Маказа

Род, народ, родина

Хармония и сила

Човек, дух, природа. Семинари. Тренинги

Българска магия

Поверия, обичаи и още нещо

Завръщане към корена- My Workshops

Ритъм, музика и песен. Живата наука в предания и песни

Древност и наследство

България днес истинска магия- фестивали. Древността е тук- Кукери и Нестинари.

Места на силата. Човек и природа, Слънце и Луна, Небе и Земя

Светилища и храмове от древността. Свещари

петък, 16 февруари 2018 г.

Бългаски народни танци. Свещенните ритми

Бългаски народни танци.

Свещенните ритми на предците.


Най-сетне да се "светнете", че танцът не е състезание, а преди всичко знание и културно наследство, което да пазим.
Обичам да танцувам, но ме отегчава до дъното на душата ми идеята, че танцувайки, трябва да се състезавам.
Записвайки в школа по танци, неизменно трябва да следвам повелята на дадения преподавател и да участвам в надигравания по събори и седянки. Питам се защо? За съжаление виждам, че в школите по народни танци преподавателския състав всички до един, не мърдат от установените в миналия век концепции.
Как започва всичко? Първо идва желанието- и си казваш " Защо вместо да ходя на фитнес, да не се запиша на народни танци" .. отваряш Интернет, избираш удобно място и отиваш.


Първата година. Започваш от първо ниво- това е първата ти година, когато е съвсем естествено да не знаеш кое е лево, кое дясно, когато се препъваш падаш, имаш тежка мускулна треска, а ако сбъркаш все още се засрамваш дълбоко, щото виждаш, че леля ти Пена, застанала на хорото до теб рипа, като козичка. Това те събужда, амбицията в теб проговаря и така продължаваш напред. Ако не си натоварен и немаш супер много ангажименти преди след работа, записваш следващия курс в школата по танци...все пак е българска традиция, не е запарен фитнес, нали? Нещо традиционно, българско...
Ако продължиш, то стигаш до второ ниво. Във второ ниво виждаш, че и останалите участници са не много ориентирани и все още плетат крака, потни и запъхтени във стария физкултурен салон, отдаден под наем. Ако не си натоварен и немаш супер много ангажименти преди след работа, записваш следващия курс в школата по танци. Неусетно настъпва третата година...с хората от групата сте вече почти-много близки приятели, имате си приказка, дори ти липсват понякога.

На трето ниво- демек година, идва решаващия момент, дали ще бъдеш включен в "отбора по състезателни народни танци". Това е времето в което се избира кой ще води хорото, кой ще го заключи, с две думи иде моментът, в който ти казват Ти можеш, ти не можеш...в който разбираш, че има и по-добри, че си оценяван, като в училище, въпреки, че си отишъл просто да потанцуваш- вместо на фитнес.
Това е времето, в което изкълченият ти глезен, е вече проблем, не личен, а отборен...ти трябва да се състезаваш. Това е. Избран си. Ти носиш традицията с танца, разнасяш славата на българското надалече...Ставаш някак си важен. И най-вече си вярваш, че е така...И така започва твоята кариера на непрофесионален танцьор, който обикаля фестивали седенки и си плаща, като поп, за всичко това...включително и за глезена.

Анализ на ситуацията...
Статията ми е хаплива, но верна. Споделеното тук е преживян личен опит и не ангажирам никого с това мнение, но определено твърдя, че има нещо сбъркано в системата...Замислям се.
Да, вероятно защото са ученици на онези социалистически идеолози, които от немай къде превърнаха танца, не просто в школа, а в поредното състезание. Превърнаха учениците си, не толкова в танцьори, а в амбициозни състезатели. Накараха изпълнителите да преследват първи места, дипломи и почести, като най-голямата награда бе възможността да излезеш и да се разходиш в чужбината...Това ми разказваше един червендалест председател местно читалище в София, бивш културно масовик...че не всеки можел току така да влезе в състава, то нали света ще обиколи с него...
За съжаление в днешно време това не се е променило съществено, просто в школите ходят и непрофесионалисти, които ги влачат по отборни състезания по фестивали с награди и свидетелства, за най-добре представили се участници, ансамбли и т.н.). И във всеки участник се надига нещо от дълбините на душата му, сякаш нещо дълбоко от времето на ученическите години, дава сила да продължим да се състезаваме с танци. Някъде в този момент в съзнанието ми се промушва обликът на пионер с развята червена пионерска връзка, а усещането ми ме връща във времето на отличниците и провалилите се.


Тази идея отдавна ми е чужда и я считам за напълно остаряла. И ми мирише на нафталин, защото все още следва линията на културна-масовата дейност, сякаш се завръщаме във времето на състезателния дух соцрежима. Миналото създаде много великолепни танцьори- но с психиката на състезатели, защото отдалечи твореца и духа на животворната енергия на традицията от обикновения човек, като направи от свещените стъпки и ритъм - спектакъл на суетата, сътвори просто още едно състезание. Остаряла ненужна концепция, която в момента превърна танците в прост атракцион.
Танцът не е оценка, а свещен ритъм. Ритъмът на предците и земята ни. А с тях не е нужно да се състезаваме, а просто да танцуваме в радост, за да ги съхраним като завет, а не като златна купа на тезгяха в хола. ✍️

понеделник, 12 февруари 2018 г.

За традицията и силата на любовта

За традицията и силата на любовта

Да ти напият менците, да ти откраднат китката, да подадеш кърпата, кълбото за запредеш...с любов- любовта е действие.

За да има ред в живота на човек е нужно да има ред и в душата му. За да има ред в душата, то светът около него трябва да бъде подреден. В миналото всяко обредно действие е следвало естествения цикъл, ритъма на природата. Предците ни са знаели, че онова което остава скрито- любовта, е действие.



Отново ще пиша за традицията. Не съм го правила отдавна.
Днес е денят, в който няма нищо по нетрайно и показно от чувствата. Денят, в който светът се изпълва с ухание на маргаритки, завързани с розови балони. Под път и над път...навсякъде чуваме думите "Обичам те". Нашепват ни го рекламите на шоколоди, плакатите по улиците, огризките във вестниците и модните списания. Любовта стана показна, арогантна, шеметна и рошава. Любовта забрави КОЯ Е. Тя се изплши от невежеството и се скри...дълбоко, дъблоко в сърцата ни, където само от време навреме ни пробожда, но ние уплашени я заместваме с шоколадов бонбон поръсен фино с брашно от френски трюфел.

Е това е нещо, наричам го съвремие и е нещо, в което смисъла ми убягва. И от години е така. Любовта е преди всичко не думи, а действие, при това действие всеки ден. Всеки. Там балони, розови панделки и гръмки слова няма. Няма и ресторанти, торти и плюшени мечета. Няма ги. Защото тя не е там, Не е и нужно. Защото любовта трябва първо да я поканиш, да я й попееш, да й затанцуваш, да те види, че да откликне и на свой ред та ти попее, потанцува. Любовта се кани като една истинска богиня...и трапезата ти трябва да е пълна с цвят, пълна с теб, без уговорки и драми, без страх, без минало.

Защо традицията е важна. Защото тя ни връща към корена на нещата- в чистотата им, тя е извора. В традицията ни както и впрочем във всяка стара култура, зараждането на любовта е било и е свещен акт.

Как са се задявали, влюбвали и признавали любовта си нашите предци? Можете ли да си представите баба си и дядо си като влюбена двойка? Да признавам малко е неудобно- лично, но те със сигурност няма да ви разкажат за дълбоките си пориви на тъга, по него или нея, нито пък ще ви разказват за бившите любими. Онези неслучилите се. Не. Те ще ви разкажат с мекота в гласа, нещо друго...как се е танцувало, как се е пяло на мегдана по Сирница. Как дядо ви е откраднал китката на баба на седянката, как тя е пяла, а той й е напивал менците - там на чешмата...и не я е дал на друг, нищо че е трябвло да чака, нея е избрал.

Търпение се нарича, нежност, деликатност, трепет. Чудя се дали и защо е нужно да се празнува деня на влюбените, като то всеки ден трябва да бъде ден на влюбените.Само веднъж в годината ли си казваме "Обичам" и по-скоро нужно ли е да го казваме...или е необходимо просто да го правим. И любовта както всичко важно в живота не просто дума, а най-вече действие. Акт на съзидателност. Така е било, така е и ще бъде...

На Сирна неделя до прошка ергените са мятали запалени стрели в двора на своята избранница. Заран рано момата отивала да провери колко стрели има хвърлени в двор й. До Сирница - цялата зима са се правили и сватбите. За тези, които не са се задомили, люлки са се правили, та и те да се люлят до Петков ден, защото е трябвало да се дочакат до другата Сирница, зимъска. Че как така година време? "Ами то любовта уяква, ако е силна и истинска, тя няма да угасне" казват старите. Търпение, трепет, деликатност, сила. Все думи, които трудно си представяме, че предците ни са изпитвали, но и те са били млади. Защото те знаят, че любовта вижда всеки жест, чува всяка песен и наблюдава танца на живота, наслаждава се, диви се, а после се отдръпва тихо, та да се усети. За да я почувстват хората, да за я закопнеят отново, точно нея, точно него. И чак тогава, отново ще се появи, ще ни навести...защото, чак тогава ще сме я поканили в сърцата си...след зимата, след изпитанието. Любовта е изпит, а не плюшено мече.

Сполай. Да бъде. Любовта. Така е било, така е и ще бъде...