Български народни тайнства

Обичаят "Пеперуда"

Молба за дъжд

ФтАИФ 1424, а.е 5. Копривщица 1995, с. Бистрица

ПЕПЕРУДА

Когато настъпвало продължително засушаване, народът ни прибягвал до своите стари обичаи за измолване на дъжд. Такъв един обичай се нарича „пеперуда“ като в различни краища на страната носи и други наименования: „пемперуга“ (Западна България), „пеперуг“ (Дупнишко, Панагюрско), „додола“ (Свищовско, Търновско), „росоманка“ (Трънско). Димитър Маринов разказва, че преди „сто и повече години“ този обред се извършвал редовно всяка година през юни, още преди да настъпи сушата. После се правел през юли, при случаи на продължително засушаване. Според вярванията само пеперудата можела да измоли от св. Илия да отключи небето за дъжд. Не всеки обаче можел да влезе в ролята на пеперуда. Това трябвало да бъде момиче на 10-12 години, още чисто и невинно. Освен това трябвало да бъде изтърсаче, последно родено дете, след него майка му вече да не ражда. Ако не се спазело това изискване, настъпвало „голямо зло, голяма напаст за селото“, „наместо дъжд да вали, бие град, а самото момиче ставало щуро“.

След като е избрана пеперудата, тя се облича само по риза, разпуска косите си и на главата ѝ поставят венец от зеленина – бучениш, бъз, росен. После бива накитена надолу с клонки и снопи от същата зеленина, навързани на кръгове, така че остава само личицето ѝ да се вижда. В двете си ръце пеперудата държи по един стрък зеленина. Така пременена, заедно с още десетина момичета от селото, пеперудата обикаля от къща на къща, където някой от стопаните я полива с котле с вода и с вино, а тя танцува, скача и се върти в кръг като размахва ръце и поръсва с клонките всички около нея. Докато обикалят селото, момите пеят пеперугарски песни, които навсякъде са със сходен текст и смисъл, както например тази от с. Козар Белене, Свищовско:

Пеперуда лета,

пред бога се мета

и милно се моли:

— Дай, боже, дъждец!

Да се роди жито,

да се роди ръж,

да се роди просо и пр.,

като се изрежда всичко, което се сее в полето в съответния край.

От всеки дом пеперудата и нейните другарки получават дарове – пари, жито, брашно, масло, сол, мляко, сирене, лук и други продукти. Парите разделят помежду си, а продуктите остават за майката на момичето пеперуда. (Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. С. 1981., с. 727 -736.).

На снимката: Пеперуда, с. Момина клисура, Пазарджишко, 1930 г. (Вакарелски, Хр. Етнография на България. С. 1974, с. 609.).

Всички реакц

Тайнственото хоро – старинен обичай “Пазене на кваса”

“Пазене на кваса” е старинен обичай, извършван в дните между Игнажден (20 декември) и Васильовден (1 януари). Обгърнат от тайнственост, този ритуален цикъл е малко известен. Описан е за пръв път в края на ХІХ век. Обичаят е разпространен само в някои райони на Северна България, но сходни практики има в цялата ни страна.

Много са видовете хляб, които някога приготвяли българите. В ежедневието обикновено месели хляб без квас. Печели го върху жарава, пепел или в подница. Подница се нарича специален глинен съд, който има и похлупак. Този хляб не се реже с нож, а се чупи и често се маже с мед или масло. Използва се и в ритуали за здраве, при раждането на дете, за прогонване на различни болести, омилостивяване на митичните същества.

За празник българите приготвяли хляб с квас. На този хляб приписвали магически свойства. Квасеният хляб се украсява в зависимост от случая, за който се приготвя. Не е известно откога квасът е навлязъл в българската кухня. Според историците сигурни данни има за ХV-ХVІ век, но вероятно е бил познат много по-рано. Традиционно квасът се получава при замесването на брашно и вода до гъста каша, която се оставя за няколко дни в глинено гърне. След приготвянето на хляба, изсушавали остатъка от кваса, увивали го в чиста кърпа и го използвали след време. Казвали, че квасът е баща на хляба. В народните представи той се оприличава на живо същество – заради способността му да расте, т.е. да увеличава обема си. Освен това той “остарява” – губи силата си. Тогава трябва да се “подмлади” – да се поднови. Нов квас се захваща на специални дни – преди Великден, преди сватбата и преди Коледа. Ферментиралата смес от вода и брашно се считала за изключително лековита. Вярвали, че квасът предпазва от магии. Използвал се широко и в народната медицина. В края на ХІХ век големият български етнограф Димитър Маринов описва за първи път обреда “Пазене на квас”. Той го открива само в някои села около град Русе . “Трябва да го има и другаде, но го крият" – пише ученият. Според него обичаят има магьоснически характер и затова е преследван от свещениците.

“Пазенето на кваса” започвало вечерта на 19 декември – точно преди Игнажден. Обичаят завършвал на 1 януари – Васильовден. Това са т.нар. “мръсни дни” или преходът от старата към новата година, от хаоса към новата организация на Вселената. Събирали се само жени. Сред тях имало опитни баячки и лечителки. Първото, което правели, е обредното хоро. Две моми замесвали квас. Но не по обичайния начин, а обърнати с гръб към нощвите. Изборът на момичетата не бил случаен – едната задължително трябвало да бъде “първо дете на майка си”, а другата – последно. Възрастните жени слагали в кваса стрити на прах “лековити и магьоснически билки, изгорели въглени от дърветата леска, явор и цер /вид дъб/. Приготвеният квас увивали и слагали в ъгъла на стаята. През цялата нощ до него стояла една от жените, а останалите продължавали да играят хоро. До Васильовден квасът се пазел по същия начин, като всяка нощ го местели в различна къща. Обредното тайнствено хоро играели само три пъти в годината - срещу Игнажден, срещу Коледа и срещу Васильовден. Рано сутринта на 1 януари всички отивали в къщата, в която е стигнало тестото. Бабите го разделяли на толкова парчета, колкото са участничките. На “пазения” квас приписвали изключителни качества – той лекувал, пазел къщата от магии, жени привличали с него избраниците си.

В някои села от Средна Северна България също се извършвал почти същият ритуал. Там пресявали брашното няколко пъти, а тестото замесвало момиче с живи родители. Приготвеният квас слагали върху дарак /железен уред за разчепкване на вълна/. Интересно е, че според народната вяра, даракът има силата да гони демоничните сили. По-късно явление е участието на млади мъже в “пазенето на кваса”. Обичаят се превръщал по-скоро в обреден спектакъл, в нещо като празнична седянка. Въпреки осъвременяването му, няколко важни момента били запазени. Жената, която замесвала новия квас, както и в древността трябвало да бъде облечена в празнична носия. Водата – донесена в пълно мълчание /”мълчана”/ след залез слънце, в чист съд и недокосвана /”ненапита”/. А брашното – пресято през “три сита копринени”. Наред с веселието и празничното настроение, възрастните предавали уменията си за приготвяне и запазване на тази толкова важна съставка на празничния хляб.

„Оттук бряг, оттам бряг, по средата – бял сняг” – 

нощвите, част от магическото пространство в старинния български дом"

Месилня от Ослековата къща, I ет. Копривщица, 1856 г.

Хлябът и виното са

толкова чисти, че никакво зло не може да наруши тяхната святост. Те служат за

комка – т.е. за причастяване. С хляб и вино магия не може да се направи. Тези

думи трябва да си припомняме винаги когато говорим за многобройните обичаи, в които

те присъстват, както и за предметите, служили някога за приготвянето им. В

стремежа на съвременния човек за живот близо до природата и нейните дарове,

днес все повече ентусиасти разтварят старите книги, за да научат как да омесят

хляб така, както векове са го правили по нашите земи. Налага им се да открият и

някои нови думи. Иначе как биха могли да отговорят на гатанки като тази: „Оттук

бряг, оттам бряг, по средата бял сняг. Що е то?” Отговорът е, разбира се:

„Нощвите”.

Нощвù, нъщви, нощовà

у нас наричат дървения съд, в който се меси хляба. В миналото той бил

неотменима част от дома – като огнището, което се строи първо в къщата. Нощвите

се изработвали от цял къс дърво – обикновено от бряст или габър. Брястът служи

и за заграждане на „ново гумно” – нов двор, нова ограда. Вярва се, че домът,

ограден от бряст никога няма да запустее, защото никакво зло не може да мине

през него. Габърът също се радва на специално отношение. Свързан е с мита за

Млада Бога – в дните около зимното слънцестоене Млада Бога слиза от небето по

клоните на габер. Легендите и народните песни  разказват, че след като

родила детето си, Богородица потърсила дърво из гората, на което да върже люлка

за него. Единственото чисто място, намерено от Божията майка бил „златен

габер“. Както всички предмети, свързани с хляба, нощвите са част от женското

пространство в дома, но се предават като наследство от баща на син. Веднъж

изработени и осветени, те не напускат къщата. „Където са старите нощви, там е

старата къща” – казвали някога. В „старата къща” живеели възрастните, заедно

със семействата на децата си. Ако баща реши да отдели синовете си и да им

построи нови жилища, младите мъже трябвало сами да направят нощвите, в които

жените им ще месят хляба.

При влизане в нов

дом, първото нещо, което прави мъжът, е да запали огъня в огнището, а жената

замесва първия хляб в нощвите. Преди това дървеното корито е прекадено с тамян,

поставен върху ръжен и е поръсено с „ненапита“ или „неначената“ вода. В същия

ред се извършват ритуалите за приобщаване на младата невеста към дома на

свекъра и свекървата. След като й давали символично да разбърка огъня и да

обиколи огнището три пъти, близките на младоженеца я завеждали до нощвите. Там

тя оставяла дарове – хляб, вода и месал (кърпа), който е изтъкала сама. А

свекървата трябвало да каже: „Ето, снахо, харизвам ти нощвите! Да даде Господ

всякога да са пълни с тесто – по сватби и кръщенета, по сборове и радости!”

След това булката се покланяла и целувала ръка.

Нощвите участват в

различни ритуали за предпазване от уроки (от лоши очи), от „напратено“ (т.е. от

лоши мисли и енергия на някой зложелател), при уплаха и магии.  Те имат

важна роля при засевките за сватбените хлябове, при замесването на т.нар.

„богородична пита” при раждане. Нощвите са на първо място и в обредното

приготвяне на „пътнината” – хлябът, предназначен да съпроводи душата на

починалия в пътя към „оня свят”.

Около

нощвите витаят и различни забрани. Една от тях не разрешава те да остават

открити. Най-добре е да се похлупват с кръга – специално изработена дъска в

тази форма, на която се полага и оформя хляба.  Може и да се обръщат с

дъното нагоре. В никакъв случай не бива да се стъпва в нощвите, защото голяма

беда очаква къщата. Това важи дори за невръстните деца, затова майките им

трябвало много да внимават.  Ако нощвите са обърнати и подготвени за

работа, лошо е да бъдат прескочени от някое животно. Според поверието, тогава

те плачат и проклинат, нищо добро не чака хората в семейството. При захващането

на нов квас девойката, извършваща обреда, не бивало  да гледа към нощвите.

Там възрастните жени са сложили брашно, вода и тайни билки, които младото

момиче трябвало да замеси, обърната гърбом към дървения съд.

Нощвите са един от символите на благополучието на дома. „Празни нощви – гладни

гости“ е една от поговорките за тях. А също:“Като ти са меки очите, ще са ти

празни нощвите.” С други думи – ако раздаваш безразборно, стигаш до бедност.

Според народните тълкувания на сънищата е добре да сънуваш нощви, пълни с

брашно или тесто. Хубаво е и ако насън сееш брашно в тях. Това означава, че ще

ти дойде скъп гост.

По публикацията на: Албена Безовска

https://bnr.bg/…/tainstvenoto-horo-starinen-obichai-pazene… 

https://bnr.bg/radiobulgaria/search?author=124-%D0%90%D0%BB%D0%B1%D0%B5%D0%BD%D0%B0+%D0%91%D0%B5%D0%B7%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B0

Read More

Рубрика "Бабина душица"

Рубриката Бабина душица 

Приказка за билките

Едно време, кога правил дядо Боже човека, му напрайл първо тялото от кал и рекъл: "Ша го оставя аз нощес да изсъхне добре и на сутринта ша му духна душа."Ама дяволът са бил скрил и през нощта предебил, та надупчил тялото с една тояга. Напрайл го на решето. И кога на заранта Господ видял какво е сторил хайванинът му неден, изпърво каздисал, пък после рекъл:

"Не мойш ти, рекъл, да батардисаш моя човек."

И са фанал Господ да бере треви наоколо си - късал ту от тая, ту от оная, и тулил дупките, дорде затулил 'сичките, измазал пак тялото, загладил го и тогаз вече духнал душата в човека и тоя оживял. И Господ му рекъл: "Кога та заболи негде тялото, да береш рекъл, от тия треви и да са цериш с тях. От тях, рекъл, да пиеш, с тях да са поливаш, с тях да са кадиш и с тях да си превързваш раните."И тоя, първият човек ги познавал всичките треви, и синовете му ги познавали, и внуците му, и правнуците му ги познавали, ама подир, лек-полек, хората зели да ги забравят.И сега лековити билки има бол, ама човекът вече хептен не ги знае. Затуй, кога някой са разболее, викат: "За пара цяр има, ама кой ти го знае" - завършва поредната си приказка старецът. (все едно за без пари, че то една пара нищо не струва)

Из "Тъй рече баба Ега", една приказна книга, излязла изпод майсторското перо на сладкодумната Ивинела Самуилова.

Истории с билки

Това се случи преди повече 7 години в Балкана. Бях на гости в старата къща на дядото на моя близка приятелка. Човекът бил пчелар...целият двор бе изпълнен със една странна подредба, на пръв поглед сякаш имаше повече хаос, отколкото ред. Останахме няколко дена в старата къща, която ми направи интересен подарък.

Въпреки моят градски поглед се оказа, че и тук има строг ред. Всяко уж, разхвърляно цветенце или тревичка в градината си има свое място. Да гледаш пчели се оказа, че е цяло изкуство. Всяка сутрин минавайки покрай пътеката с кафе в ръка, забелязах добре развито зелено растение, което ухаеше много свежо. Чудех се откъде ми миришеше на ...лимон и мента. НАВЕДОХ СЕ, Мислех, че е бурен...Предвиждах след кафето да си набера букетче...

Посегнах като малко дете към шоколад, когато чух моята дружка да роптае:

"Не"- извика тя.

"Не бери от маточината, тя е за пчелите."

"Как така за пчелите?"- запитах се. Та те имат цялата тази градина и всяко цвете наоколо.

До онзи момент аз не знаех, че маточината е любима билка и храна за пчелите. Не знаех също и че, е посадена там с цел...за храна и тонус на пчелите. Повечето пъти билките ги бера на диво, по полето.

Не набрах този ден букетче, въпреки, че много исках.

Това се случи едва на третата сутрин.

Свърши ни кафето, а в селото магазинът отваряше следобед.

Затова решихме да пием чай. Естествено маточината бе основна съставка на чая. Помня чардака и двете малки столчета с масата, които гледаха към градината и уханието на онзи чай...свежестта на лимон и мента.

Този ден бе напрегнат. Разчистване, боклуци, много тъга, паяжини и мухъл.

Пихме от чая цял ден, кафе така и не купихме. Легнахме си уморени. Тази нощ аз сънувах много и странни сънища. Сънувах, дядото, къщата, роднините, цветята...всеки нещо ми казваше. Когато се събудих сутринта, споделих, че много съм сънувала, необичайни неща, неща с послания. Тогава разбрах, че и моята дружка е сънувала активно. След кратка проверка, се оказа, че освен че влияе добре на нервната система и успокоява, освен че е любима храна на пчелите, маточината дава и ярки сънища, често с интересни послания, върху които да помислим. Помогнах с каквото можах в разчистването и се прибрах у дома, защото аз също имах градинка за разчистване.

След толкова време вече гледам маточина в своята градинка и си я бера за вълшебен чай, правя извлеци и капки за безсъние, а наоколо жужат пчели.

От тогава използвам маточината с уважение и с радост я препоръчвам на приятели в трудни моменти и периоди на безсъние. Препоръчвам употребата на билката да бъде умерена, особено трябва да се внимава при бременни жени и кърмачки. И да внимавете за сънищата- ярки и с послания.

Очаквам да пишете за вашият опит с билките в страницата на Канатица Център, темата на юни месец - билките.

Споделете вашата История с билки. Очаквам ви.

Стари български названия на месеците са:

Просинецъ – януари, от глагола "просияя" или защото късият ден нараства (от просено зърно).

Сѣчен, сѣчецъ - февруари, идва от глагола ,,сека“, което означава, че месецът е лют и студът реже, сече.

Соухы - март, месецът, през който по нашите земи падат най-малко валежи, сух, безводен.

Брѣзовъ - април, наречен на името на брезата, която започва да се развива в този период.

Изокъ - май, така се наричал вид скакалец, който нападал посевите през този период.

Трѣвенъ - юни, месецът на най-буйния растеж на тревата.

Чръвенъ - юли, приел е наименованието на вид червеи, които се събирали през лятото и от които се получавала ценната червена боя.

Заревъ - август, има няколко тълкувания на името му, едно от които "зарево" - отблясък, сияние (от силна светлина, от пожар, при изгрев и залез слънце), или "зарев", свързано с рева на елените по време на брачния период.

Руенъ - септември, от "руен" - който е започнал да зрее.

Листопадъ - октомври, заради опадането на листата на дърветата.

Груденъ - ноември, месецът, когато земята е скована и става на грудки от студ.

Студенъ - декември, месецът, който е просто ,,студен“.

Публикувани от Г. С. Раковски

Споделете ваша рецепти за зимнина.

Ето моята:

Рубриката #бабинадушица продължава и лятото. Престоят фестивали, много културни събития, а на полето жътва. Добре е да познаваме по-добре родната си култура и пазим знанието и паметта на предците си свидно в сърцето си. Затова избрахме темата на месеца да е посветена на традиционното облекло.

В този месец юли ще говорим и представяме автентичните носии от различните краища на България. Каним и вие да станете съучастници в това дело.

На снимката показваме баби в автентични тракийски носии.

Колан, върви за същия костюм. Плете се с четири въжета от памучни или вълнени прежди, предварително усукани.

Характерно за този вид носия са красивите забрадки. Носят се в зелен цвят с кене/дантела шита с игли/ по краищата й. По стара традиция кенето се израбатва на една кука или се шие с игли върху основата конски косъм. Техниката е уникална и ни отвежда към вярванията на народа ни, че конят е магично същество, свързано с образа на слънцето. Така старите жени пазят спомена в носиите за това, че предците ни считат, че българския род има Слънчев небесен произход. Много често стойността на тези кърпи надвишава стойността на целия косюм.

Вие имате ли своя носия? Имате ли оставени в старата ракла вълшебно наследство от баба, дядо? Покажете снимки тук?

Днес ви представяме една уникална престилка от Северозападна България, Видинско. #ЗнаетеЛиЧе тази престилка е украсена с пашкули от коринена буба? Това са много редки модели на престилка от този край. Насладете й се. Вие имате ли наследство от стария скрин? Пишете ни, ако имате ккаво да ни разкажете и покажете.

Що е това нишан?

Знаете ли какви са тези две кърпи, кога са се ползвали и за какво?

Това са везани нишани от с. Козлуджа, (Суворово), Варненско.

Думата "нишан" има персийски произход и навлиза в българския език през турския с основно значение "знак". Семантиката на понятието постепенно се разширява, за да достигне и до "дадена дума".

Във Варненско "нишан" се нарича богато извезана и орнаментирана кърпа, която момата дарява на момъка в знак на съгласие за съвместен живот. Кърпите са с правоъгълна форма и различни размери, а често по краищата им има и дантела. Основно върху тях се извезват цветя, птици и коне. Съществени елементи са имената на момъка и момата и годината, в която е получено съгласието. Често в последните присъства огледално обърната или разместена буква или цифра. Съществуват различни тълкувания за това, но едно от най-често предлаганите е умишленото привнасяне на "кусур" – недостатък, което се прави от суеверие, защото "много хубаво не е на хубаво".

Даването на "нишан" е характерно за определени селища във Варненско, където има значителни компактни маси с преселници от Тракия.

Богати колекции от нишани могат да бъдат видяни в етнографските сбирки на читалищата в гр. Суворово и с. Манастир.

Всеки чматериал взет от тази страница е авторски. Ако някой копира съдържание от тук, това е прекрасно, но нека цитира автора му и сложи линк в материала си към страницата ми. Благодаря.

Read More