Маказа

Род, народ, родина

Хармония и сила

Човек, дух, природа. Семинари. Тренинги

Българска магия

Поверия, обичаи и още нещо

Завръщане към корена- My Workshops

Ритъм, музика и песен. Живата наука в предания и песни

Древност и наследство

България днес истинска магия- фестивали. Древността е тук- Кукери и Нестинари.

Места на силата. Човек и природа, Слънце и Луна, Небе и Земя

Светилища и храмове от древността. Свещари

четвъртък, 7 октомври 2021 г.

Да изтъчеш света. Душата на майстора.

Тъкачи на истории

Смело и съвсем отговорно ви казвам, че майсторът, този които изроботва предмет с ръцете си е творец на светове. 

Готови ли сте да се гмурнете с мен в дълбините на вещите хора, в дълбините на душата на майстора? Заповядайте.

Ще се радвам да ви преведа през това приключение и да ви запаля за красотата на душата, която всеки носи вътре в себе си. 

Старите занаяти в днешно време будят много хора за красотата. В изработените предмети човек съзира и силата на духа на майстора и красотата на самия предмет. Ако се запознаеш по-добре, дет се вика от близо, с даден предмет, направен от майстор, докоснеш го, то той непременно ще ти разкаже някаква история. 

Често пъти историята ще е свързани с живота. Ако пък имаш желание и чиста проба любопитство да научиш повече, то ще забележиш нещо необичайно. Ще разбереш, че предметите изработени с ръце, са предмети изработвани и със сърце. Те са "живи" и знаете ли какво- те са способни да ни пренасят през време и протранство, за да научим повече за света, който обитава душата. 


Там, където има масторлък, запомнете, никога нищо не е само майсторлък. Никога нищо не е  само парче желязо, дарво или кълбо прежда. Тук нещата стоят инак. Онзи инак, който малко хора ще разберат, ама най се...

Тук, за да работиш с ръцете си и да създадеш предмет е необходимо първо да чуваш добре. Ще попитате "Защо пък да чувам?".  Ами ей така, да чуваш и виждаш с очите на душата си...да имаш смелостта да го направиш. Това е първото и абсолютно необходимо условие, за да станеш майстор. Всичко друго е техника. Не може да бъдеш майстор в каквото и да е и да нямаш свой почерк и лице. 

Много хора мислят, че са майстори само, защото могат да правят добре дадено нещо. Знаете ли, това не е вярно. Колкото и да ви го казват, показват и навират в носа това убеждение, запомнете, то не е вярно. Знаете ли защо? Защото нямаш ли сърце за нещото, то ти не си и няма да бъдеш майстор. НИКОГА. Така е в живота. Не този на известните, масмедиите, на гордостта и лицемерието, а този живот в живия дух, там където душата на човек се изпълва с радост. Там където се създават нови светове и където всеки, докоснал се до сърцето си, може да стане майстор. Другото са приказки за неверници. А щом четете този блог, вярвам вие не сте от тях.

В тези истории, ако имаш уши ще чуеш първо шепот, после музика и накрая цяла симфония- от ударите на чука, от набиването на длетото или монотонното тракане на стана. Заслушайте се в симфонията. Тя идват душата на Майстора. Питате ли се вече кой е Майстора? Ами събуди се, приятелю. Отвори очите си с любопитството на дете, с въображението на творчеството вътре в теб и накрая бъди завладян от Майстора, предай се. "Да се предам ли?" ще попитате. "Ама каu така, на кого да се предам?".

На душата си се предай, читателю, тя е МайсторЪТ, никой друг. Запомни. НИКОЙ ДРУГ. 

Очаквайте продължение...

Все още мисля с какво да ви подхвана. Дали с истории за богини, дали с древните знаци в тъкани и предмети, дали да преведа любопитен и обогатяващ материал или да направя интервю. Ще видим, както ми го подскаже сърцето.

В целия свят от древни времена тъкането е било дейност осъществявана от жени. Пък може и да  запозная с една история от Гвателама и тъкачките на истории отвъд океана. Да отидем на гости в Андите например. Имате още малко търпение. 

вторник, 31 август 2021 г.

Баба Неделя

Съвременни приказки

Здравейте приятели, позволявам си да сложа в блога си един чужд текст, който докосва. Мен ме докосна още преди време, но сега реших да го споделя и с вас. Някак си стои актуален и не остарява, пустият му текст. Когато го прочетох преди години се надавах да не го срещна отново из интернет. Дояда ме накак отвътре...и го отхвърлих. Днес отново ми попадна, отново го прочетох и пак ме хвана за гърлото и се запитах защо? 

Хъм...прочетох го и ей го на, същото чувство, същата баба, онази от разказа дето кълне и чорапи наплита. Нищо не се е променило.  Кое е онова, което не се променя? Времето, времето е това, което не се мени, защото нравите остават същите. И не 30, а 300 години в усуканата демокрация, няма да помогнат. Нравите ни- едни такива стари, стари, но за съжаление не всичко старо е добро нали, колкото и да държа на корена, личната сила и земята. Ей, на казвам го. Има и неща, които нямат вече място в живота ни, но те упорито стоят като развяти знамена над главите ни, а пишман овчарите викат ли викат. 

Кой и какви са тези неща...вероятно ще попитате. Ами как да ви ги речем...то блянове, то за свобода, права, мечти за един по-добър свят, борби за справедливост, жертви и геройства, класика премесена с чалга, шопска салата с двойка кюфтета, запустели села, срутени къщи и мръсни дворове. Знаем го всички това. 

    Казват, че това което виждаш навън, вътре го носиш в себе си. Е, аз питам, подредихте ли двора си, цветенце поляхте ли, а дали срещнахте своята баба Неделя, а запознахте ли се и със своята американка /онази мечтаната изгнаница/ и охраната с тъмни очила дето бие? 

    Друми, силни думи и чужбини. Много чужбини и много самота. И за нас и за тях, онези дет "избягаха". Е вие оплетохте ли вашите чорапи, а дарувахте ли ги, ей така за изпроводяк на чужденците? Разбрахте ли защо земята ни е ценна, не с какво, а защо? Разбрахте ли защо дърво без корен, съхне...Надявам се, защото ако не аз - то вашата баба Неделя онази отвътре, вече го знае. А и вие също. Отговорност не е дума, а личени избор, при това избор не просто да съществуваш, а да живееш, да живееш красиво, пък що не и красиво да кълнеш и чарапи на наплиташ...защото знаеш кой си и какво сърцето ти дарува на този свят и на Бога с любов. 

Надавам се да не са само тези чорапи. 

А иначе, иначе става въпрос за едни чорапи...плетени таквиз, красиви.

текст Красимир Бачков

"В странджанското село Боздуган остана само един жител или по-точно жителка - баба Неделя. Останалите се преселиха на едно друго място, където рано или късно отива всеки от нас. Кметският наместник от съседното по-голямо село я покани, да се премести при тях, за да не е сама, но тя отказа.

Не можеше да си представи, че ще зареже къщата, която заедно с мъжа си бяха градили камък по камък, варосаните стаи, където бе отгледала децата си и двора, в който всяка пролет цъфтяха лалета, латинки, ружи и люляци. На въпроса на кметския наместник, не се ли страхува да остане сама, в едно необитаемо вече село, тя поклати глава:

- Страхувах се някога, като бях млада и имаше, за кого да се страхувам! Сега от кого и защо да се страхувам, кмете? Пътят ми вече е извървян, живота не ми носи вече радост, а смъртта е добре дошла всеки ден! Аз не се броя за част от хората, а за част от живинките край мен - врабчетата, дърветата, тревите и небето! С радост чакам момента, в който ще затворя очи …!

Кметският наместник повдигна неразбиращо рамене и се съгласи:

- Имаш пълното право, да избираш, къде да свършиш дните си! Щом искаш в твоето село, така да бъде! Нали е демокрация ….!

- Да ти пикам на демокрацията! - отвърна баба Неделя - Заради нея сина и двете ми дъщери се запиляха по чужбина! Заради нея не съм ги виждала и чувала вече толкова време! Заради нея си отиде и Грозьо, стопанина ми! Нямаше ни линейка, ни доктор да се погрижат, кога му стана зле! Хайде холан от демокрация, кмете! И да се избършеш отзад не става тя …!

Пенсията на баба Неделя бе смешно малка, но тя и не разчиташе особено на нея. Цяло лято береше гъби и билки, сушеше ги, а после ги продаваше на една пътна отбивка, близо да тяхното село.

Когато успееше да приготви няколко бурканчета с конфитюр, също ги предлагаше на случайните пътуващи по тези места. Но през дългата есен и още по-дългата зима тя плетеше вълнени чорапи, материала за които събираше от трите си овце.

Сама го боядисваше в зелено и червено, после наричаше изплетените чорапи на някой от внуците си и когато успееше да ги продаде смяташе, че по някакъв начин се е доближила до близките си. Тя бе малко дива и чепата жена, не вярваше много в църква и религия, а чисто по езически измисляше прости ритуали, за себе си и най-вече за децата и внуците си.

Така, един априлски следобед на отбивката спряха два черни мерцедеса, от които излязоха няколко мъже. Всички те бяха облечени в сиви и тъмни костюми, с вратовръзки и двама от тях със златни очила.

Край тях се въртеше една червенокоса жена, която говореше на английски. Един от мъжете снимаше с камера. Всички бавно приближиха баба Неделя и покровителствено я запитаха на колко години е, и как се препитава в тоя пущинак.

- Зимъска ще направя деветдесет и три! На мен костуми и автонобили не ми требват! Имам си три овце и те ми стигат за мляко и сирене. Останалото си намирам в гората или в градината, дето си сея в двора.

- А пенсия не получаваш ли? - запита един очилат господин.

- Пенцията ти я дарявам! Ако ти требе, вземи я! Мен пари ми не требват! Сичко си имам от Бога!

- А защо стоиш тук и продаваш? - обади се друг мъж - Явно за пари го правиш?

- За да видя хора, господине! Да не минава зян денят! У наше село останах само аз. Нямам ни радио, ни телевизия. Кога срещна хора, за мен е празник!

- Значи, - усмихна се иронично очилатият - вместо да ни продаваш, можеш да ни подариш по едни от тези чорапи? Виждам, че са с цветовете на българското знаме! Ние сме хора от властта и съвсем ще ни ходят, а тази жена е от Америка. Живее в Чикаго и ще занесе частица от родината за спомен …!

- Бива, господине, бива! - кротка усмивка сгря лицето на старицата - Щом нямате пари да си купите, ще ви ги даря! Те хората от властта само знаят да вземат, да дават не са научени зер!

Тя бръкна в торбичката и извади няколко чифта чорапи. С мъка се надигна и като на сватба сложи на рамото на всеки мъж по един чифт чорапи. На жената ги подаде в ръцете:

- Вземи, булка! Носи ги в Америка, че сина ми е там от доста години вече! Все едно на моя Венко ги давам! Носи ги със здраве!

Когато преведоха думите на старицата, червенокосата се изчерви и емоционално заговори нещо. После се върна до една от колите и дойде с дамската си чанта. Извади банкнота от петдесет лева и я подаде на баба Неделя.

Обясни, че ресто не иска. Бабата стоеше пред нея, кротко се усмихваше, но не протегна ръка за парите. Чужденката остави парите върху кашона с билките и сушените гъби, които старицата продаваше и тръгна към колата.

След нея първо един от мъжете извади портфейл и без да гледа стойността на банкнотата, я пусна до тази на американката. Останалите го последваха, а накрая остана мъжът със златните очила. Той си намести очилата и тихо каза:

- Голяма артистка си ти, бабо! За един ден изкара пари, колкото иначе не можеш изкара и за месец! Спечели достатъчно, затова моите чорапи ще приема наистина като подарък!

- Халал да са ти, синко! Само да не ти стягат! - отвърна баба Неделя и приседна, до кашона с билките. Мъжът тръгна към колата, после спря и се върна. Извади пари и ги пусна до парите на останалите:

- Сега, вместо да ме кълнеш, си прибери парите и кажи добра дума!

Баба Неделя го изгледа с избелелите си вече очи и рече:

- Добър път и вървете там, където прокудихте децата ми! И да не ви объркат с почтените хора по чуждата земя, си обуйте чорапите! Тя суровата вълна боде, но така ще ви напомня за греховете! Ние нямаме нужда от управници, а от стопани! Ако някой ден разберете, какво значи стопанин, тогава ще ви призная за власт! Хайде, върви си в мир, човече!

Двата Мерцедеса бавно и някак гузно потеглиха. Хората вътре не погледнаха към свитата над билките бабичка. Те идваха от друг свят и отиваха към места и хора, които им бяха по-близки и познати.

Тая възрастна жена бе отворила рана в душите им, която нито доктори, нито лекарства биха излекували. Трябваше да се махнат по-скоро от тук, защото още няколко мига с нея и биха се превърнали в …. човеци.

Взето от

четвъртък, 13 февруари 2020 г.

Българските шевици и света

Българските шевици и облекло и света

Българските шевиции връзката им с Етруските



За облеклото на Блъгарите както го е видял и описал в книгата си "Европейска Турция", Джеймс Бейкър.

"...Дрехите на женита, а също и на мъжете, да много шарени. Жените носят облекло с великолепни цветове, особенни за всяко село, което е пореден признак за силата на Блъгарите да подчинят самоличността за сметка на общото благо. Селското облекло е много разнообразно и великолепно, но цветовете са избрани толкова добре че въздействието им е и са приятни за окото. Техните колани, гривни, е украшенията за главата, които са направени от сребърна смес, са сложно изработени и много ценени. Предавани са от майка на дъщеря като семейни ценности. Любопитно е че големите кръгли закопчалки на тези колани - става дума за пафтите, бележка моя - много наподобяват тези на Етруските, които са открити в разкопки на старини в Италия. Възможно е това да е някаква народностна връзка. Напълно естествено е селските жени да следват техните обичаи от поколение на поколение. Блъгарите - съчинителя смята че Блъгарите са Азиотски пришълци - са се оженили за Славянските жени, и е доста възможно древните Етруски да са били от Славянския клон на Арийската раса...."

Две неща тук са много важни за отбелязване, като и двете са направили силно впечатление на съчинителя.

 

Женски носии от колекцията на РИМ Ямбол "Магията на Тракия"

http://yambolmuseum.eu/

Първото е подобието на част от облеклото на Блъгарките - закопчалките на коланите - с това на Етруските жени.

Второто е че всяко село си е имало свои собствени особенни цветове, и самоличността на жените, които са изработвали дрехите се е подчинявала на тази обща за селото особенност.

Т.е. облеклото на всяка една жена е било неповторимо, нямало е две дрехи - елече, престилка, риза, коланче, чорапи, забрадка и така нататък в цялото ни Българско поземлище, които да са били ЕДНАКВИ, всяка една е било различна и неповторима. Но, тези в различните села са имали общи признаци, които са ги обединявали и това е позволявало на селяните, лесно да се кажат тази мома или момък от кое село са, а понеже жените са тези, които се местят да живеят при мъжете си, и от кой род носещия дрехите е.

Може би това е било своево рода, начин за бързо разпознаване - този от нашето село ли е, от съседното, от по-далено някакво или някакъв напълно чужд човек - без дори да са го попитали. Както се казва - дрехите го издали.

Тази особенност в облеклото на Блъгарите - дрехите на селяните от едно село да споделят общи черти - е използвана от Любомир Милетич, за да проследи разселването на Блъгарите когато е проучвал Североизточна Блъгария. Тези негови подробни изследвания той е направил в книгата си "Старото Българско население в североизточна България".

 

по материалиот Интернет.

Древен народ, древно знание- българско!

Хубав и успешен ден, приятели.


Традиционният тревненски женски накит за глава сокай – легенди и история

Сокай- традиционно женско забраждене България

"Да започнем с легендите. Едната разказва как се е появил сокаят в Тревненско: „... с падането на Второто българско царство, Търновското, забягват прокудените царски семейства и се поселяват в затънтените и недостижими за турците селища, гдето, за да запазят живота си, остават като поселници. Тия царски фамилии и приближени са донесли тук и тоя царски накит, от които заимства населението и го поставя в употреба в своя битов живот”. Тази легенда, свързваща произхода на сокая с царските диадеми, според краеведите обяснява желанието на турската власт да бъдат те извадени от употреба в началото на ХІХ век. Как е станало това разказва друга легенда: 


„Търновският войвода решил да издигне в Трявна един часовник с кула, като хаир от него, но с условие: да се откажат тревненките от градчето и околията да носят сукаи. Сукаите били прибрани и дадени на войводата, когато сахатът бил изкаран.” Легендата свързва премахването им през 1814 г. с разрешението на Фейзи ага да се построи часовникова кула в Трявна. Но се промъква и подозрението, че с прибирането на сокаите търновският управител прокарал не само една политическа мярка / с богатата си метална украса сокаят принуждавал жената да ходи с високо вдигната глава, което не се харесвало на османската власт/, но и „задоволил своята нумизматична склонност да прибере от сукаите всевъзможните антични пари, които са ги красяли.” Едва ли само това са били причините за забраната да се носи сокай, като се има предвид, че по същото време сокаят е забранен и в Габрово. Според Евгения Лепавцова причините за премахването на сокаите са както религиозни, така и социално-икономически. Приписката на псалтир от 14.02.1814 г. от Габрово показва, че забраната е израз на обществено настроение и отношение на църквата към разкошното облекло като греховна проява. В запазения и непубликуван архив на Етнографския институт с музей при БАН възрастни хора от тревненските колиби са разказвали, че след Освобождението свещениците в Трявна забранявали на колибарките да се черкуват със сокаи, защото «с дългите сокайни кърпи...гасели запалените на пода свещи». 


Като причини за насилственото премахване на сокаите в Габровско, Еленско се посочват както враждебното отношение на османската власт към разкошното облекло на българите, така и «безполезното пилеене на пари» при осигуряването на тези накити, които предизвиквали «завист и лошо подражание». Медно кръжило към 60-те години на ХІХ век се продавало между 150-200 гроша. Паричките се продавали по 3 гроша/драма. За един сокай отивали 200-300 гроша само за нанизите пари. Цената на целия сокай била около 500-800 гроша, тези със сребърни или позлатени кръжила стрували по-скъпо. С оглед на тази финансова тежест традицията отстъпила, позволявало се за младата невеста след сватбата да се вземе чужд сокай, но за Великден трябвало да излезе задължително със свой. Социално-икономическите промени в края на ХІХ и началото на ХХ век, които налагат по-евтиното и по-удобно облекло, водят до окончателното отмиране на сокаите и в отдалечените колибарски селища.


Как е изглеждал сокаят? Тъй като е излязал от масова употреба в началото на ХІХ век, до нас са достигнали главно описания, съхранени в спомените на възрасни хора. На тях се позовават Христо Даскалов и неговият син Богомил Даскалов, оставили най-пълно описание на тревненския сокай. Ценен документ за този накит са и две картини, рисувани след Освобождението – „Тревненка” на Иван Попдимитров, от която е запазено само фотокопие ( картината е изгоряла през 1944 г. при бомбандировките над София), и „Жена от Боженци” на Ив. Мърквичка, рисувана вероятно 1896 г.

Сокаят е свързан със сукманената женска носия и е разпространен сред балканското население по северните склонове на Средна Стара планина. 


Сбирка от Етнографски музей Етъра- сокайни шевици от България


Познати три типа сокай: габровски, килифарски и ловешки. Наименованията са на основните селища, около които е бил носен. Тревненският се отнася към габровсия тип сокай. Той се е носел някога както в Трявна, така и в околните селища. Макар, че едно от предположенията за произхода на наименованието „сокай” да е от „сукно”, „суча”, „сукман” и др. сродни, в научната литература се е утвърдила формата „сокай”.

Сокаят , който красял главите на омъжените жени, се поставял на главата на булката в понеделника след сватбата. В по-стари времена това ставало в срядата , а някога било в първата събота след сватбата , когато било първото излизане от мъжовата къща и ритуалното разбулване. Рано сутринта, след връщането от чешмата, в момковата къща снемали булото и слагали на главата на невестата сокая, подарен й от свекъра. Тази смяна била съпроводена от специален ритуал, споменът за който вече не е запазен, но до късно останал да битува изразът „ще гласят сокая на булката” като знак за нещо специално. В поставянето му на главата на булката не можела да участва жена, чиито родители са починали. Бялата кърпа /месалът/ булката сама украсявала, като прикрепяла извезана от нея като мома сокайна шевица. Останалите части били от сокая на свекървата. Ако имали повече синове и вече били подарили сокая на първата си снаха, свекърът и свекървата поръчвали при куюмджията да изработи нови части за сокай, като при събирането на монетите помагали и роднини, близки и познати. Сокаят се носел от омъжената жена до задомяването на първия син, когато се давал на снахата. Ако жената имала само момичета или била бездетна, можела да си носи сокая до дълбока старост. Но според П. Цончев „по-старите жени, народили по няколко деца, са преставали да носят сокая, както и да се кичат с цветя.” Покривали главата си с кърпа, която забадали с игла, наричана „бод”.

Сокаят имал 5 части: кръжило от метал, състоящо се от шарнирно свързани три части, извити дъговидно, украсени с цветни камъчета. Дълго е 32 см, широко 4 ½ см, дебело около 1 мм. Изработвало се от тревненските куюмджии. В богатите тевненски чорбаджийски къщи било позлатено, посребрено, а у по-бедните и колибарите – медно. При траур металическото кръжило се покривало с везана върху черно платно сокайна шевица с определени мотиви. Буката е дървена елипсовидна дъска с отвор, направена от бук, откъдето идва и името й. Пелешките са низи от тънки сребърни парички – 5-6 върви по 30 см. дълги. Освен пелешки се прикачвали и висулки, изработени от златарите. Закрепвали се отстрани на скулите и се наричали „смочета”.

Според Б. Даскалов сокаи със златни пелешки в Трявна носили в края на ХVІІІ век жените на чорбаджи Генко и на стария хаджи Кънчо - даскала. Подбрадникът е плътен наниз от сребърни монети в два реда, прикачени за кръжилото и минаващи под брадата. Месалът е памучна или конопена кърпа, дълга до 3,50м и широка 0,45м., с кенари. Към краищата завършвала със специална шевица /сокайна шевица/ и ресни.

Даниела Тодорова-ДАБКОВА

Българските шевици и световната мода

Преди две години, когато стартира проектът свързан с курса по везба "Българската шевица" издирвах под дърво и камък жени и мъже със златни ръце и сърца. Слава Богу все още има такива, които освен друго подкрепиха идеята за курсовете по занаяти към Читалище "Канатица".
Благодарна съм.
Но да се върна към шевиците...

Невестинска носия Дупнишко- Благодаря за прекрасния кадър на Bulgarian Roots
Един ден една от тези жени със златни ръце ми сподели свой опит история, която няма да забравя. Беше прекрасен пролетен ден. Разхождахме се из улиците на родния ми град и си говорехме. Имаше какво да науча от тази веща жена, затова цялото ми същество попиваше думите й като жадна почва, на която дъждец скоро не бе росил
"Ами то преди няколко година една американка- дизайнер дойде у нас- в България. Тя поиска да й покажем наши традиционни облекла, носии и шевици. Събра ни и ние й показахме много неща. Американката беше възхитена, снима много, показахме й как да шие, да бродира...Стоя няколко дена в страната и после си тръгна. Беше много доволна. След 6 месеца разбрахме, че е направила модна серия облекла всичките с наши шевици, но от нейно име.. Показвала ги някъде в Щатите, много далече и имала голям успех. Разочаровахме се, че дори ни ни бе казала на какво бе посветенотова нейно изследване. Но какво да направим. Такъв е света.
Стоях и слушах разказа. Болеше. Питах се едно- какво можех да направя?
За пореден път в живота ми отново и отново идваше при мен идеята, че в раклата на баба има съкровища. Истински, ценни и... забравени.
Пример от Румъния
За мен това са съкровища на духа, но когато нещо не е оценено от собствените си наследници, а потомците се обличат с дрехи произведени в Китай и Турция, то какво да очакваме освен, то да бъде оценено от други хора по друг начин. Е сега вече се вижда, че наследството в бабините раклите на село струва милиони.
И да, вероятно е сега е моментът, когато ще бъде оценено и от наследниците. Веднъж стигнало другия край на света и пожънало успех, това е по-вероятно...
Питам се- от кого зависи съхраняването на паметта за занаятите, за това да сътвориш шевица с ръцете си, да направиш риза, да носиш духа на предците си и наследството им с гордост, защото това част от твоя културен и духовен код- уникален, неповторим за всяка нация?
От министерството, от музеите, от кого, от съседката, от баба Пенка на село?
Не бе нужно да мисля дълго- това съхранение на тази древна памет зависи само и единствено от нас самите!
Пример от Румъния
Знам го, защото то е в сърцето ми и знам, че във вашите сърца бурята е същата. Защо? Защото шевицата, музиката, песента и танца докосват, разтърсват, защото това е сила, нашата сила, сега го наричат по модному "идентичност". Нямам против, само да не си купувам тази идентичност от корпорация "Made in China" или Холивуд. защото там няма магия, няма връзка, няма нито сила, ни любов, има само ефекти. Модната индустрия е гладно чудовище, което не се сприра пред нищо, за да застане в центъра на обектива, да обере овациите, за да бъде признат поредният гении на модата, от когото марките да направят милиони. Модната индустрия "краде" безогледно и печели много, наистина много.
Пример от Румъния
Това е истината. Сега краде от нас, от бъдещето, а ние не просто не чуваме аплодисментите, защото те са отвъд океана. Там някъде далеч, където от златната ракла на баба- някой печели милиони, докато ние носим облекла второ качество от Китай и Турция, купени на сергията на пазара, а маркови неща виждахме за първи път в магазаните втора употреба.
Това не е сарказъм, това е жива история, история която творим ние самите, сега. Все още има възможност да вземем и друго решение...да пазим, да тачим, да бъдем жадни. Пожелавам ви го от сърце и на вас.
ЖАДНИ за себе си!!!
Румънците пак ни изпревариха...;-) Прекрасно е все пак, че и това се случва, не мислите ли?
БНТ материал
Наш ред е...да учудим себе си и света, защото има с какво.
Благодаря ви любовта и за това, че прочетохте тази статия докрай.

понеделник, 7 октомври 2019 г.

Дървото в представата на старите българите- символ на сила и мърдост

Гората и дървото в митологичните представи на българина.

Представата на старите българи за дървото като сакрален символ е много стара. Ние наследниците на това древно знание имаме възможност да го проучим и съхраним. Често образът на дървото се явява основна точка, плоскост около която се "върти" случването я на местен обред, я на разказ за магия и въшебство. Защо дърветата са така силно застъпени в представата на българина и какво се крие в клоните им, коя птица, жерав или орел ни гледа зорко отгоре и ни дава знаци по пътя на живота?

Дърветата са онази част от представата на нашите предци, около която се настаняват както приказни сюжети, така и лечителски практики. Знахарите, билкарите и лечителите знаят, че дърветата, като част от майката природа са мъдри водачи, те лекуват, дават сила и даруват здраве.

Кестенът - Космическото Дърво.Кестените са магически дървета. Прабългарите в древността , след опъване на юртата, са ги поставяли под одъра си на 20 см разстояние за отблъскване на негативни лъчения -служили са ,като енергийна невидима защита.

 


Кестенът е медиатор между Този и Другия невидим за очите ни Свят – той ни свързва с душите на прадедите ни, които ръководят нашите съдбини и тези на нацията ни от Отвъдното. Събирани всяка есен и поставени в купи, те се превръщат в свят олтар,като съхраняват дома и стабилизират енергетиката му, пазят със силното си излъчване от нисши духове и нежелани присъствия … до другата есен, до другия залез на природата.Имат сила, колкото е времето за завъртане на цикъла от майския цвят до октомврийския плод.
Лечителя – Петър Димков, този прероден богомилски Врач, раздава от тайното знание на древните за кестените. В заветите си по народна медицина оставя напътствия: Да се въртят между пръстите на ръцете, за да са подвижни ставите и никога да не страдат от артрит. Да се носят в джоба на сакото или панталона, дори в дамска чанта за изравняване на биополето и съхраняване на аурата. Да се поставят под възлавницата - 5-6, най-много 10, за спокоен сън – незаменими успокоители са, помагат и при главоболие. Да се поставят под леглото за справяне с ишиас, ревматизъм и други ставни болки.

Кестените са акумулатори на слънце, енергия и живот която раздават цяла година: Бодрост, енергичност, вътрешна сила, душевен мир и хармония, равновесие и спокойствие.
В митологичните представи на българина гората се възприема като асоциативна персонификация на неразгаданата женственост. Култът към Богинята - майка и мистичността на пораждащото начало често се свързват със страха пред неизвестното и величието на природните стихии. Гората съхранява в себе си функциите на хтоноса, на чуждото, неусвоеното пространство, а дървото (като неин градивен елемент) притежава медиативни функции, семантичен еквивалент е на "дървото на живота" и се отъждествява с християнския кръст. Коренът осъществява връзка с отвъдното, с подземния свят, със света на мъртвите. Стволът символизира устоите на окултуреното пространство и утилитарните характеристики на човешкия бит, а короната на дървото се свързва с древните представи на българина за космическия ред и организацията на Вселената. Съотнесено към славянската митологична система, налице са реликтите на култова почит към бог Троян - покровител на мира, справедливостта и светлината, който надзирава състоянието на трите свята, подвластни на Световното дърво.

Дърветата като обект на култово почитание имат своето ярко присъствие в ритуалната обрядност на всеки важен празник в годишния календар. Те участват във фолклорни обредни практики с предпазващ, пречистващ, цялостен и уподобявящ характер. Ето и някои от най-почитаните дървета по нашите земи:



ДЪБ - притежава твърда дървесина и символизира безсмъртието на човешката душа. Има сакрално присъствие в обредността на целия Коледно-Новогодишен празничен цикъл - от дъбово дърво е бъдникът, който гори в огнището на Бъдни Вечер. В християнството е символ на високите морални добродетели на Христос, на неговата упоритост, последователност, твърдост и воля. Дъбът е свещено дърво и е възприеман като биоморфна персонификация на бог Перун, покровител на мълниите. Тояга от дъб участва в обредните практики, свързани с прогонването на змии от землището. Жълъдът като плод на дъба символизира съзидателното начало, плодовитостта. Асоциира се с мъжката сексуалност и възможностите за продължаване на рода.

ДРЯН - във фолклорните представи на българина той се асоциира с "дървото на живота". 
От дрянови пръчки се изработват сурвачките. Тъй като цъфти най-рано от всички дървета, в някои обредни практики се свързва с младост и свежест. Плодовете на дряна узряват най-късно и за това в хомеопатичната магия са натоварени със семантиката на дълговечност и непреходност. 

 



Притежава много твърда дървесина и присъства в обредните практики на Коледно-Новогодишния празничен цикъл, чието символно съдържание е насочено към здраве, благоденствие, плодородие и изобилие. 

ЧИМШИР - отличава се с изключителна твърдост и здравина. Участва в обредни практик

и, свързани с едновременното почитане на култа към живота и култа към смъртта. В християнската митологична система се асоциира с трънения венец на Христос - листата са символ на мъченичеството, а плодовете - на кръвта на Спасителя. Според някои по-древни представи, чимширът се отъждествява с мъжката сексуалност, а според други източници е символ на женската зрялост. Дуалистичното настроение в семантиката е характерно за повечето древни митологични системи, чиято ритуалност е построена на основата на парадигмата "раждане - живот - смърт".

 














БЪЗ - притежава амбивалентни характеристики на съдържанието си и се свързва с дуалистичното обслужване на взаимоотношенията "добро - зло", "живот - смърт", "небе - земя", "мъж - жена" и др. Според някои източници, кръстът, на който бил разпнат Христос, е от бъз. Според по-древни митологични представи, димът, образуван при горенето на бъз притежавал медиативни функции и можел да осъществява контакт със силите на отвъдното.

ЯСЕН - етимологичен аналог на понятието "ясновидство, яснота", притежава изразителни апотропейни функции и в древността от дървесината му се изготвяли амулети. Според някои митологични представи, от ясенови клонки се изготвяли стрелите и дръжките на копията на войните.

ВЪРБА - символ на целомъдрие и сдържаност. В някои източни култури е символ на пролетта, нежността, деликатността, любовта и женската сексуалност. В християнската митологична система символизира мира и замества палмовата клонка по време на празнуването на Цветница и Лазаровден. Поставени върху пътните врати, върбовите клонки изпълняват апотропейни функции. Гъвкавостта на клоните символизира младежката приспособимост и умението на човек да се адаптира към разнородни ситуации. Върбата е натоварена с амбивалентно съдържание - заради приведените си клонки и определението "плачеща върба", тя симолизира меланхолията, скръбта, траура.

ОРЕХ - здравата му и изключително твърда дървесина е причина символните характеристики на ореха да се свързват с крепкото здраве, постоянство при следване на целите и твърдост на волята в моменти на изпитания. Счита се, че сянката на ореха е толкова плътна, че под дървото е невъзможно да вирее друга растителност, а човек, който заспи под него, се разболява. Листата на ореха участват във възпоменателни обредни практики по време на Черешова Задушница, а също и в ритуалността на Спасовден - с тях се покриват гробовете на близките, за да им пазят сянка в отвъдното. Според поверието, душите им са в нашия свят 40 дни след Великден. Плодовете са задължителен култов елемент в ритуалността на целия Коледно - Новогодишен празничен цикъл. Орехът е фитоморфен култов атрибут в обредността на Симеоновден (01 септември), когато се поставя началото на Църковната Нова година. В народните представи светецът е популярен като "Брульо". Присъствието на орехи на празничната трапеза, както и при правенето на курбан, винаги се възприема като ритуално пожелание за здраве и благополучие на всички, с които човек съпреживява радостта от споделянето на храната и свещеността на събитието.

ЛЕСКА - символ на здраве, мир, благоденствие, просперитет и влиятелност. Присъствието на леската в култови ритуали като фитоморфен атрибут се свързва с пораждащото начало, развитието и духовното усъвършенстване на личността. Клонки от леска заместват успешно дряновите клонки при изработването на сурвачката. Имат изразително присъствие в култово-обредни практики за прогонване на змии и влечуги от дворовете и селскостопанските имоти, съдържащи се в обредния комплекс на Сирни и Месни Заговезни, Младенци, Благовец и др. Според някои източници, дрянови клончета и клонки от леска са участвали и при изработването на мартеницата в древността.

БУК - символизира благополучие, божественост, красота и безсмъртие. Притежава изразителни апотропейни качества и от дървесината му се изготвяли амулети. В древността букът е възприеман като "дърво на познанието" - счита се, че качествата му на медиатор са били ценни за много древни гадатели, а от дървесината му са изработвани "руни" ( плочки със свещени символи, с помощта на които се извършвали ритуални гадания).

БОР - символ на домашното огнище и семейния уют, на трайно щастие, разбирателство и хармонични взаимоотношения. Вечнозелената корона символизира безсмъртието на човешката душа, силата на волята, устойчивостта на характера. Двете срещуположни иглички символизират единството и хармонията между мъжкото и женското начало. Борът и елата са задължителен атрибут в култово-религиозните празници със семейна насоченост - Денят на християнското семейство (Въведение Богородично) и в цялостния Коледно-Новогодишен празничен комплекс. Специално място в обредността е отредено на боровата шишарка - с нея се свързват представите за плодовитост, дълголетие, добро физическо здраве, устойчивост и издръжливост.

 

ЕЛА - смятана е за свещено дърво - олицетворение на хармонията, реда във Вселената и красивите взаимоотношения в семейството. В древността е възприемана като "оста на света". Погледната отгоре, елхата представлява своеобразна проекция на Всемира и движението на небесните тела. Радиално разположените клони и иглички олицетворяват хода на времето и Божествената организация на пространството. Наименованието "ела" ("елха") е етимологичен аналог на понятието "Юл" или "Йол", с което древните келти обозначавали деня на зимното слънцестоене. В древността комплексът от обредни действия, обслужващи култа към зимното слънцестоене, бил познат с наименованието "Сатурналии" - периодът преминавал под егидата на планетата Сатурн и знака на козирога. Отсичането на елхата е специфичен акт на извършването на жертвоприношение, на поднасянето на безкръвна жертва в чест на Боговете. Украсяването на коледната елха в дома е вид древен магически ритуал, израз на стремежа към осъществяване на градивна комуникация между жизнената среда и макрокосмоса, при което дървото притежава функциите на медиатор. Украшенията, които се поставят върху елхата, притежават прерогативите на дар към Боговете и същевременно изразяват нашите стремежи и желания. И тъй като настъпването на Новата година е соларен празник, с който се отбелязва настъпването на Новото Слънце и Рождество, в коледната украса задължителен атрибут са новите свещи. В представите на древните хора взаимовръзката между Слънцето, свещта и човешкото сърце се обозначавала с равностранен триъгълник, символизиращ единството на небесния, земния и духовния огън. Като израз на завършеност, върху върха на коледната елха в древността предците ни са поставяли 14-лъчева звезда - Звездата на Витлеем. Тя е натоварена с дълбоко сакрално съдържание - символ на Рождество Христово, на реда във Вселената, на хармонията в семейството, на приемствеността между поколенията, трайността на родовата памет, непреходността на традицията, на безсмъртието и Вечността. В архетипната символика Звездата на Витлеем е семантичен аналог на Полярната звезда.

ЛИПА - дървото е било на изключителна почит в земите на древните славяни, заради меда, който пчелите приготвяли от цветовете. Символ на свежест, благодат, любов, красота, женственост, радост и мъдрост. Липови клонки и цветове участват в култово-обредни практики, посветени на свети Харалампий , свети Прокопий Пчелар, както и в деня на Преображение Господне, когато се почита т.нар. "Богородица Пчеларка".

КИПАРИС - притежава амбивалентно съдържание - символизира жизненост, енергичност и сексуална енергия, но същевременно с това обслужва религиозния култ към смъртта, хтоноса, подземното царство. В предхристиянския период много от езическите кумири са били изработвани от кипарисова дървесина. На по-късен етап от общественото развитие кипариси се засаждат в християнските гробища като символ на надежда, че мъртвите ще намерят покой в отвъдното. Изображения на кипариси са поставяни и върху капаците на ковчезите. Като символ, обслужващ култа към живота, той е засаждан от двете страни при входните врати на дома - смята се, че притежава изключителни апотропейни качества и предпазва членовете на семейството от зловредни влияния и болести.

ЧЕРНИЦА - листата на черницата най-често се използват като храна на копринената пеперуда. Символ е на здраве, дълголетие и безсмъртие. Клонки от черница участват в обредно-празничния комплекс на Бабините дни. Притежават изразителни катартични и апотропейни качества, поради което се използват за приготвянето на амулети. По нашите земи са разпространени три вида черници: "morus alba" - бяла , "morus nigra" - черна и "morus rubra" - червена черница.

ГАБЪР - определян е като "еднодомно растение" и характеристиките му в ритуалната обрядност са наситени с амбивалентно съдържание. Тъй като пределната възраст на габъра е в порядъка на 300-350 години, счита се, че той е олицетворение на сила, непреходност, трайност и дълговечност. Дървесината на габъра е твърда и жилава и в древността е използвана за изработването на кобилици.
По текст на Любомира Иванова


Славяните с традиция да се молят на дърветата..

Корени

Руски жени край река Шаршенга се молят на дърветата.




Козма Пражски в чешката хроника (XII век) съобщи, че славяните са се молили на дървета в свещени гори. Подобно наблюдение е направено от немския летописец Хелмголд (XII век), който описва живота и обичаите на полябийските славяни. Едно от почитанията на дърветата сред източните славяни, споменато е в ′′ Животът на Константин от Муром ", а Йоан Златоуст проговори за фактите от съществуването на специални молитви към дърветата сред славянския народ. Тази практика е добре позната дори днес в християнството. Хората не са изхвърлили молещите се ритуали от миналото... Боговете или Бог, независимо в какво вярвате или как, са велики.

(източник на снимка: ig culture _ slavs)

От Matea Vukovi ć Славянски ритуали

 

понеделник, 16 април 2018 г.

Пеене за бременни. Силата на майчиния глас

                           
                               Пеене за бременни
                         Силата на майчиния глас
                          Възпитание от утробата


Пренатално пеене

Когато стартирах с часовете по народно пеене една от най-важните задачи бе да създам група за пеене за бременни и да подпомогна укрепването на връзка между съвременните бързащи супер майки и традиционната българска народна песен, между тях и техните  неродени още бебчета. Е това бе преди години...децата, като аз ги наричам "Пеещите бебета" сега на на по 5-6 годинки. Тоест първата част от моята задача бе изпълнена. Сега имам нужда от вашата подкрепа.  


Гласът е неповторим инструмент, с който можем да се свържем със себе си и да се хармонизираме и отпуснем. 

Когато майката пее тя има възможност да изследва гласа си, да се хармонизира. Това способства да с изгради една много важна връзка- ранната връзка - майка- дете. Затова всяка песен, всеки тон, всяка положителна или отрицателна емоция подпомагат детето да усеща и възприема света, чрез дъха, пулса, гласа на майката. 



Какво знаем за връзката на майката и детето, как тя е застъпена в традицията на старите народи, какъвто е и нашият?

Искам да получа жива обратна връзка, както от жени, които са идвали при мен на пеене за бременни, така и от такива, които не са, но имат опит. 

Моля да споделите личния си преживявания, както и наблюдения по време и след бременността, каква е връзката ви с детето и дали пеенето е подпомогнало тя да укрепне?

Моля, дайте лични впечатления и препоръки. Всеки от нас носи своята песен, но дали някога я е чувал или е изоставена някъде нечута? 

Споделям наколко думи за пренаталното пеене...част от вас са чували, други не. Няма нищо ново под слънцето. Всичко  е песен. Пренаталното пеене е песента на майката, тази която тя пее на своето дете, докато е бременна. Може да се каже, че това е първата песен, реч и глас, които детето "чува" докато е в утробата. И нали не се съмнявате, че навремето майките и бременните са пеели и са създали огромно богатство от песни, които да пеят и следващите поколения жени. Знаят ли съвременните майки за съществуването на български люлчени песни? Нека да се позваме от наследството на предците си.
Ще издам една тайна- аз открих и в момента обработвам един набор от такива песни. Ако има желаещи, ще сътворим и програма по пеене за бременни. 
Очаквам да споделите своят опит, за да вдъхновим новите поколения носещи живот в себе си. Благодаря ви, момичета и пеещи майки.






Една история от Африка, която обичам

От всички африкански племена, които все още съществуват, племето Химба е от малкото, за които рождената дата не е денят, в който децата са родени или заченати, а денят, когато майката решава да има дете.

Когато жената Химба решава да има дете, тя сяда сама под някое дърво и започва да се ослушва, докато не чуе песента на детето, което иска да дойде. След като я чуе, тя се връща при човека, който ще бъде баща на детето, и му пее песента, докато той не я научи. Когато се любят, за да заченат физически детето, те пеят песента му, за да го поканят да се всели в плода.
Щом забременее, майката учи акушерките и старите жени от селото на песента на детето и когато то се роди, те се събират около него и пеят песента му, за да го посрещнат. Докато детето расте, всички от племето научават песента му. Ако детето падне или се нарани, някой го вдига и пее песента му. Когато детето направи нещо прекрасно или преминава през ритуалите на пубертета, хората от племето пеят песента му в знак на почит. 
В племето Химба има още един случай, когато "песента на детето" се пее на човека, на когото принадлежи. Ако някой Химба извърши престъпление или нещо, което е противоречи на социалните норми на племето, селяните го извикват в центъра на селото и общността оформя кръг около него. След това всички пеят рождената му песен.
Химба вярват, че грешките се поправят не чрез наказание, а чрез обич и припомняне на идентичността. Защото разпознае ли собствената си песен, човек няма нито желание, нито нужда да прави нещо, което би навредило на друг.
В брака хората пеят личните си песни заедно. И накрая, когато човек от племето Химба лежи в леглото си, готов да умре, всички селяни, които знаят неговата песен, идват, за да му я изпеят за последен път.