Бългаски народни танци.
Свещенните ритми на предците.
Най-сетне да се "светнете", че танцът не е състезание, а преди всичко знание и културно наследство, което да пазим.
Обичам да танцувам, но ме отегчава до дъното на душата ми идеята, че танцувайки, трябва да се състезавам.
Записвайки в школа по танци, неизменно трябва да следвам повелята на дадения преподавател и да участвам в надигравания по събори и седянки. Питам се защо? За съжаление виждам, че в школите по народни танци преподавателския състав всички до един, не мърдат от установените в миналия век концепции.
Как започва всичко? Първо идва желанието- и си казваш " Защо вместо да ходя на фитнес, да не се запиша на народни танци" .. отваряш Интернет, избираш удобно място и отиваш.
Първата година. Започваш от първо ниво- това е първата ти година, когато е съвсем естествено да не знаеш кое е лево, кое дясно, когато се препъваш падаш, имаш тежка мускулна треска, а ако сбъркаш все още се засрамваш дълбоко, щото виждаш, че леля ти Пена, застанала на хорото до теб рипа, като козичка. Това те събужда, амбицията в теб проговаря и така продължаваш напред. Ако не си натоварен и немаш супер много ангажименти преди след работа, записваш следващия курс в школата по танци...все пак е българска традиция, не е запарен фитнес, нали? Нещо традиционно, българско...
Ако продължиш, то стигаш до второ ниво. Във второ ниво виждаш, че и останалите участници са не много ориентирани и все още плетат крака, потни и запъхтени във стария физкултурен салон, отдаден под наем. Ако не си натоварен и немаш супер много ангажименти преди след работа, записваш следващия курс в школата по танци. Неусетно настъпва третата година...с хората от групата сте вече почти-много близки приятели, имате си приказка, дори ти липсват понякога.
На трето ниво- демек година, идва решаващия момент, дали ще бъдеш включен в "отбора по състезателни народни танци". Това е времето в което се избира кой ще води хорото, кой ще го заключи, с две думи иде моментът, в който ти казват Ти можеш, ти не можеш...в който разбираш, че има и по-добри, че си оценяван, като в училище, въпреки, че си отишъл просто да потанцуваш- вместо на фитнес.
Това е времето, в което изкълченият ти глезен, е вече проблем, не личен, а отборен...ти трябва да се състезаваш. Това е. Избран си. Ти носиш традицията с танца, разнасяш славата на българското надалече...Ставаш някак си важен. И най-вече си вярваш, че е така...И така започва твоята кариера на непрофесионален танцьор, който обикаля фестивали седенки и си плаща, като поп, за всичко това...включително и за глезена.
Анализ на ситуацията...
Статията ми е хаплива, но верна. Споделеното тук е преживян личен опит и не ангажирам никого с това мнение, но определено твърдя, че има нещо сбъркано в системата...Замислям се.
Да, вероятно защото са ученици на онези социалистически идеолози, които от немай къде превърнаха танца, не просто в школа, а в поредното състезание. Превърнаха учениците си, не толкова в танцьори, а в амбициозни състезатели. Накараха изпълнителите да преследват първи места, дипломи и почести, като най-голямата награда бе възможността да излезеш и да се разходиш в чужбината...Това ми разказваше един червендалест председател местно читалище в София, бивш културно масовик...че не всеки можел току така да влезе в състава, то нали света ще обиколи с него...
За съжаление в днешно време това не се е променило съществено, просто в школите ходят и непрофесионалисти, които ги влачат по отборни състезания по фестивали с награди и свидетелства, за най-добре представили се участници, ансамбли и т.н.). И във всеки участник се надига нещо от дълбините на душата му, сякаш нещо дълбоко от времето на ученическите години, дава сила да продължим да се състезаваме с танци. Някъде в този момент в съзнанието ми се промушва обликът на пионер с развята червена пионерска връзка, а усещането ми ме връща във времето на отличниците и провалилите се.
Тази идея отдавна ми е чужда и я считам за напълно остаряла. И ми мирише на нафталин, защото все още следва линията на културна-масовата дейност, сякаш се завръщаме във времето на състезателния дух соцрежима. Миналото създаде много великолепни танцьори- но с психиката на състезатели, защото отдалечи твореца и духа на животворната енергия на традицията от обикновения човек, като направи от свещените стъпки и ритъм - спектакъл на суетата, сътвори просто още едно състезание. Остаряла ненужна концепция, която в момента превърна танците в прост атракцион.
Танцът не е оценка, а свещен ритъм. Ритъмът на предците и земята ни. А с тях не е нужно да се състезаваме, а просто да танцуваме в радост, за да ги съхраним като завет, а не като златна купа на тезгяха в хола. ✍️
Танцът не е оценка, а свещен ритъм. Ритъмът на предците и земята ни. А с тях не е нужно да се състезаваме, а просто да танцуваме в радост, за да ги съхраним като завет, а не като златна купа на тезгяха в хола. ✍️
