Маказа

Род, народ, родина

Хармония и сила

Човек, дух, природа. Семинари. Тренинги

Българска магия

Поверия, обичаи и още нещо

Завръщане към корена- My Workshops

Ритъм, музика и песен. Живата наука в предания и песни

Древност и наследство

България днес истинска магия- фестивали. Древността е тук- Кукери и Нестинари.

Места на силата. Човек и природа, Слънце и Луна, Небе и Земя

Светилища и храмове от древността. Свещари

събота, 16 април 2022 г.

Женско царство. Пътят на Богинята и женското начало. Лазаровден и Цветница

Женско царство. 

Пътят на Богинята и женското начало

Празник

Лазаровден и Цветница

Лазарки- моми в лазарски носии от Драгалевци, Софийско

В българските обичаи празникът Лазаровден се посвещава на женското начало. Денят е посветен на великото тайнство да се превърнеш в жена. Какво означава това - ще ви разкажа днес. 

Лазаровден се свързва с циклите на природата през годината и неизменно настъпващата пролет. В недалечното минало денят е бил очакван с нетърпение. Той е специален момент от женския обреден цикъл за всички в общостта. От този ден насетне 
в живота на  всички моми,  които лазаруват, настъпва промяна, свързана с техния социален статус. Ден на промяна и ново начало. От днес лазарувалите момичета 
символичното се превръщат в жени. 
Денят е ритуален, свят и празничен.
Но защо денят е толкова специален, защо е тачен? Защо е ден съботен, защо се празнува преди големия християнски празник Великден? Явно причина има, но за да разберем повече е необходимо да погледнем с други очи на Природата, цветята, на момите, на  Жената, нужно  е да съзрем невидимото през видомото. Но, нали знаете това може да го направи само този, които търси. 
    От древни времена на този свят се тачат две начала- мъжко и женско. И двете са основополагащи и неизменни. Те не си противоречат, както често ще срещнете в учения и прочетете в писания и дебели книги. Не. Те не са мъжът и жената. Те символизират космическите принципи на битието, в които мъжкото и женското си взаимодействат, като взаимно се подкрепят и развиват създавайки видимия свят.  Много от нас познават празника само от съвременната му интерпретация като празник, свързан с цветята и пролетта. В модерни времена повечето от нас не си задават въпроси, кое, как, защо, а просто следват препоръки, модели и общовалидно, задаволително обяснение, но уви не и познание. В частта свързана с подмяна значението на празника имат връзка и действията на църквата, но не само. Подмяната на значението е една от основните причини модерното и удобното обяснение да заменят ценността и цялостта на старото познание, лишавайки човека от чиста връзка  с Природата и всичко Живо и Цялостно. Отричайки по този начин Богинята и едното от основополагащите начала, човекът се откъсва от своя корен, губи цялост и робува на измислени идеологии, живее непълноценно. Става слаб.

Затова днес макар да честваме Лазаровден и въскресението на Лазар от Христос, според православната църква, то аз ви водя към една друга история, по-древна, свързана с женското царство.

В миналото Лазаровден и Цветница са един свещен период от календара, който бележи живота на нашите предци. Моментът е важен, защото е свързан със символичното извеждане на момичето от родното й семейство и приключване периода на детството и инфантилността. Този момент отбелязва нейната нова роля и въвеждането й в кръга на жените, в женското царство и пътя на Живота и Мъдростта. Момичето вече не е дете, тя е мома и може да направи следващата стъпка - да поеме по пътя на своя живот.

Няма древна култура по света, в която този период от живота на всяко момиче да не е ознаменуван като специален и да не е честван като празник.
В миналото чрез реализирането на връзката с природата –Богинята майка, се предава и силата от старите към по-младите. Процесът на предаването на сила е и символичен и реален, като ни свързва с родовата памет, в коята е стаена и благословията на целия род, неизменна част от което е и женското начало. Да. Днешният ден е ден за благословии, за женска сила и докосване до мъдростта на Жената. Изхождаки от нея чрез обредите изпълнявани на този ден, се прави връзка с целия космос, който е отразен в човешкото ни битие и личен път, по един сакрален и невидим начин. Познаването на това взаимодействие човек-космос, таченето на връзката и подържането й жива в нас, чрез съзнанието и действията ни, ни възвръща силата, помага ни да се върнем на пътя към самите себе си- и като личности и като народ. 
Затова познаването на обредността от древните ни традиции е важен елемент от възстановяването на нашата идентичност и лична сила.  

Какво се прави ще ви разкажа накратко.

На Лазаров ден момите са били представяни за първи път в общността в една нова роля- тази на жената. Въвеждането е ставало само с разрешението на бащата след като момата е била за първи път в менструален цикъл. Тоест след като тя е била за първи път в мензис и тялото й е съзряло. Цикълът й е част от пътя и съзряване на тялото, но и на духа, защото това е и част от цикличността на живота и цялата природа. Той я е свързвал с нов период от живота с този на жената, новия живот, с ролята на майка, на пазителка, мъдрец.
Независимо от това бащата е бил онзи, които е решавал дали щерката е готова за женитба или не. Защо са извежали така момите? Защото след този ден всяко младо момиче, вече може да бъде наречено жена и към него могат да се отправят официално предложения за годеж. Затова благославията на "първия" мъж в живота на девойката, нейния баща, е голяма радост и се празнува и от млади и от стари. След този ден момичето е "свободно" да живее живота си, да избере съпруг и да поема по пътя напред сама. Е, сега си представете, че това се случва на вас самите...е не е ли прекрасен ден?

След като бащата е давал своето разрешение на момичето да е лазарица, т.е. позволил й е да лазарува, тя излиза нагиздена със сватбени премени и венци навън. И там тя не е била сама. На празника се събирали всички лазарки, както и тези моми за женене, които все още на са сгодени. Те пеели песни и играели като подгонен вихър, плетяли венци, които после пускали по реката. През това време момците за женене наблюдавали случващото се и не  вземали дейно участие в празника, защото той е момински. Но пък имали възможност да си изберат невеста и в последствие да я поискат за жена.
Навсякъде лазарките благославяли труда на работливите стопани, пеели за нивите, за къщата, за стоката - домашните животни. В празникът освен всичко друго има и още един много важен елемент. Чрез въвеждането на момата в кръга на жените се осъщестявал ритуал, посветен на божествената природа и почитането на женското начало. В тази си част празникът засяга не само личността, момците или момите, но и цялото битие. Не случайно от този ден лазарките пеят и благославят и животните и дома, и природата, защото точно в на него ден младите момичета са тези, които представляват и "свалят" образа на Богинята майка на земен план. Те са в силата си и предават чрез песните и танците си благословия на Богинята към хората.

Това е само един прекрасен пример как дедите ни чрез обредите показват как да бъдеш във връзка с Женската сила. Как да добиеш благословията на пътя на мъдростта, а не просто да пееш и береш цветя. Да, наистина е романтичн и красиво да береш цветя, но без познанието на невидимото във видимото, не можеш да влезеш в силата си. 
Пожелавам го на всеки на този празник- да влезе в силата си, чисто и свято и да работи оттам. Без да обърнем поглед към миналото, с илюзиите за знанието на съвремеността ни и обърканите ценности на човешкото, хората са обречени да си останат болни и недеволни, откъснати от радостта и слаби, защото благословията на Богинята иде, но само до тези, които истински я търсят и работят за нея с уважение и любов. 
Честит лазаровден, Честита Цветница. 
 
Време за път- назад към корените, историята и сърцето.
Модерността и съвременната ни изкуствена реалност не допринасят за правилното разбиране и подход към женствеността. Напротив. Това естество на неразбирането на женското начало у нас, води след себе си множество негативни последствия. И едно от основните от тях е, че жената "работи" изцяло извън своята собствена сила.
Дълбока тема и друг разговор. Споменавам нужното, за да провокирам въпроси. Надявам се да стартирам процес на осъзнаване и желание да се говори по темата, станала табу- Жената и нейната сила, у всеки четящ този материал.
За тези, които се двоумят за какво говорим тук разяснявам- погледнете какво се случва навън, във вашата общност, семейство, работа и ще го видите ясно, после погледнете и навътре в себе си и ще го усетите, при това още по-ясно...харесва ли ви то? Какво видяхте, как ви кара то да се чувствате? И как с това, което носим вътре, ще направим този свят едно по-добро място? Не можем, не и докато не разберем къде е мястото на жената в този объркан свят и докато не се свържем с цикличността на космическите цикли и не осъзнаем неизмената си връзка с приодата и нашата истинска същност.
 
Нашата съвременност променя и преиначава символи, цели, задачи, цялото ни битието. Тя твори чрез илюзии, човешки понятия и разбирания, отдалечавайки ни от живата природа. И, да незнанието, нарушената ни връзка с природата, с женското в нас, разболява и душата и тялото. Затова считам за важно да пиша по темата, да напомня за вехтото познание на предците, което ни говори за давността на човека и непреходността на природата.
Винаги ми е било много интересно да наблюдавам как се осъществява взаимодействието между поколенията. Една мъдра дума от майка, баба или непозната старица или съседкя... един жест, един поглед, които говорят без думи и даруват без глас. Преживявяли сте го, знам. Спомнете си го. Сега. Силата на този ден ще ви подкрепи във вашето търсене.  
Какво ни е нужно, за да бъдем във връзка с Женското царство? Какво е то? Как се пренася една древна традицията от стари към млади, как "тече" потокът на живота и как българската обредност ни свързва с почитта на божествената ни женска природа? 


Лазарки от софийско 1930 г.



Текст на песента


На празника на мегдана лазарките играят ритуално моминско хоро, наречено Буенек. Момите се хващат в редица и не го "заключват" в кръг. На това хоро се позволява да се хванат само девойки, като се нареждат по височина. Най-възрастната е начело и се нарича "боеница" или "боенек".
Интересното в това хоро се случва точно с боеницата. Тя не е облечена като мома, а с мъжка риза. Върху косата си носи мъжки калпак. И тя е тази, която води групата из селото. 
Докато старите жени обличат буенеца, лазарките играят и пеят.:
“Върба има – Върба нема!
Меня майка една има.
Не май дала дет съм щяла,
дет съм щяла и искала,
искала съм – искали ма.
Най май дала надалėку,
надалеку праз три села,
праз три села в читувърту,
при зъл свекър и свекърва…”
Проф. Петър Куцаров,
д-р на историческите науки 

Нещата стават още по интересни, защото заедно с буенека върви и "булка", но тя е по-малко момиче- 8-9 годишно, чиито родители са живи. Булката е облечена в булченска премяна и носи червено невестино було. Лазарките обикалят от къща на къща и отправят своите благопожелания. Песните, които пеят са според мястото, на което отиват и за всяка къща и домакин са различни. Ако даден дом е подминат от лазарките, това е лош знак. Момите не посещават домовете на отхвърлените от общността. Празникът е наситен със символика и много словесна магия, наричане, танци и песни. Вярва се, че  момите, които са лазарували, змея не ги краде, те са защитени. Но за това ще ви разказвам друг път...

Празникът продължава два дни: малкото лáзари е в събота (Връбница), а на следващия ден е истинското лазари. Датата на празника зависи от Великден, но лáзарито винаги се провежда седмица преди Възкресение Христово.

Бъдете благословени.
Така е било и така ще бъде. Нека да запазим древното българско познание 
Честит Лазаров ден, момичета и скъпи родители ;-). 
Време е! Пролет е! Животът е тук отново! 


Ваша PranaAna.

песен лазарицаа

сряда, 5 януари 2022 г.

Народните ни празници. Къде живее Магията?

 Народните ни празници. Магия и реалност

Магията е възможна само, ако я приложим.
Здравей чичателю, здрвей търсачо на съкровища, събирачо на сила и тайни. Добре дошъл на моята страницата, в която от вече десет  /10/ години пиша, споделям тайните на българските обичаи, вярвания и сила. Знаете ли, не, едва ли знаете какво ми се върти в главата днес. Днес пети януари /05/01/2022/. Какъв ден е? Ами ще ви напомня - ден в който у народната вяра се отделя внимание на стихията на водата от 05 до 07 януари. Утре идват Водици, едно българско тайнство, посветено на водната стихия и очистването. И ето аз пак съм тук, за да ви напомня, да дам нещичко от своето търсено и намерено съкровище. /Виж какво се прави на днешния празник/ 

Част от това писание ще допадне на четящия, друг вероятно не и тихо може да ме заклейми. И двете ме "уреждат" тази година...и двете ще са ми подарък. Този текст ще е различен, той ще е друг. Непознат и това е хубаво. Непознатото плаши, но и развива сетивата  и духа, ако следваме личния път на душата си. Просто е. Стига да чуваш.

 "Чешмата на щастието" край София снимка: Интернет

Ще ви поведа на едно магическо пътуване, както винаги и после ще ви изоставя по средата. Защото аз не ви трябвам, нищо, че ме четете, вероятно с интерес. Знайте, че това е само споделян мой опит, но не и извечна истина, не е тайна, нито пък ваша сила, а моя. И в този ред на мисли ми се ще дяволито да ви пусна сами по тайни пътеки и буйни реки и да ви объркам. Ама много да ви объркам. И да стоя и наблюавам как се будите или продължавате да спите кротко, стига да има кой на люлее люлка на съня ви. Е, това няма да съм аз. Разказвачи на истории има, продавачи на илюзии също, особено като иде реч духовно развитие, тайни и стари традиции. Има много хора, които работят на това поле. Някои го правят, за да изразят себе си, да съхранят познание, други пишат, за да станат известни и да говорят по радиото. Аз минах и този път. Дадох и взех много. Който ме е следил и чел тези всичките години, знае и аз разказвах истории, споделях по мъничко мъдрост, работих упорито, за да открия частици истини за древните ни корени.


Затова сега предпочитам да помълча и просто да си върша магическата работа тихо и спокойно. И ми се ще и при вас да е така. Защото магията обича тишината, а и защото вече съм споделила много за нея тук. Какво, кога, как се прави. Писах тук, организирах срещи и семинари, пяхме заедно, изнасях концерти, споделях на воля всичко, което имах. Всичко. Сега дойде ново време. Не знам далие по-добро или не. Ново е. 
И днес искам да ви кажа нещо...
Има неща, за които не се говори, които не се споделят, защото само така Магията живее. И за да да сработи тази извечна българска, древна магия, то вие сами е нужно да извървите своя пътя и да откриете чист извор. И това ще е вашият извор, вашият празник, вашата магическа реалност.
Защо пиша това днес ли? 
Днес стартира новият цикъл обредни празници посветени на водната стихия. Заченато е на Ижнажден новото Слънце /Мала Бога, новата година/. Днес в новия цикъл идва ред и на магията на водата, която тези дни дава закрила свише, очистване и здраве.

Затова тази година моето наричане няма да е традиционно- аз да пиша, а вие четете. Вече не. Читателите на този блог не са в пеленаческа възраст. Дойде време Вие сами да си сготвите ястието. Традиционно по български с нашите подправки, по нашенска рецепта. Демек време е да търсите, четете, пишете и разбирате за какво иде реч с този наш дълбок корен. Сами. Оставям ви Да излезете навън, Да откриете извора, Да погледнете в дълботоко и Да откриете водата и що Тя има да ви казва и вие на нея /това с наричането е тази вечер 5 срещу 6 януари, знаете взимате си менчета, наливате си чиста водица, изричате тихо и чисто намерение, оставяте го под звездното небе и хоп магия./ Но да ви кажа честно, това са само интструменти. Да, важни са, но не се по-съществени от вас самите, от вашата част от пътя. Общението ви с стихиите е за вас, само за вас и за никой друг. И знаете ли- магията не крещи, не търси поприще за изява, не се събира, умножова и дели в хартийки, последователи и умни глави /демек учени/. Тя не е събиране с приятели, нито е седянка и пиене на чай, тя не и разходка в гората, тя не е и "event" във facebook. Тя не е изписани мъдрости, които мнозина водещи по "нов стил" изповядват като ню ейдж религия на благодерствието. Знаете, че голяма част от тези "мъдрости" са просто недоносени  его-формиращи духовни изживявания, демек заблуди, при това чужди. Не. Тя, Магията е контакт свише.Тя е несподелим, неуловим за думите дух на познанието, той изтича в пясъка без в края на процеса да знаем как и дали сме я срещнали изобщо. Магията е загадка. Загадка на опознаването на света и на самия себе си, и ние като НЕДЕЛИМА част от ЦЯЛОТО. 

Затова на въпроса "Къде живее магията?" аз няма да ви отговоря направо. Само ще ви издам още една малка тайна. Търсете първо вътре в бушуващото вътрешно море на вашите води / емоции/ къде има тиня, яд и гордост, къде в морето се е стаила от тъга и къде се намира любовта, кои и къде са вашите чисти желания и истинския цвят на душата. Не ме четете, не ме търсете, не искайте наготово. Моите сили са за мен, вашите за вас. Открийте ги. Използвайте дадените инструменти на българските обреди и бъдете чисти, бъдете себе си.

Както годината започва с очистване, нека така бъде и за вас. Търсете, опитвайте и грешете. Коренът ни няма да се разсърди, нито на мен нито на вас. Вервайте. Защото силата ни иска, но ни иска чисти, умити. 

Честити Водици, приятели, пък може да се срещнем на някой таен извор. Ха дано, че да се видим и прегърнем, но този път като търсачи на истината, тихи и смирени пред вътрешната сила на собствената магия и вдъхновение. 

Сполайте приятели и на добър път! 

четвъртък, 7 октомври 2021 г.

Да изтъчеш света. Душата на майстора.

Тъкачи на истории

Смело и съвсем отговорно ви казвам, че майсторът, този които изроботва предмет с ръцете си е творец на светове. 

Готови ли сте да се гмурнете с мен в дълбините на вещите хора, в дълбините на душата на майстора? Заповядайте.

Ще се радвам да ви преведа през това приключение и да ви запаля за красотата на душата, която всеки носи вътре в себе си. 

Старите занаяти в днешно време будят много хора за красотата. В изработените предмети човек съзира и силата на духа на майстора и красотата на самия предмет. Ако се запознаеш по-добре, дет се вика от близо, с даден предмет, направен от майстор, докоснеш го, то той непременно ще ти разкаже някаква история. 

Често пъти историята ще е свързани с живота. Ако пък имаш желание и чиста проба любопитство да научиш повече, то ще забележиш нещо необичайно. Ще разбереш, че предметите изработени с ръце, са предмети изработвани и със сърце. Те са "живи" и знаете ли какво- те са способни да ни пренасят през време и протранство, за да научим повече за света, който обитава душата. 


Там, където има масторлък, запомнете, никога нищо не е само майсторлък. Никога нищо не е  само парче желязо, дарво или кълбо прежда. Тук нещата стоят инак. Онзи инак, който малко хора ще разберат, ама най се...

Тук, за да работиш с ръцете си и да създадеш предмет е необходимо първо да чуваш добре. Ще попитате "Защо пък да чувам?".  Ами ей така, да чуваш и виждаш с очите на душата си...да имаш смелостта да го направиш. Това е първото и абсолютно необходимо условие, за да станеш майстор. Всичко друго е техника. Не може да бъдеш майстор в каквото и да е и да нямаш свой почерк и лице. 

Много хора мислят, че са майстори само, защото могат да правят добре дадено нещо. Знаете ли, това не е вярно. Колкото и да ви го казват, показват и навират в носа това убеждение, запомнете, то не е вярно. Знаете ли защо? Защото нямаш ли сърце за нещото, то ти не си и няма да бъдеш майстор. НИКОГА. Така е в живота. Не този на известните, масмедиите, на гордостта и лицемерието, а този живот в живия дух, там където душата на човек се изпълва с радост. Там където се създават нови светове и където всеки, докоснал се до сърцето си, може да стане майстор. Другото са приказки за неверници. А щом четете този блог, вярвам вие не сте от тях.

В тези истории, ако имаш уши ще чуеш първо шепот, после музика и накрая цяла симфония- от ударите на чука, от набиването на длетото или монотонното тракане на стана. Заслушайте се в симфонията. Тя идват душата на Майстора. Питате ли се вече кой е Майстора? Ами събуди се, приятелю. Отвори очите си с любопитството на дете, с въображението на творчеството вътре в теб и накрая бъди завладян от Майстора, предай се. "Да се предам ли?" ще попитате. "Ама каu така, на кого да се предам?".

На душата си се предай, читателю, тя е МайсторЪТ, никой друг. Запомни. НИКОЙ ДРУГ. 


ЩО Е МОТОВИЛКА И КАКВА Е МАГИЧЕСКАТА Й СИЛА?
Остарял дървен уред, служещ за намотаване на изпреденото влакно (най-често прежда) и за подготовката му за основа за по-нататъшно тъкане. Представлява дървен ствол с вилообразно разклонение в единия край, направен от стъбло или клон, като в другия край има перпендикулярно монтирана дървена дъсчица. Преждата се намотава надлъжно по дължината на ствола, преминавайки между двата рога на вилообразното разклонение горе и върху перпендикулярната дъсчица долу. Така намотаната прежда се нарича чилѐ.

Според българските народни вярвания мотовилката има МАГИЧЕСКА СИЛА: от нея се плашат и странят змейовете, самодивите и лошите духове изобщо. Въпреки това народната вяра забранява намотаването с мотовилка да става над малко дете, тъй като то ще бъде залюбено впоследствие от змей (ако е момиче) или от самодива или змеица (ако е момче). Забранено е също така с мотовилка да се удрят малки деца, моми и ергени. Мотовилката се използва и при някои баяния; вярва се, че родилка пострадала от лахуси, може да бъде изцерена с мотовилка.

В целия свят от древни времена тъкането е било дейност осъществявана от жени. Пък може и да  запозная с една история от Гвателама и тъкачките на истории отвъд океана. Да отидем на гости в Андите например. Имате още малко търпение. 

вторник, 31 август 2021 г.

Баба Неделя

Съвременни приказки

Здравейте приятели, позволявам си да сложа в блога си един чужд текст, който докосва. Мен ме докосна още преди време, но сега реших да го споделя и с вас. Някак си стои актуален и не остарява, пустият му текст. Когато го прочетох преди години се надавах да не го срещна отново из интернет. Дояда ме накак отвътре...и го отхвърлих. Днес отново ми попадна, отново го прочетох и пак ме хвана за гърлото и се запитах защо? 

Хъм...прочетох го и ей го на, същото чувство, същата баба, онази от разказа дето кълне и чорапи наплита. Нищо не се е променило.  Кое е онова, което не се променя? Времето, времето е това, което не се мени, защото нравите остават същите. И не 30, а 300 години в усуканата демокрация, няма да помогнат. Нравите ни- едни такива стари, стари, но за съжаление не всичко старо е добро нали, колкото и да държа на корена, личната сила и земята. Ей, на казвам го. Има и неща, които нямат вече място в живота ни, но те упорито стоят като развяти знамена над главите ни, а пишман овчарите викат ли викат. 

Кой и какви са тези неща...вероятно ще попитате. Ами как да ви ги речем...то блянове, то за свобода, права, мечти за един по-добър свят, борби за справедливост, жертви и геройства, класика премесена с чалга, шопска салата с двойка кюфтета, запустели села, срутени къщи и мръсни дворове. Знаем го всички това. 

    Казват, че това което виждаш навън, вътре го носиш в себе си. Е, аз питам, подредихте ли двора си, цветенце поляхте ли, а дали срещнахте своята баба Неделя, а запознахте ли се и със своята американка /онази мечтаната изгнаница/ и охраната с тъмни очила дето бие? 

    Друми, силни думи и чужбини. Много чужбини и много самота. И за нас и за тях, онези дет "избягаха". Е вие оплетохте ли вашите чорапи, а дарувахте ли ги, ей така за изпроводяк на чужденците? Разбрахте ли защо земята ни е ценна, не с какво, а защо? Разбрахте ли защо дърво без корен, съхне...Надявам се, защото ако не аз - то вашата баба Неделя онази отвътре, вече го знае. А и вие също. Отговорност не е дума, а личени избор, при това избор не просто да съществуваш, а да живееш, да живееш красиво, пък що не и красиво да кълнеш и чарапи на наплиташ...защото знаеш кой си и какво сърцето ти дарува на този свят и на Бога с любов. 

Надавам се да не са само тези чорапи. 

А иначе, иначе става въпрос за едни чорапи...плетени таквиз, красиви.

текст Красимир Бачков

"В странджанското село Боздуган остана само един жител или по-точно жителка - баба Неделя. Останалите се преселиха на едно друго място, където рано или късно отива всеки от нас. Кметският наместник от съседното по-голямо село я покани, да се премести при тях, за да не е сама, но тя отказа.

Не можеше да си представи, че ще зареже къщата, която заедно с мъжа си бяха градили камък по камък, варосаните стаи, където бе отгледала децата си и двора, в който всяка пролет цъфтяха лалета, латинки, ружи и люляци. На въпроса на кметския наместник, не се ли страхува да остане сама, в едно необитаемо вече село, тя поклати глава:

- Страхувах се някога, като бях млада и имаше, за кого да се страхувам! Сега от кого и защо да се страхувам, кмете? Пътят ми вече е извървян, живота не ми носи вече радост, а смъртта е добре дошла всеки ден! Аз не се броя за част от хората, а за част от живинките край мен - врабчетата, дърветата, тревите и небето! С радост чакам момента, в който ще затворя очи …!

Кметският наместник повдигна неразбиращо рамене и се съгласи:

- Имаш пълното право, да избираш, къде да свършиш дните си! Щом искаш в твоето село, така да бъде! Нали е демокрация ….!

- Да ти пикам на демокрацията! - отвърна баба Неделя - Заради нея сина и двете ми дъщери се запиляха по чужбина! Заради нея не съм ги виждала и чувала вече толкова време! Заради нея си отиде и Грозьо, стопанина ми! Нямаше ни линейка, ни доктор да се погрижат, кога му стана зле! Хайде холан от демокрация, кмете! И да се избършеш отзад не става тя …!

Пенсията на баба Неделя бе смешно малка, но тя и не разчиташе особено на нея. Цяло лято береше гъби и билки, сушеше ги, а после ги продаваше на една пътна отбивка, близо да тяхното село.

Когато успееше да приготви няколко бурканчета с конфитюр, също ги предлагаше на случайните пътуващи по тези места. Но през дългата есен и още по-дългата зима тя плетеше вълнени чорапи, материала за които събираше от трите си овце.

Сама го боядисваше в зелено и червено, после наричаше изплетените чорапи на някой от внуците си и когато успееше да ги продаде смяташе, че по някакъв начин се е доближила до близките си. Тя бе малко дива и чепата жена, не вярваше много в църква и религия, а чисто по езически измисляше прости ритуали, за себе си и най-вече за децата и внуците си.

Така, един априлски следобед на отбивката спряха два черни мерцедеса, от които излязоха няколко мъже. Всички те бяха облечени в сиви и тъмни костюми, с вратовръзки и двама от тях със златни очила.

Край тях се въртеше една червенокоса жена, която говореше на английски. Един от мъжете снимаше с камера. Всички бавно приближиха баба Неделя и покровителствено я запитаха на колко години е, и как се препитава в тоя пущинак.

- Зимъска ще направя деветдесет и три! На мен костуми и автонобили не ми требват! Имам си три овце и те ми стигат за мляко и сирене. Останалото си намирам в гората или в градината, дето си сея в двора.

- А пенсия не получаваш ли? - запита един очилат господин.

- Пенцията ти я дарявам! Ако ти требе, вземи я! Мен пари ми не требват! Сичко си имам от Бога!

- А защо стоиш тук и продаваш? - обади се друг мъж - Явно за пари го правиш?

- За да видя хора, господине! Да не минава зян денят! У наше село останах само аз. Нямам ни радио, ни телевизия. Кога срещна хора, за мен е празник!

- Значи, - усмихна се иронично очилатият - вместо да ни продаваш, можеш да ни подариш по едни от тези чорапи? Виждам, че са с цветовете на българското знаме! Ние сме хора от властта и съвсем ще ни ходят, а тази жена е от Америка. Живее в Чикаго и ще занесе частица от родината за спомен …!

- Бива, господине, бива! - кротка усмивка сгря лицето на старицата - Щом нямате пари да си купите, ще ви ги даря! Те хората от властта само знаят да вземат, да дават не са научени зер!

Тя бръкна в торбичката и извади няколко чифта чорапи. С мъка се надигна и като на сватба сложи на рамото на всеки мъж по един чифт чорапи. На жената ги подаде в ръцете:

- Вземи, булка! Носи ги в Америка, че сина ми е там от доста години вече! Все едно на моя Венко ги давам! Носи ги със здраве!

Когато преведоха думите на старицата, червенокосата се изчерви и емоционално заговори нещо. После се върна до една от колите и дойде с дамската си чанта. Извади банкнота от петдесет лева и я подаде на баба Неделя.

Обясни, че ресто не иска. Бабата стоеше пред нея, кротко се усмихваше, но не протегна ръка за парите. Чужденката остави парите върху кашона с билките и сушените гъби, които старицата продаваше и тръгна към колата.

След нея първо един от мъжете извади портфейл и без да гледа стойността на банкнотата, я пусна до тази на американката. Останалите го последваха, а накрая остана мъжът със златните очила. Той си намести очилата и тихо каза:

- Голяма артистка си ти, бабо! За един ден изкара пари, колкото иначе не можеш изкара и за месец! Спечели достатъчно, затова моите чорапи ще приема наистина като подарък!

- Халал да са ти, синко! Само да не ти стягат! - отвърна баба Неделя и приседна, до кашона с билките. Мъжът тръгна към колата, после спря и се върна. Извади пари и ги пусна до парите на останалите:

- Сега, вместо да ме кълнеш, си прибери парите и кажи добра дума!

Баба Неделя го изгледа с избелелите си вече очи и рече:

- Добър път и вървете там, където прокудихте децата ми! И да не ви объркат с почтените хора по чуждата земя, си обуйте чорапите! Тя суровата вълна боде, но така ще ви напомня за греховете! Ние нямаме нужда от управници, а от стопани! Ако някой ден разберете, какво значи стопанин, тогава ще ви призная за власт! Хайде, върви си в мир, човече!

Двата Мерцедеса бавно и някак гузно потеглиха. Хората вътре не погледнаха към свитата над билките бабичка. Те идваха от друг свят и отиваха към места и хора, които им бяха по-близки и познати.

Тая възрастна жена бе отворила рана в душите им, която нито доктори, нито лекарства биха излекували. Трябваше да се махнат по-скоро от тук, защото още няколко мига с нея и биха се превърнали в …. човеци.

Взето от

четвъртък, 13 февруари 2020 г.

Българските шевици и света

Българските шевици и облекло и света

Българските шевиции връзката им с Етруските



За облеклото на Блъгарите както го е видял и описал в книгата си "Европейска Турция", Джеймс Бейкър.

"...Дрехите на женита, а също и на мъжете, да много шарени. Жените носят облекло с великолепни цветове, особенни за всяко село, което е пореден признак за силата на Блъгарите да подчинят самоличността за сметка на общото благо. Селското облекло е много разнообразно и великолепно, но цветовете са избрани толкова добре че въздействието им е и са приятни за окото. Техните колани, гривни, е украшенията за главата, които са направени от сребърна смес, са сложно изработени и много ценени. Предавани са от майка на дъщеря като семейни ценности. Любопитно е че големите кръгли закопчалки на тези колани - става дума за пафтите, бележка моя - много наподобяват тези на Етруските, които са открити в разкопки на старини в Италия. Възможно е това да е някаква народностна връзка. Напълно естествено е селските жени да следват техните обичаи от поколение на поколение. Блъгарите - съчинителя смята че Блъгарите са Азиотски пришълци - са се оженили за Славянските жени, и е доста възможно древните Етруски да са били от Славянския клон на Арийската раса...."

Две неща тук са много важни за отбелязване, като и двете са направили силно впечатление на съчинителя.

 

Женски носии от колекцията на РИМ Ямбол "Магията на Тракия"

http://yambolmuseum.eu/

Първото е подобието на част от облеклото на Блъгарките - закопчалките на коланите - с това на Етруските жени.

Второто е че всяко село си е имало свои собствени особенни цветове, и самоличността на жените, които са изработвали дрехите се е подчинявала на тази обща за селото особенност.

Т.е. облеклото на всяка една жена е било неповторимо, нямало е две дрехи - елече, престилка, риза, коланче, чорапи, забрадка и така нататък в цялото ни Българско поземлище, които да са били ЕДНАКВИ, всяка една е било различна и неповторима. Но, тези в различните села са имали общи признаци, които са ги обединявали и това е позволявало на селяните, лесно да се кажат тази мома или момък от кое село са, а понеже жените са тези, които се местят да живеят при мъжете си, и от кой род носещия дрехите е.

Може би това е било своево рода, начин за бързо разпознаване - този от нашето село ли е, от съседното, от по-далено някакво или някакъв напълно чужд човек - без дори да са го попитали. Както се казва - дрехите го издали.

Тази особенност в облеклото на Блъгарите - дрехите на селяните от едно село да споделят общи черти - е използвана от Любомир Милетич, за да проследи разселването на Блъгарите когато е проучвал Североизточна Блъгария. Тези негови подробни изследвания той е направил в книгата си "Старото Българско население в североизточна България".

 

по материалиот Интернет.

Древен народ, древно знание- българско!

Хубав и успешен ден, приятели.


Традиционният тревненски женски накит за глава сокай – легенди и история

Сокай- традиционно женско забраждене България

"Да започнем с легендите. Едната разказва как се е появил сокаят в Тревненско: „... с падането на Второто българско царство, Търновското, забягват прокудените царски семейства и се поселяват в затънтените и недостижими за турците селища, гдето, за да запазят живота си, остават като поселници. Тия царски фамилии и приближени са донесли тук и тоя царски накит, от които заимства населението и го поставя в употреба в своя битов живот”. Тази легенда, свързваща произхода на сокая с царските диадеми, според краеведите обяснява желанието на турската власт да бъдат те извадени от употреба в началото на ХІХ век. Как е станало това разказва друга легенда: 


„Търновският войвода решил да издигне в Трявна един часовник с кула, като хаир от него, но с условие: да се откажат тревненките от градчето и околията да носят сукаи. Сукаите били прибрани и дадени на войводата, когато сахатът бил изкаран.” Легендата свързва премахването им през 1814 г. с разрешението на Фейзи ага да се построи часовникова кула в Трявна. Но се промъква и подозрението, че с прибирането на сокаите търновският управител прокарал не само една политическа мярка / с богатата си метална украса сокаят принуждавал жената да ходи с високо вдигната глава, което не се харесвало на османската власт/, но и „задоволил своята нумизматична склонност да прибере от сукаите всевъзможните антични пари, които са ги красяли.” Едва ли само това са били причините за забраната да се носи сокай, като се има предвид, че по същото време сокаят е забранен и в Габрово. Според Евгения Лепавцова причините за премахването на сокаите са както религиозни, така и социално-икономически. Приписката на псалтир от 14.02.1814 г. от Габрово показва, че забраната е израз на обществено настроение и отношение на църквата към разкошното облекло като греховна проява. В запазения и непубликуван архив на Етнографския институт с музей при БАН възрастни хора от тревненските колиби са разказвали, че след Освобождението свещениците в Трявна забранявали на колибарките да се черкуват със сокаи, защото «с дългите сокайни кърпи...гасели запалените на пода свещи». 


Като причини за насилственото премахване на сокаите в Габровско, Еленско се посочват както враждебното отношение на османската власт към разкошното облекло на българите, така и «безполезното пилеене на пари» при осигуряването на тези накити, които предизвиквали «завист и лошо подражание». Медно кръжило към 60-те години на ХІХ век се продавало между 150-200 гроша. Паричките се продавали по 3 гроша/драма. За един сокай отивали 200-300 гроша само за нанизите пари. Цената на целия сокай била около 500-800 гроша, тези със сребърни или позлатени кръжила стрували по-скъпо. С оглед на тази финансова тежест традицията отстъпила, позволявало се за младата невеста след сватбата да се вземе чужд сокай, но за Великден трябвало да излезе задължително със свой. Социално-икономическите промени в края на ХІХ и началото на ХХ век, които налагат по-евтиното и по-удобно облекло, водят до окончателното отмиране на сокаите и в отдалечените колибарски селища.


Как е изглеждал сокаят? Тъй като е излязал от масова употреба в началото на ХІХ век, до нас са достигнали главно описания, съхранени в спомените на възрасни хора. На тях се позовават Христо Даскалов и неговият син Богомил Даскалов, оставили най-пълно описание на тревненския сокай. Ценен документ за този накит са и две картини, рисувани след Освобождението – „Тревненка” на Иван Попдимитров, от която е запазено само фотокопие ( картината е изгоряла през 1944 г. при бомбандировките над София), и „Жена от Боженци” на Ив. Мърквичка, рисувана вероятно 1896 г.

Сокаят е свързан със сукманената женска носия и е разпространен сред балканското население по северните склонове на Средна Стара планина. 


Сбирка от Етнографски музей Етъра- сокайни шевици от България


Познати три типа сокай: габровски, килифарски и ловешки. Наименованията са на основните селища, около които е бил носен. Тревненският се отнася към габровсия тип сокай. Той се е носел някога както в Трявна, така и в околните селища. Макар, че едно от предположенията за произхода на наименованието „сокай” да е от „сукно”, „суча”, „сукман” и др. сродни, в научната литература се е утвърдила формата „сокай”.

Сокаят , който красял главите на омъжените жени, се поставял на главата на булката в понеделника след сватбата. В по-стари времена това ставало в срядата , а някога било в първата събота след сватбата , когато било първото излизане от мъжовата къща и ритуалното разбулване. Рано сутринта, след връщането от чешмата, в момковата къща снемали булото и слагали на главата на невестата сокая, подарен й от свекъра. Тази смяна била съпроводена от специален ритуал, споменът за който вече не е запазен, но до късно останал да битува изразът „ще гласят сокая на булката” като знак за нещо специално. В поставянето му на главата на булката не можела да участва жена, чиито родители са починали. Бялата кърпа /месалът/ булката сама украсявала, като прикрепяла извезана от нея като мома сокайна шевица. Останалите части били от сокая на свекървата. Ако имали повече синове и вече били подарили сокая на първата си снаха, свекърът и свекървата поръчвали при куюмджията да изработи нови части за сокай, като при събирането на монетите помагали и роднини, близки и познати. Сокаят се носел от омъжената жена до задомяването на първия син, когато се давал на снахата. Ако жената имала само момичета или била бездетна, можела да си носи сокая до дълбока старост. Но според П. Цончев „по-старите жени, народили по няколко деца, са преставали да носят сокая, както и да се кичат с цветя.” Покривали главата си с кърпа, която забадали с игла, наричана „бод”.

Сокаят имал 5 части: кръжило от метал, състоящо се от шарнирно свързани три части, извити дъговидно, украсени с цветни камъчета. Дълго е 32 см, широко 4 ½ см, дебело около 1 мм. Изработвало се от тревненските куюмджии. В богатите тевненски чорбаджийски къщи било позлатено, посребрено, а у по-бедните и колибарите – медно. При траур металическото кръжило се покривало с везана върху черно платно сокайна шевица с определени мотиви. Буката е дървена елипсовидна дъска с отвор, направена от бук, откъдето идва и името й. Пелешките са низи от тънки сребърни парички – 5-6 върви по 30 см. дълги. Освен пелешки се прикачвали и висулки, изработени от златарите. Закрепвали се отстрани на скулите и се наричали „смочета”.

Според Б. Даскалов сокаи със златни пелешки в Трявна носили в края на ХVІІІ век жените на чорбаджи Генко и на стария хаджи Кънчо - даскала. Подбрадникът е плътен наниз от сребърни монети в два реда, прикачени за кръжилото и минаващи под брадата. Месалът е памучна или конопена кърпа, дълга до 3,50м и широка 0,45м., с кенари. Към краищата завършвала със специална шевица /сокайна шевица/ и ресни.

Даниела Тодорова-ДАБКОВА

Българските шевици и световната мода

Преди две години, когато стартира проектът свързан с курса по везба "Българската шевица" издирвах под дърво и камък жени и мъже със златни ръце и сърца. Слава Богу все още има такива, които освен друго подкрепиха идеята за курсовете по занаяти към Читалище "Канатица".
Благодарна съм.
Но да се върна към шевиците...

Невестинска носия Дупнишко- Благодаря за прекрасния кадър на Bulgarian Roots
Един ден една от тези жени със златни ръце ми сподели свой опит история, която няма да забравя. Беше прекрасен пролетен ден. Разхождахме се из улиците на родния ми град и си говорехме. Имаше какво да науча от тази веща жена, затова цялото ми същество попиваше думите й като жадна почва, на която дъждец скоро не бе росил
"Ами то преди няколко година една американка- дизайнер дойде у нас- в България. Тя поиска да й покажем наши традиционни облекла, носии и шевици. Събра ни и ние й показахме много неща. Американката беше възхитена, снима много, показахме й как да шие, да бродира...Стоя няколко дена в страната и после си тръгна. Беше много доволна. След 6 месеца разбрахме, че е направила модна серия облекла всичките с наши шевици, но от нейно име.. Показвала ги някъде в Щатите, много далече и имала голям успех. Разочаровахме се, че дори ни ни бе казала на какво бе посветенотова нейно изследване. Но какво да направим. Такъв е света.
Стоях и слушах разказа. Болеше. Питах се едно- какво можех да направя?
За пореден път в живота ми отново и отново идваше при мен идеята, че в раклата на баба има съкровища. Истински, ценни и... забравени.
Пример от Румъния
За мен това са съкровища на духа, но когато нещо не е оценено от собствените си наследници, а потомците се обличат с дрехи произведени в Китай и Турция, то какво да очакваме освен, то да бъде оценено от други хора по друг начин. Е сега вече се вижда, че наследството в бабините раклите на село струва милиони.
И да, вероятно е сега е моментът, когато ще бъде оценено и от наследниците. Веднъж стигнало другия край на света и пожънало успех, това е по-вероятно...
Питам се- от кого зависи съхраняването на паметта за занаятите, за това да сътвориш шевица с ръцете си, да направиш риза, да носиш духа на предците си и наследството им с гордост, защото това част от твоя културен и духовен код- уникален, неповторим за всяка нация?
От министерството, от музеите, от кого, от съседката, от баба Пенка на село?
Не бе нужно да мисля дълго- това съхранение на тази древна памет зависи само и единствено от нас самите!
Пример от Румъния
Знам го, защото то е в сърцето ми и знам, че във вашите сърца бурята е същата. Защо? Защото шевицата, музиката, песента и танца докосват, разтърсват, защото това е сила, нашата сила, сега го наричат по модному "идентичност". Нямам против, само да не си купувам тази идентичност от корпорация "Made in China" или Холивуд. защото там няма магия, няма връзка, няма нито сила, ни любов, има само ефекти. Модната индустрия е гладно чудовище, което не се сприра пред нищо, за да застане в центъра на обектива, да обере овациите, за да бъде признат поредният гении на модата, от когото марките да направят милиони. Модната индустрия "краде" безогледно и печели много, наистина много.
Пример от Румъния
Това е истината. Сега краде от нас, от бъдещето, а ние не просто не чуваме аплодисментите, защото те са отвъд океана. Там някъде далеч, където от златната ракла на баба- някой печели милиони, докато ние носим облекла второ качество от Китай и Турция, купени на сергията на пазара, а маркови неща виждахме за първи път в магазаните втора употреба.
Това не е сарказъм, това е жива история, история която творим ние самите, сега. Все още има възможност да вземем и друго решение...да пазим, да тачим, да бъдем жадни. Пожелавам ви го от сърце и на вас.
ЖАДНИ за себе си!!!
Румънците пак ни изпревариха...;-) Прекрасно е все пак, че и това се случва, не мислите ли?
БНТ материал
Наш ред е...да учудим себе си и света, защото има с какво.
Благодаря ви любовта и за това, че прочетохте тази статия докрай.