Маказа

Род, народ, родина

Хармония и сила

Човек, дух, природа. Семинари. Тренинги

Българска магия

Поверия, обичаи и още нещо

Завръщане към корена- My Workshops

Ритъм, музика и песен. Живата наука в предания и песни

Древност и наследство

България днес истинска магия- фестивали. Древността е тук- Кукери и Нестинари.

Места на силата. Човек и природа, Слънце и Луна, Небе и Земя

Светилища и храмове от древността. Свещари

Показват се публикациите с етикет елен. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет елен. Показване на всички публикации

събота, 1 юли 2017 г.

Вълшебни български народни приказки


Български народни приказки.
Имало някога един добър ловец. Той стрелял така точно, че стрелата му никога не отивала напразно. Ала бил роб и всичко трябвало да носи на своя господар. А пък господарят му — на царя.

Един ден глашатаят разгласил, че царят иска да жени дъщеря си и кани всички знатни мъже на сбор.

Заръчал господарят на своя роб да убие девет коли дивеч, за да ги носи на царя. И ловецът взел лъка и стрелите си и тръгнал с кучетата в гората. Тъкмо когато си свършвал работата, видял, че кучетата му гонят един елен. Ала той не бил като всички елени, а целият сребърен. Ловецът вдигнал лъка си и се прицелил. Еленът проговорил с човешки глас:

— Не ме убивай, юначе, добро ще ти сторя!

— Какво добро може да ми направи един елен, па макар и да приказва като човек! Хайде, ела, не се страхувай!

— Хвърли стрелата си и ще дойда!

Момъкът хвърлил лъка и стрелата си, а еленът се приближил и му рекъл:

— Искаш ли да те направя царски зет?

— Искам, направи ме!

Сребърният елен казал:

— Като изпратиш господаря си, върни се тук, на това място, и свирни три пъти с буково листо. Аз ще дойда.

Ловецът така и направил. Върнал се в гората, изсвирил три пъти с буково листо и еленът на мига дотърчал.

— Искаш ли да идем на царския сбор? — попитал той.

Момъкът се почудил:

— Как ще ида там, с тия дрехи ли? Нямам ни кон, ни сабя!

— Ти за това не бери грижа. Аз ще ти стана кон. Бръкни под онзи камък и извади две змии — те ще съскат, но ти не се плаши. Едната ми сложи за юзда, а другата вземи за камшик.

Момъкът направил всичко така, както му заръчал еленът. Извадил змиите и щом сложил едната в устата на сребърния елен, той тозчас станал красив бял кон с хубава юзда, а другата змия се превърнала в камшик.

Конят веднага проговорил:

— А сега откърши една тояга и разрови мъха на камъка, под който намери змиите.

Ловецът разровил мъха с една тояга. Тоягата мигом се превърнала в остра сабя, а изпод камъка се подавали красиви одежди.

Облякъл се момъкът, запасал си сабята, взел си лъка и стрелата и се метнал на коня.

Пристигнали в царския дворец тъкмо когато глашатаите разгласявали, че царят ще даде дъщеря си на онзи, който изпревари всички ездачи, който простреля мушица във въздуха и който със сабята си разсече камък.

Ловецът и конят му стигнали първи. Сетне само ловецът успял да простреля мушица, както си хвърчала. А като дошло ред да се разсече камъкът, никой не се наел. Отишъл момъкът и щом замахнал, разполовил камъка.

Тогава царят му дал дъщеря си. Направили голяма сватба.

След сватбата конят рекъл на царския зет:

— Аз си отивам в гората. Ето ти един мой косъм. Ако ти потрябвам, нагрей го и веднага ще дойда.

— Живей си на свобода, приятелю! Нали сега съм царски зет, няма да имам нужда от нищо.

Ала една нощ царската дъщеря чула мъжа си да говори насън и разбрала, че той бил прост селянин и роб. Тя не могла да се примири, че съпругът й не е от знатен род.

Разказала всичко на царя, а той много се разлютил. И веднага изпратил да повикат някогашния господар на ловеца.

— Ето го твоя истински мъж, дъще! — казал царят. — А оня измамник трябва да се накаже. Кажи ми, дъще, как да го накажем?

Царкинята веднага рекла:

— Да го хвърлим в морето да го изядат рибите.

Вързали един камък на шията на ловеца и го хвърлили във водата. Една голяма риба го лапнала и той се намерил в корема й. По някое време рибата отворила уста, духнала и момъкът се озовал на един бряг, обрасъл с дива гора. Тогава изведнъж пред него се появил сребърният елен. Ядосал се ловецът, грабнал една тояга и замахнал да го удари:

— Ти ми докара всички беди!

А еленът му отговорил:

— Ти си си виновен. Ако беше взел косъма, аз начаса щях да разбера, че си в беда. Добре че пак разбрах навреме.

— Та мене ме спаси една голяма риба! — казал ловецът.

— Тази риба бях аз!

Момъкът прегърнал сребърния елен и рекъл:

— Благодаря ти и прощавай за лошите думи. Моля те, помогни ми и сега!

— Не мога вече да ти помагам. Моята сила е дотук. Ала ще ти дам едно цвете с три листа. Сполети ли те беда, откъсни едно от тях. И помни, че твоето щастие е в предния зъб, в първата треска и в една хубава девойка.

Казал това сребърният елен, тропнал с крак и изчезнал. А ловецът тръгнал сам из гората. Нападнали го страшни зверове — той откъснал първото листо; изгубил пътя — откъснал второто и се озовал пред каменните стени на главния град. Преди да влезе в него, момъкът откъснал и третото листо и начаса се превърнал в буен ален жребец. Разиграл се жребецът и влязъл в конюшнята на едни сиромаси. Те много му се зарадвали и тръгнали да го продават. Около коня се струпали много хора. Пристигнали да го видят дори царят и новият му зет.

Зетят много харесал коня и го купил. Ала щом се качил на гърба му, жребецът метнал ездача си на земята.

Царският зет много се ядосал и заповядал да убият буйния кон. Една хубава бедна девойка от прислугата чула думите му, погалила жребеца и заплакала:

— Ех, какъв хубав кон, ала трябва да загине заради волята на царския зет!

Тогава конят прошепнал на девойката:

— Ако ти е жал за мене, като ме убият, прибери ми предния зъб и го закопай в градината пред двореца.

Девойката така и направила. До вечерта на мястото, където заровила зъба, израснало чудно дърво. Клоните му не шумели, а пеели песни. На сутринта всички се събрали да гледат чудното дърво. Дошъл и царският зет. Ама щом застанал под дървото, песента спряла, а на клонките израснали тръни и като зашибали царския зет, издрали му цялото лице.

Той се разгневил и заповядал да отсекат дървото. И това чула хубавата девойка и рекла:

— Ех, че хубаво дърво, а ще трябва да го отсекат заради прищевките на царския зет!

А дървото прошепнало:

— Щом ти е жал за мене, като ме секат, вземи първата треска и я хвърли в езерото.

Девойката така и направила. Хвърлила първата треска в езерото и тя в тоз миг се превърнала в златна патица.

Царският зет веднага поискал да я убие. Прицелил се с лъка един път — не успял да я убие, прицелил се втори път — пак не успял. Третата стрела убила патицата.

Зарадвал се зетят, съблякъл се и се хвърлил във водата да хване убитата патица. Ала щом доближил до нея, тя хвръкнала, кацнала на брега при дрехите на царския зет и веднага се превърнала в човек.

Царският зет познал своя роб, уплашил се много, нагълтал вода и се удавил.

А момъкът облякъл дрехите, взел си лъка, стрелата и сабята и отишъл в двореца. Разсякъл той със сабята си желязната порта, а със стрелите си приковал всички, които искали да го спрат.

Царската дъщеря се спуснала към него и започнала през сълзи да се кълне, че го обича. Тогава ловецът й рекъл:

— А защо пожела да ме хвърлят в морето?

— Но нали пак си жив?

— И аз ще заповядам да хвърлят теб и баща ти в морето, па ако можете, оживейте!

И ловецът заповядал да хвърлят царя и царкинята в морето. След това намерил хубавата девойка и се оженили. Той станал цар, а тя царица. Двамата дълго царували и правили много добрини на бедните и честните хора.

Когато Господ ходеше по земята. 


В едно село живеели трима братя. Те били много сиромаси и нищо си нямали. Един ден братята решили да идат да намерят Господ Бог и да го питат защо са толкова бедни. Тръгнали на път и както си вървели, срещнали един дрипав старец.
— Добра среща, дядо! — поздравили те.
— Дал ви Бог добро, деца! — отвърнал дядото и ги попитал: — Накъде така?
— Ние, дядо, — отвърнали те, — сме трима братя, бедни сиромаси и няма с какво да се изхраним. Затова сме тръгнали да питаме Господ дали няма и за нас да даде нещо, с което скромно да преживяваме. Тогава старецът попитал най-големия брат:
— Като идеш при Бога, какво ще му поискаш?
— Ще поискам да ми даде едно стадо овце. Ще направя голяма мандра, та всеки беден пътник, който мине покрай нея, да го нагостя без пари.
В това време на ливадата край тях накацало ято врани. Старецът ги посочил и рекъл:
— Помами тези врани!
Големият брат помамил враните и те изведнъж се превърнали в овце. Голямо стадо с чудни овце.
Останал момъкът на това място, направил си мандра и се захванал с отглеждането на овцете, а двамата по-млади братя продължили пътя си. Вървели, вървели, докато стигнали в една голяма букова гора. Седнали да си починат до висока скала, под която бликало бистро изворче. Изневиделица се появил стар човек и приседнал до тях.
— Добра среща, дядо! — рекли момчетата.
— Дал ви Бог добро, деца! — отвърнал на поздрава им дядото. — Накъде биете път?
— Ние, дядо, сме братя. Много сме сиромаси и затова сме тръгнали да търсим Бога да ни помогне.
Тогава старецът попитал средния брат:
— Синко, като идеш при Бога, какво ще му поискаш?
— Ще поискам да ми даде една прохладна механа. И всеки беден пътник, който се отбие при мене, ще го нахраня и напоя без пари.
— От тази скала ще стане хубава механа! — рекъл дядото и се изгубил.
Когато се обърнал назад, средният брат видял, че на мястото на скалата се издигала хубава бяла къща, а изворчето се е превърнало в чешма с два чучура, от които текли вино и ракия. Останал там средният брат, а най-малкият продължил напред да търси Бога, за да го попита как да се замогне и той. Надвечер стигнал до широко равно поле, сред което се люлеела нива със златно жито. Насред нивата жънела една мома, по-хубава и от приказните самодиви, които момъкът често виждал в съня си.
Додето я гледал, изведнъж някой застанал до него. Обърнал се момъкът и видял нисичък, прегърбен старец, който се подпирал на кривата си тояга.
— Добра среща, дядо! — поздравило момчето.
— Дал ти Бог добро, синко! Накъде си поел по тоя прашен друм? — попитал дядото и приседнал на синора до нивата.
— Ние, дядо… — отвърнало момчето. — бяхме трима братя сиромаси. Тръгнахме да питаме Бога защо сме сиромаси и дали няма да ни помогне с нещо. После случи се така, че братята ми намериха това, дето искаха, а аз продължих сам.
— Като идеш при Бога, какво ще му поискаш?
Момъкът помислил малко и рекъл:
— Дядо, друго не бих поискал: ще му поискам една мома като тази, дето жъне на нивата. Да се задомя, пък все ще му намерим колая за подредбата на другите неща.
Тогава старецът се усмихнал и казал:
— Е, щом ти харесва момата, вземи я! Тя ти е лика-прилика.
Момъкът послушал стареца и се оженил за момичето. Тримата братя така и не разбрали, че това бил Самия Господ Бог, който в онези времена често ходел по земята.
Минали години. Веднъж Господ се преправил пак на дрипав просяк и тръгнал да наобиколи тримата братя — да ги види как преживяват. Да разбере дали са доволни от полученото и изпълняват ли обещанията си. Най-напред се отбил в мандрата при големия брат. Той бил развъдил големи стада овце, правел сирене, масло и кашкавал и бил много забогатял. Потропал Господ на портата, големият брат излязъл да усмири кучетата и като видял дрипльото, сърдито свъсил гъстите си вежди.
— Помози Бог, синко! — поздравил Господ.
— Дал ти Бог добро, старче!
— Синко, аз съм сиромах човек, просяк. Дали би ми дал парче масло или малка бучка сирене да утоля глада си?
Още повече се намръщил големият брат.
— Старче, аз ако на всеки просяк давах масло и сирене, от мандрата ми камък върху камък да не е останал… Хайде, върви си по пътя, че да не пусна кучетата!
Господ излязъл на пътя, вдигнал ръка и извикал.
— Гра, гра, гра!..
В един миг стадата овце се превърнали на врани и литнали високо в небето.
Оттам Господ отишъл при средния брат.
— Помози Бог, синко!
— Дал ти Бог добро, дядо!
— Синко, аз съм пътник, сиромах човек. Щеш ли да ми дадеш нещо да хапна и да пийна, да си подкрепя силите, та да си продължа пътя?
— Ха, я го виж ти! — извикал сърдито средният брат. — Че аз ако всички бедняци хранех и поях без пари, от тази механа и комина да не е останал… Върви си по пътя!
Господ излязъл от механата, спрял се на пътя и извикал:
— Гъл, гъл, гъл!..
В миг механата се превърнала пак в скала, а изпод нея бликнало и зашуртяло изворчето с бистра и студена букова вода.
Най-накрая Господ отишъл при малкия брат.
Той живеел с жена си и малкото си детенце в една схлупена къщурка и все още си бил останал сетен сиромах. Когато Господ се появил на портата, мъжът и невестата излезли да го посрещнат. Зарадвали се много, че им дошъл гост и казали:
— Добре си ни дошъл, дядо! Толкова години стана, откак сме се задомили, а човек не е пристъпвал прага на малката ни къщурка. Бедни сме и никой не идва да ни види какво правим, какво струваме. Добре си ни дошъл!
Въвели Господ в сиромашката си къщурка, а невестата започнала да рови из долапите — дано намери нещо да нагостят стареца. Нали били последни сиромаси, намерило се само сух хлебец и щипка шарена сол.
— Това имаме, дядо, с това ще те гощаваме… — навел глава засрамено малкият брат.
— И то е сладко, синко, нали е от сърце! — отвърнал Господ.
Поприказвали и легнали да спят.
Нощта била студена и по едно време старецът взел да трепери в скъсаните си дрехи. Станал, седнал до гаснещото огнище, увил се в чергата и затракал със зъби.
Събудил се малкият брат, видял посинелия от студа старец и му дожаляло.
— Как да те стоплим, дядо, като и дръвцата са ни свършили? — попитала жалостиво невестата, която се разбудила от кашлицата на стареца.
— Да ви кажа, деца, ала скъпа е такава жертва. Само едно може да ме стопли…
— Кажи, дядо, кажи! — викнали в един глас мъжът и жената.
— Запалете си къщурката! Само това може да ме стопли!
Спогледали се мъжът и жената. Как да запалят сиромашкото си жилище, което едва били струпали с толкова непосилен труд?
— Какво ще речеш, мъжо? — попитала невестата.
Мъжът погледнал стареца, който се раздирал от кашлица и махнал с ръка:
— Да я запалим, жено! Млади сме, здрави сме и с Божията помощ ще си направим друга. А ако не стоплим клетия човечец, може да си умре от студ.
Изнесли навън бедняшката си покъщнина и детенцето. Мъжът грабнал една главня от огнището и я мушнал в сламения покрив. Лумнали пламъци и къщурката изгоряла за миг. Но изведнъж от пламъците се вдигнала голяма хубава къща, опасана с чардаци, с голям двор и висока каменна ограда. Мъжът и жената ахнали от почуда, а сетне се обърнали и подирили с очи стария просяк. От него нямало и следа. Само отгоре се чул далечния му глас:
— Живейте в мир и любов! И не забравяйте кой е Бог и какъв е Той!
Така Господ наградил хората, които знаят как да почитат истинския Бог.
Българска народна приказка

Открадната от Людмил Ле. Благодаря.

Златното момиче- народна приказка

Живели едно време мъж и жена. Те си имали дъщеричка, хубава като цвете. Който я видел, очи не можел от нея да откъсне. Живели си те сговорно и щастливо, но не било писано това да продължи дълго — майката се разболяла от тежка болест и скоро издъхнала.
Останал сам-самичък мъжът с момичето. Трудно му било да се грижи за всичко и съседите го посъветвали да се ожени повторно. Скоро той довел вкъщи новата си жена. Мащехата също си имала момиче и така намразила заварената си дъщеря, че не можела да я търпи. Все я хокала и я карала да върши най-тежката работа и все мърморела на мъжа си заради нея. Една вечер мащехата му рекла:
— Не ща дъщеря ти вкъщи. Да се пръждосва оттук! Ако ли не — аз ще се махна!
Натъжил се мъжът. Той обичал много момичето си и не искал да послуша мащехата. Започнали всеки ден да се карат. Днес кавга, утре кавга и най-подир на бащата му причерняло пред очите. Дотегнал му такъв живот и склонил да направи, каквото втората му жена искала.
Мащехата замесила питка с пепел, турила я в торбата на мъжа си и го изпроводила от къщи заедно със завареничето. Заръчала му да не се връща с дъщеря си.
Мъжът повел момичето към затънтена планина, обрасла с гъста гора. И щом се изкачили на един висок връх, той извадил питката, търкулнал я по стръмното и казал на момичето да я донесе, за да обядват.
То хукнало след питката и дълго я гонило из тъмните гъсталаци.
Когато се върнало, бащата си бил отишъл. То взело да вика и да го търси. Викало и плакало, викало и плакало, скитало се из пущинака, докато се мръкнало. Изведнъж в тъмното съгледало малка къщичка на горската полянка. От прозорчето й се чул глас:
— Кой плаче? Момче ли си или момиче? Ако си момче — върви си по пътя, ако си момиче — влез при мене!
В горската къщичка живеела чудновата бабичка. Сиво-зелените й коси били много редки, но дълги и вятърът ги духал на всички страни, тъй че приличали на паяжина. Носът й бил остър, ноктите — дълги и закривени, а на рамото й седял бухал. Горската магьосница прибрала момичето при себе си и го нагостила.
На сутринта то станало рано и докато магьосницата още спяла, разтребило, поръсило пода с вода и измело. А чудноватата бабичка станала, умила се, взела бухала и тръгнала по свои работи из гората. Ала преди това заръчала на момичето да нахрани животинките й — разни змии и гущери.
— И да не те е страх от гадинките ми! — рекла тя. — Те не хапят.
Момичето попарило трици, оставило ги да изстинат и нахранило змиите и гущерите. После откачило мънистата от врата си и вързало на всяка гадинка по едно герданче.
По пладне бабичката се върнала, гадинките я посрещнали и взели да й се хвалят:
— Бабо, кака ми върза герданче! Бабо, кака и на мене ми върза герданче!
Пък бабичката отвръщала:
— И баба ще върже на кака герданче! И баба ще върже на кака герданче!
Близо до къщичката течала река. Щом се наобядвали със сладката гозба, бабичката рекла на момичето да идат да поседнат край близката река.
Подир малко слънцето напекло бабичката, тя се прозинала и рекла:
— Аз може и да заспя, а ти, видиш ли водата да тече червена, не ме събуждай. Видиш ли я да тече синя, пак не ме събуждай. Ала щом потече жълта, веднага ме събуди!
И бабичката заспала. По едно време реката придошла червена. След червената вода потекла синя. Синята вода се сменила със зелена, после на талази заприиждала черна. Най-накрая забълбукала жълта вода и момичето събудило бабичката. Тя бързо го уловила за косата, потопила го в реката и викнала:
— Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!
Момичето я послушало, хванало каквото му попаднало между ръцете и когато бабичката го извадила от водата, държало едно сандъче.
После горската магьосница изпратила момичето до пътя в края на гората, махнала му с ръка за сбогом и изчезнала. А то тръгнало по пътя и скоро се прибрало вкъщи.
Щом застанало на прага, мащехата и бащата ахнали — едно златно момиче стояло на вратата и греело с невиждана хубост. Протегнало ръце златното момиче, подало сандъчето на баща си и когато той го отворил, що да видят — сандъчето било пълно догоре с жълтици.
От тоя ден мащехата взела да вехне от завист, а и на мъжа си мира не давала — да заведе и нейното момиче в гората, та да стане и то хубаво и богато.
— Щом искаш, ще го заведа — склонил той.
А мащехата запретнала ръкави, гребнала от най-хубавото бяло брашно и го пресяла три пъти. Омесила питка, опекла я, увила я в чиста кърпа, после я сложила в торбата и я дала на мъжа си. Той нарамил торбичката и повел доведената си дъщеря към върха. Като стигнали на същото място, бащата търкулнал питката и изпратил момичето да я търси. После бързо се скрил и се върнал вкъщи. Щом настигнало питката, момичето взело да търси баща си. Търсило, търсило, не го намерило. Заплакало, завикало и започнало да се лута из гъстата гора. Вечерта излязло край къщичката на бабичката и чуло гласа й:
— Какво си ти, баби? Момче ли си или момиче? Ако си момиче — ела при баба, ако си момче — върви си по пътя!
— Момиче съм, бабо, момиче съм!
— Като си момиче — влез!
И както предишния път, бабичката-магьосница прибрала гостенчето и го нагостила.
Ала на сутринта то не станало от леглото преди бабичката. Почакало да му направят попара за закуска и пръста си дори не помръднало да разтреби и помете, както сторило другото момиче. Бабичката си замълчала, нищо не казала. Взела бухала и пак тръгнала в гората. Ала се върнала от прага и поръчала на гостенчето да попари трици и да нахрани животинките й. Казала му да не се плаши, защото те не хапят.
Момичето попарило триците, но не почакало да изстинат, ами веднага ги дало на змиите и гущерите да ядат и те си изпопарили езиците. И щом се върнала бабичката по пладне, посрещнали я и взели да се оплакват:
— Бабо, мене кака ме попари! Бабо, и мене кака ме попари!
— И баба ще попари кака! И баба ще попари кака! — намръщила се магьосницата.
Наобядвали се двете и тя рекла на момичето да идат край реката. Поседели малко, на бабичката й се додрямало и тя рекла:
— На мене ми се доспа, може и да задремя. Пък ти, видиш ли реката да идва червена, не ме буди. Видиш ли я да дойде зелена, пак не ме буди! Не ме буди и като я видиш бяла. Щом стане жълта, пак не ме буди, ала видиш ли я черна, да ме събудиш!
Бабичката задрямала, а момичето видяло, че реката придошла червена. Изтекла се червената вода и дошла зелена. След нея потекла бяла. После бялата се сменила с жълта като злато. Момичето харесало жълтата вода и топнало малкия си пръст в нея.
Пръстът се позлатил и така си останал — златен. А подир златната вода потекла черна. Тогава момичето събудило бабичката, тя станала, хванала го за косите и го потопила в черната вода. Държала го и му викала:
— Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!
Грабнало момичето каквото му попаднало и бабичката го извадила от водата. Девойчето държало в ръце едно сандъче. После магьосницата изпроводила гостенчето до края на гората и го пуснала да си върви.
Щом момичето влязло вкъщи, мащехата примряла — дъщеря й била черна като дявол, а като отворили сандъчето, от него се разпълзели жаби, змии и гущери.
— Какво си направил с дъщеря ми, проклетнико? — закрещяла злата жена на мъжа си.
— Ох! — рекъл той. — Където заведох едната, там заведох и другата. Каквото сторих с едната, същото сторих и с другата. Пък къде са ходили те, какво са правили и какво е станало — колкото знаеш ти, толкова знам и аз.
Не минало много време и царският син чул за златното момиче, което било толкова хубаво, че нямало второ като него, и го поискал за жена. Изпроводил сватове, ала мащехата скрила от тях златното момиче и вместо него облякла в булчинска рокля и забулила в було своята дъщеря. Казала й да подава изпод булото само позлатения си пръст, та хората да помислят, че та е златната невеста.
Сватбарите тръгнали, а петелът спрял да рови из бунището, плеснал с криле, кацнал на стобора и изкукуригал:
— Кукуригу-у-у! Златна кака под корито скрита, черна кака — на кон язди!
Сватбарите се спогледали, почудили се и като не разбрали нищо, пак тръгнали. Петелът пак пропял:
— Кукуригу-у-у! Златна кака под корито скрита, черна кака — на кон язди!
— Каква ще е тази работа? — спрели се сватбарите, ала черната булка сритала коня и той пак тръгнал.
— Кукуригу-у-у! Златна кака под корито скрита, черна кака — на кон язди! — продрал се пак петелът.
— Тази работа не е чиста! — решили сватбарите. — Я да видим кого водим на царския син!
Вдигнали те булото на булката и що да видят — черна като дявол грозница! Върнали обратно лъжкинята и намерили златното момиче скрито под коритото.
И когато въвели златното момиче при царския син, целият дворец грейнал, от хубостта й. Двамата се оженили и живели честито чак до старини.