Маказа

Род, народ, родина

вторник, 10 януари 2017 г.

Старата вяра - забраненото наследство


Старата вяра - забраненото наследство

Българска магия

Квасът

Квасът може да се приготви основно по два начина. Единият е замесването на чисто брашно, сол и вода до гъста каша, които се забъркват и оставят да втасат за един-два дни в гърне. Много често след месенето се оставя тесто, което се прави на питка, покрива се с брашно и се използува като квас за следващото месене.
 
                                      Квас в буркан /снимка инретнет/
Друг начин за приготвяне на квас е с помощта на отвара. Тя се приготвя като се сварява чай от шушулките от хмела и с пшеничното брашно се забърква каша, по-гъста от боза като за палачинки. Към сместа може да се сложи и стар квас и впоследствие от тестото се правят малки питки, които се изсушават на тъмно или на открито, но не и на течение (за да не вземат силата на кваса) и не на пряка слънчева светлина. После се съхраняват в конопени торбички или в цедилки.
 
Когато се замесват хлябовете, най-напред с топла вода се попарва брашното, в което, след като изстине, се слага квасът. Оставят го отново да втаса - шупне. Отсява се пшенично брашно в нощвите и там се слага шупналият квас. Замесва се тесто с хладка вода - ако водата е студена, може да изстуди кваса, а ако е гореща - да го попари. Омесеното тесто се завива с месал и остава да втаса. Ваззимането на хляба става на дъска с преградки за всяко хлебче (самунче).

 


Втасалият хляб се пече в подница, пещ или фурна, откъдето и названието за хляб, два пъти втасал и увеличил обема си - квасник, пещник, фурник, а за хляб един път втасал - ляп, постоялник.
 
Именно с кваса е свързана и част от обредността и символиката, оказващи влияние върху хляба. Квас не се подменя безразборно, а в строго определени случаи – например на Велики Четвъртък, преди Гергьовден или по време на сватба. Ако се подменя в други дни, то самият хляб няма да бъде хубав, а в семейството няма да има щастие и благополучие.
Интересен е обичая “пазене на квас”, който Д.Маринов е записал в някои села в близост до с.Табачка – Русенско. Този обичай е имал магьоснически характер и затова се е преследвал от свещениците. Поради този факт е бил ревностно пазен и се е криел от жените, които са участвали в обряда. Изпълнявал се е 12 дни, започвайки от вечерта на Игнажден (19 декември) до Нова година, като моми, булки и жени се събират в една къща и започват да играят хоро в стаята около нощвите. В това време 2 моми, обърнати с гръб към нощвите замесват квас. Когато започват да замесват кваса възрастни жени, под чието ръководство се върши всичко това поставят в квас стрити на прах различни, лековити билки. Тоя квас го увиват и го поставят в единия ъгъл на стаята и една жена стои край него будна цяла нощ и го варди, а останалите играят хоро.
На другата вечер се занася в друга къща и отново се пази по същия начин. Това се повтаря 12 нощи, като обредното, тайнствено хоро се играя само три пъти – срещу Игнажден, срещу Коледа и срещу Васил. На Васил или Сурваки рано сутринта всички моми, булки и жени, участвали в пазенето на кваса се събират в къщата, където е стигнало тестото срещу Васил, старите жени разкъсват тестото на толкова парчета, колкото жени са участвали в обряда и си го раздават. На други жени не дават от тестото. Този квас, изсъхнал на вятъра се пази като драгоценност, защото с него може да се лекува всякаква болест, той гони от къщата всякаква лошавина, всеки зъл дух и запазва къщата и домашните от магии.
Квасът е символ на благополучие. Вярва се, че ако някой го открадне, нещастие ще сполети дома. Затова съществуват много забрани: квас в неделя не се докосва, не се дава в заем след залез, квас не се взема от къща с болен от шарка, с току-що родило се дете или доведена булка. Ако квасът се развали, взема се нов назаем.
Според някои вярвания квасът се разваля, ако в къщи има родилка, затова до 40-ия ден за всяко месене се взема от друга къща. Също така съществува и поверието, че не е хубаво квасът да преспи в къща с мъртвец. Затова, като умре човек или на година от смъртта квасът се подменя, като се взема от друго място. От първото замесено тесто при погребение квас не се оставя или се оставя, но само за приготвяне на хлябовете за помените.
Обредното приготвяне на нов или млад квас е съсредоточено около новогодишния календарен цикъл (Игнажден - Коледа - Нова година), на пролетно-летния (Великден - Гергьовден) и в началото на сватбата. С обредното приготвяне на кваса се поставя началото на нов календарен (слънчев и стопански) цикъл, както и нов живот на личността и ново семейство.
Сватбата започва със замесването на квас за сватбените хлябове. При ритуалното приготвяне на квас за сватбените хлябове се търси ритуалната чистота и плодородието, като акцента е поставен върху плодовитостта. В някои райони на България използват сладка вода – елемент типичен за сватбите, символизиращ щастието и разбирателството на младоженците. Изискването част от обредните предмети да са нови е свързано не само с ритуалната чистота, а подчертава и символиката на новия живот на младоженците, началото на новото семейство. Самият факт, че за сватбата се приготвя специален квас, а не се използува всекидневният, насочва към символиката на началото.
За изясняване семантиката на кваса от значение са различните му названия. Думата вкисна освен значение на подквася означава и развалям (вкиснат-развален), трансформация на кашата от водата и брашното. Квасът е резултат от трансформацията на суровото в друго сурово, което е характерно за процесите на ферментация.
Думите квас, квасник, квасечник съдържат глагола квася в значение на мокря. Глаголът кисна, в смисъл на втасвам, има значение и на “стоя във вода”. Влагата, водата на семантично равнище отличава хляба с квас от хляба без квас, особено добре отразено и в названието за безквасен хляб - суха пита.
Във фразеологизма хващане на нов квас, “приготвяне на квас”, се съдържа идеята за трансформацията от едно в друго състояние като неуловимо свръхестествено действие, т.е. обредното приготвяне на кваса може да се тълкува и като аналог на първотворението. Извършва се в критични преходни космически ситуации, от безформено и хаотично състояние към ред. Водата, мълчана, неначената, наливана след залез, съответствува на първичните води. Брашното, обредните лица и вещи трябва да са ритуално чисти, което да съответствува на предначалното състояние на света.
Квасът носи белезите на живо същество: той расте, остарява, затова трябва да се подмлади, т.е. поднови. Той дава силата на хляба да стои мощен, т.е. мек; замесва се в мълчание, внимава се да не се изстуди или изгори. Тези качества квасът предава и на хляба.
Магическите свойства, които се приписват на кваса и хляба, произтичат и от факта, че те са постижение на човешката култура. Квасеният хляб се украсява (докато пресният се маже с мед), като върху него се моделира желаното изобилие, плодородие и благополучие, а семантиката на изобразяването се подсилва и от способността му да увеличава размерите си.
Хлябът без квас осъществява връзката между два свята: между тук и там; сега и после; преди и сега. В мирогледната основа на тези обичаи е залегнала представата, че хлябът е душа, а душата е пара. Затова и топлият хляб се нарича душица. Не се реже или боде, за "да не се мушат душите". Това е намерило място в обичаите при погребение
Веднага след като почине човек, се меси пита пътнина, с която го изпращат на оня свят ("да му е пътнина на душата"). Вярва се, че щом още топла питата се разчупи и изяде, душата окончателно напуска жилището. Споменава се обичаят да се меси хляб още преди настъпването на смъртта, в краката на умиращия, за да може с горещата пара "душата да излезе".
из FB "Българска митология"

Богурници "Бутурниците","чавги", "перници", "лугачки"

Стрели за любов



"Бутурниците","чавги", "перници", "лугачки" са вид издялани от дърво стрели - обикновено се правят от дрян или мекиш. Имат прикачени на тях крила, които се наричат „уши“, с които бутурницата лети и се върти около оста си, поради специфичната им извивка. Предната част на стрелата е издялана под формата на конус или пирамида - тя представлява върха ѝ. В основата му се прави неголям отвор. На този отвор се нанизва стрелата на гъвкава сурова пръчка с леко заострен връх. Самото хвърляне представлява запалването на ушите на стрелата, вече нанизана на пръчката, и силно замятане настрани или нагоре, като пръчката рязко се спира в протегнатата напред ръка на хвърлящия, или в по дебела и тежка пръчка. Резултатът е „излитането“ на стрелата в небето с въртеливо движение, от което наблюдателя вижда ясно очертано огнено кръгче от въртящите се запалени уши. 

Има поверие, че в каквато посока излети първата стрелата оттам ще бъде бъдещата изгора на човека, който я хвърля - разбира се това се отнася за млади неженени момчета и младежи.

 За здраве се хвърлят всички стрели, като всяка се „нарича“ на някой от семейството, за приятели и дори за животни. Обичайно е, по време на хвърлянето на стрелите, да се пие домашно вино, обикновено направо от нечия кана, услужливо подадена от някой от хвърлящите. След приключването на гореописания ритуал, всички се прибират по домовете и продължават с традиционната за този празник вечеря, включваща пита, бяла халва, завързана на връв, и пр.





Из книгата "Български магии и гадания"
Магическото мислене не изпитва нужда от логически обяснения. За него природата е съвкупност от мистични взаимодействия. Всичко, което виждат очите ни е резултат от такова мистично взаимодействие. Хората най-напред са се опитвали да тълкуват света, да гадаят и предсказват и така да правят своите открития. По-късно започнали да предизвикват чрез магия едно или друго действие с невъзможната помощ от далечни, непонятни и, за съжаление по-често зли сили. Тайнственото свое познание постигали не с разум, а с вяра. Вярата помагала и водела вълшебната надареност, устройвала срещата със свръхестественото- светци, Бог, дявол, демони и зли сили...Магията е опит да се проникне в незримото, да се назове безименното, да се изобрази безликото. Светът на живите и отвъдното са основни маркери в традиционния мироглед. В магията ограниченията на човешките възможности изчезват, преодоляват се природата, сетивата, умът. За да се прекрачи над тях. Там в пространството отвъд сетивата, отвъд далечния взор, най-тънкото ухание, най-прозрачната прозрачност.  "Там" е дори зад безмълвния шепот на сърцата, зад мълчанието на камъка. Магическото съзнание умее да пътува към друг, "оня свят", да черпи сили от него, да пренася познания и възможности "оттам"- "тук", в нашия крехък и раним свят.

Магическото е равно на свръхестествено, което пък е синоним на божествено, сакрално. То е дивно състояние на ума и духа, смесица от реално и свръх реално, трансцедентално. За християнството този друг свят е единствено божествения и докосването до него се нарича чудо. Чудото всъщност е християнската версия на вълшебството. То е по силите само на  светците.
Старите българи обаче са вярвали, че пътуването "отвъд" не е чак толкова трудно за хората. Нещо повече, сред тях е имали мнозина-жреци, магове, светци- които можели да го правят. Кой знае как, с Божия или дяволска помощ, но пътували. Дори при това и в двете посоки- нагоре, към небесните селения, и надолу, към черната земя на демоните. Свръхестествените персонажи, с който те се срещали там  също били различни- божествени или демонични, добри и жестоки, помагащи и докарващи беди.
Голямата сила на предците ни е в смелостта да дръзнат сами да крачат между световете, без посредници, без божества, без демони. Да се превъплащават и да бъдат божества, и демони едновременно, да познават свръх естествената им сила и да могат да извличат блага от нея. Магическото им отношение към към природата е част от тяхната активност към природните сили, от самочувствието им, че нещата не седят извън тях, че свръх естественото е възможно тук на Земята. То е тайната и непризната религия по нашите места. За старите българи магията и молитвата имат еднаква сила.

д.ф.н. Лилия Старева из"Български магии и гадания"

0 коментара:

Публикуване на коментар