разбирането на взаимовръзката между трите корена, които оформят нашето мислене и формирането на трите типа съзнание (за което ще говоря сега) е важно. Чрез това знание ние хората ( и самата аз в частност, списваща този блог) достигаме до нова гледна точка и нови възможности да "виждаме" реалността. Поради оформянето ни като личности от семейството, традицията и културната среда, хората добиваме познание, което се превръща в отправна точка за нас самите. Това са нашите морални и психически устои, разбирания и възгледи за света. Това познание е жизнено важно за изграждането ни като личности с определен вкус и предпочитания, с определени цели и светоусещане. Затова ще помоля всеки, който се захване да чете този текст да обърне внимание (приемете го като малка задачка) на своята основа, какво ви е дала, как сте я придобили и т.н. и след това да обърне взора си "в страни". Там несъмнено ще забележи неща, които не му допадат- било то поведение на даден човек, било неподходящо облечени хора например. И нека в този момент когато "отсъжда" да обърне внимание на мислите и чувствата, които нахлуват в тялото и ума му. Предполагам, че всеки от вас е изпадал в състояние на отхвърляне на чуждото, непознатото, всеки е проявявал и критицизъм към околните, несъгласие с идея или поведение, на непоносимост към нещо и желание да "докажа правотата си". Да, това е съвсем нормално. Сега се пригответе да се гмурнем по-дълбоко, за да открием причините за тези наши реакции. Защо е нужно да ги откриваме ще попита някой? Ще ви отговоря, защото тук се крие един ключ- и това е ключът към разбирането на моделите, в които функционираме като индивиди в една или друга система, докато някой ни обяснява, че сме една цяло, наречено "Човечество". Стигаме до големия парадокс на всички времена, че хем всички сме хора и сме зелени, хем има някои от хората дето са по-зелени. Тук ще вметна и един анекдот от пътуването на наша семейна приятелка, която твърди, че не е расист, но не понасяла около себе си цветнокожи и "жълти", както се изказа. В разказът и няма нищо специално освен един сблъсък със собственото и ограничаващо взора вярване, че не харесва други раси освен бялата. 
Така, сега питам някой дали знае какво се  е случило в същност? Как се чувствата като четете това? Отсъдихте ли вече? ...Хванах ли ви? ;-)
Да. Вероятно сте го направили и това е реалността. И в това няма нищо за осъждане, а само за разбиране. Да съдиш, да преценяваш и нормално, и Не е нищо ново. По-трудното за разбиране е реално това, че мислим, че не съдим, а всъщност го правим непрекъснато. Нека видим защо?

Причината се крие в трите типа съзнание- индивидуално, трансгенерационно и съзнание от най-висш порядък (Божествените идеи). 
Индивидуалното съзнание
То формира всяка личност на базата на усещането за сигурност и принадлежност. Хората сме същества, които живеят в общности и сме отглеждани от други хора- нашите родители. Чувството ни за сигурност и нуждата от подкрепа (особено в ранния стадии на нашето развитие) ни кара да "отговаряме" на изискванията на средата, която обитаваме, да се съобразяваме с нормите й и поведението ни става зависимо от тази среда и стимулите й. На този етап ние човеците, не можем да се похвалим с голямата крачка в развитието си, ако трябва да се сравним с други бозайници, населяващи планетата. Тук се формира базата, на която се изграждат нашите възприятия за добро и зло, за красиво и грозно, за правилно и неправилно. Добро е това, което е добро за системата и което системата ни е научила, че е добро (например да сме галантни и възпитани) - това е добре за всички в социума и това е което са ни "научили", че е добро. Лошо е онова, което се противопостави на системата и нейните принципи и възгледи и застрашава (явно или скрито) членовете й, и в крайна сметка нейното съществуване.
Необходимостта на човек от връзка със външния свят, особено в ранна възраст както е при децата, изгражда определени поведенчески модели. В основата на тези модели на поведение стои лоялността ни към групата, подтикнати от страха да не бъдем отхвърлени. В архаичното съзнание на човека като бозайник "стоят записи" на това, че отхвърлянето от стадото-групата е равносилно на смърт. Това ни която ни "кара" да действаме на базата на усещането си за принадлежност към дадена структура и неизменно да се придържаме към нейните правила- тази в семейството, училището, работното място и др. Предполагам на всеки от вас се е случвало да чака с нетърпение да се види със семейството след дълга разделя например, или с приятелите си от детството. И обратното, човек не се чувства добре, изпитва уризения и вина, ако излъже или открадне нещо, ако е груб с някого. В констелационната работа подобен тип формирано съзнание зе нарича - добро и лошо 
За да поддържа своите здравословни граници една система като училището например "държи" обитаващите я да спазват определени правила, които са добри за всички. В тази взаимовръзка чрез използване на чувството ни за дълг и вменяване на чувството за вина системата поощрява или наказва своите членове. В този момент можем да видим как се формират нашите реакции и реакционното ни несъзнателно поведение- ние свикваме да оценяваме кое е добро и кое е лошо в зависимост от стимулите които системата ни е подала, в зависимост от това "как сме научени да мислим". Искам да подчертая, че изграждането на този вид поведение на лоялност към системата, чрез възприемането на принципите й на действие, са оформени на базата на оста- добро - зло, на базата да дуалността. 
Какво е система- това средата, която обитаваме от самото си раждане- система е нашето родно семейство, нашата културна среда (западна, източна култури), религията е система, етноса, епохата. Всички те определят правилата, по които индивида трябва да действа, изхождайки от понятията за добро и лошо. Както виждаме тук още се посяват и идеите за идентичност на основата на нашите възприятия за добро-лошо и възпитание от семейството. Ако дори за момент ние като индивиди прекрачим тази граница, то в нас се включва механизмът на реакция - правя нещо лошо, което несъмнено ни отвежда до страха от отхвърляне от "групата" чрез похватите на наказанието. 


Пример за това може да бъде наказанието за закъснение, ако не отидем навреме на училище, което ни кара да ходим редовно на училище и да си учим уроците. Несъмнено без тази правила ние едва ли бихме могли да се изучим, да станем порядъчни граждани и да дадем своя принос към обществото. Формирането на индивидуалното съзнание е част от изграждането на човека и неговия свят и едновременно с това е пълно с предизвикателства, които е нужно да преодолеем, за да продължим да се развиваме като индивиди и човеци. Пример може да бъде желанието ни за трансформация, усещано като отхвърляне на вменените от системата идеи за правилно и неправилно (част от които несъмнено остаряват и трябва периодично да се ревизират) и конструирането на нови такива. 
Затова тук най-ценното, което можем да "извадим" на бял свят са:
- необходимостта ни от връзка с другите (семейство приятели, етнос, култура)
- формиране чувството ни на принадлежност и гарантира нашата сигурност
- като същевременно оценяваме факта, че всички ние сме индивиди и съставляваме част от дадена система, със собствена история и светоусещане, което трябва да бъде уважено, независимо от това, от коя система сме възприели своите възгледи за живота
- формиране на така нареченото "добро" и "лошо" съзнание
- парадокса на израстването- отхвърляне на части от принципите на които "работи" системата, когато те вече са в ущърб на развитието на дадената система и предизвикателството, пред което се изправяме, когато нещата имат нужда от промяна и страха да не бъдем отхвърлени и зле приети.
- темата за цената и отговорността, които носи със себе си промяната и цената и отговорността, ако тя не се случи (цената на бездействието).
-вземането на решение за- против в зависимост от ресурсите, с които разполагаме, подготовката и социалната възприемчивост и отвореността на системата към възприемането на нови идеи-т.е. принципа на локалното и времето (тук или другаде и сега или в бъдеще).
Всичко казано до тук свързваме с първият тип съзнание- индивидуалното. В следващите постове ще опиша и другите два типа съзнание- трансгенерационното или анхаично и съзнанието за единство (наречено от древните философи- светът на идеите или на Бога), които надхвърлят индивидуалното. Чрез тях ще представя принципа на възникване на конфликтите и ще методите за тяхното разрешаване. Приятно четене. Моля, ако имате въпроси и желание за лична работа- пишете ми на info@pranaana.com. Успешен ден.




Трите корена

по Идрис Лаор

В духа на учението на френския подход в констелационната работа се срещаме с учението и традицията на дервишите хаким. В тази древна школа на познанието откриваме много ценни идеи за постройката на човешката психика години преди Зигмунд Фройд да представи на света метода на психоанализа и преди Юнг да изведе на бял свят своята теория за несъзнаваното - Анима и Анимус.

Според нея частта от човешкото психе е повлияна от така наречените три пласта или три корена- Корена на кръвта, Коренът на предците, родната земя и религията и Коренът на Духа.

Корен на Кръвта 
Първият корен е корена на Кръвта. Той е свързан с влиянието на най-близкото ни обкръжение- нашето семейство- майка, баща, сестри и братя. Това е непосредственото обкръжение, от което неизменно всеки от нас е свързан още от дете. Отношенията, които възникват в детството между детето и майката, детето и бащата са изконни и много силни и неразрушими отношениякоито оказват съществено влияние върху бъдещо развитие на индивида и се отразяват във всички области на живота му. 
Коренът на кръвта е най-близкият до нас и  е определящ за нашето възприятие за света, чувства, емоции и поведение. Този корен не е най-дълбокият, но е първият до който реално имаме достъп. Той е обект и на изследване на всички познати ни терапевтични методи на съвременните психолози. 

Вторият корен е коренът на предците, родната земя и религията
Това е пласт от нашата психика, който се свързва с предците и със земята, от която те произхождат. Това е коренът, който ни идентифицира в социума като ни определя като ...християни или будисти, мюсюлмани или юдеи, бедни, богати, граждани и селяни. Той е пряко свързан с вярванията на нашите предци и с културната обусловеност на общността, от която ние произхождаме. Чрез него ние се свързваме със света по точни и ясни правила- аз съм жена, българка, от средната класа, гражданин на столицата и т.н. 

Чрез този корен е възможно да се определим, като същевременно се разграничаваме от другите социални и религиозни общности. Това е коренът, от който се ражда разнообразието в света, но и чрез който се пораждат разграниченията и се създават условия за противопоставяне на общностите една на друга. Защо е така? Просто е. Ние сме така устроени, че не можем да бъдем едновременно няколко неща, които се изключват взаимно- например не мога да съм едновременно жена и мъж. Аз съм или жена или мъж. Мога да бъда или образована или неграмотна, но не мога да бъда и двете неща едновременно. Те си противоречат. Често за да бъдем емоционално и психически и устойчиви,  да плуваме в наши води, означава да сме добре свързани с енергията на втория корен. Какво означава това? 

Знаете, че човек дори и да живее далеч от родината си или да е преуспял бизнесмен, винаги е добре да знае от къде е тръгнал. Успешните хора зачитат силата на произхода си, те са свързани със своят роден град, със спомените от родното място, от училище, с първите свои учители, с първите стъпки с добри чувства. Тези образи са залегнали  дълбоко в съзнанието на човека и имат възможност да го "хранят". Как става това?
Ако човек връщайки се в спомените си, мисли за местото си на произход с топлина, почит и радост, то той усеща в себе си спокойствие и сила. Ако обаче връщайки се назад човек предпочита да не се "свързва" с родното си място, срамува се от своя произход, не почита предците си, то това означава, че неговото съзнание е обременено. С този пласт от нашата психика работят различни методи, които се наричат системни методи. Семейните констелации са системен метод и разкриват дълбоката връзка на човека с системите. Какво наричаме система ? За това ще пиша в следваща моя публикация.

Третият корен- коренът на Духа
Това е място от нашата психика, която е най-дълбока и несъзнателна. Тук според учението на хаким живее духът - нашата душа. Тук е скрита нашата истинска индивидуалност. 

Хармонизиране
През призмата на констелациите Хармонията е реализирано равновесие между трите корена. За да може човек да намери равновесие в живота си то трябва първо да е в хармония със себе си и другите. За да имаме добра реализация е необходимо да се хармонизира връзката между трите корена- този на кръвните връзки, този на предците и родната земя и този на духа. И трите корена живеят в нас и са достъпни чрез различни методи на работа. Виждайки през призмата на трите корена, можем да си направим и извода че различните корени пораждат и различни сили в нас. Съответно достъпът до всеки от тях ни "снабдява" с различна сила, енергия. Или не. Ако има някъде в корените възникнал проблем- то този проблем често се отразява по различен начин в множеството пластове в психиката на човека. Затова е нужно не да третираме даден симптом, а да търсим проблема и неговия първоизточник. Много често мястото на възникване даден проблем е свързан с първият корен- коренът на кръвта. Ако на даден етап проблемът отпадне, то знаем, че вече е намерено решение. Но често не се случва така. Виждаме, че въпреки положените усилия- тема или проблем в живота ни се повтаря, въпреки, че сме работили над него. Това става видимо за нас като наблюдаваме дали проблем се "връща" при нас след време. Може да се индикира дали изпитваме дадено чувство (неговите последици) по същия начин, както и преди, въпреки че се намираме в различна ситуация. Можем да бъдем наблюдателни и за това дали не  попадаме в една и съща ситуация, без значение от времето и мястото, където тя се случва- например уволнения, раздели, фалити. Всички тези знаци (погледнато през призмата на констелациите) ни дават основание да считаме, че тук има нарушение на някой от законите на системата и в системното съзнание се е"включил" един от механизмите за саморегулация, с които системата разполага. Често повтарящи се неуспехи, модели на поведение, травми, не са плод на нас самите, а са свързани с нарушения на един от системните принципи. Кое е важното тук? За доброто разрешаване на даден казус е нужно да се използва правилния подход и метод за идентифициране на проблема. Това значи, че системен проблем трябва да бъде видят и коригиран при възможност чрез системна техника на работа. Констелациите са системен подход, чрез който се разрешават и подпомагат процеси, свързани основно с нарушение в системите. Какви теми могат да бъдат третирани. С една дума всяко нещо, което има отношение към или с друго нещо може да бъде обект на работата. Като пример могат да се посочат всички отношения между родители, деца, обект могат да са не съзнавани чувства, емоционални проблеми и възникнал дисбаланс, може да се постави тема за повтарящи се неуспехи, повтарящи се неползотворни модели на поведение, несполучливи партньорски връзки, работни отношения, "неправилни" приятели, "зли"роднини и др. Може да се работи депресивни и болестни състояния, както и с усещания като "аз съм не...нужен, не зачетен, не видят, не..чут", с усещания за липса, неудоволетворение, гняв, тъга или вярвания като например "не съм успешен, "не съм пълноценен, каквото и да правя", "не знам накъде- винаги се колебая", "взимам решенията трудно", "липсва ми спонтанност и винаги се чувствам изоставен", "изпитвам агресия без причина" , "изпитвам страх да живея или страх да умра, без да има реална предпоставка за това" (тоест не се е случвало нищо травматично, за което човек да има спомен) и др. 

Чрез методът ни се предоставя възможност да надникнем в собствената си семейна система, да "видим" даден проблем или отношения от нов ракурс и да придобием друг- различен поглед върху определена ситуация. Този поглед отстрани ни "помага" да приемем нещата такива каквито са, да поемем нашата част от отговорността. От личен опит споделям, че това знание е изключително полезно и ползотворно. Лично на мен системата на семейните и системни констелации ми даде много отговори и също "зададе" множество въпроси. Чрез работата си като участник, обучаващ се и практикуващ констелации придобих и се запознах с нови и същевременно древни познания, идващи отвъд личността, отвъд времето. Докосването до голямото и непознатото поле на познанието за единството на духа, за свързаността на човека с човека, ми позволи да бъда по-отговорна към собствените си действия, мисли и чувства. Работата на лично ниво подпомага всеки и го "среща" и "нещо по-голямо" от нас самите. Затова и пожелавам успех на всеки готов да тръгне по Пътя към себе си.