Бългаски народни танци. Свещенните ритми

Бългаски народни танци.

Свещенните ритми на предците.

Най-сетне да се "светнете", че танцът не е състезание, а преди всичко знание и културно наследство, което да пазим.

Обичам да танцувам, но ме отегчава до дъното на душата ми идеята, че танцувайки, трябва да се състезавам.

Записвайки в школа по танци, неизменно трябва да следвам повелята на дадения преподавател и да участвам в надигравания по събори и седянки. Питам се защо? За съжаление виждам, че в школите по народни танци преподавателския състав всички до един, не мърдат от установените в миналия век концепции.

Как започва всичко? Първо идва желанието- и си казваш " Защо вместо да ходя на фитнес, да не се запиша на народни танци" .. отваряш Интернет, избираш удобно място и отиваш.

Първата година. Започваш от първо ниво- това е първата ти година, когато е съвсем естествено да не знаеш кое е лево, кое дясно, когато се препъваш падаш, имаш тежка мускулна треска, а ако сбъркаш все още се засрамваш дълбоко, щото виждаш, че леля ти Пена, застанала на хорото до теб рипа, като козичка. Това те събужда, амбицията в теб проговаря и така продължаваш напред. Ако не си натоварен и немаш супер много ангажименти преди след работа, записваш следващия курс в школата по танци...все пак е българска традиция, не е запарен фитнес, нали? Нещо традиционно, българско...

Ако продължиш, то стигаш до второ ниво. Във второ ниво виждаш, че и останалите участници са не много ориентирани и все още плетат крака, потни и запъхтени във стария физкултурен салон, отдаден под наем. Ако не си натоварен и немаш супер много ангажименти преди след работа, записваш следващия курс в школата по танци. Неусетно настъпва третата година...с хората от групата сте вече почти-много близки приятели, имате си приказка, дори ти липсват понякога.

На трето ниво- демек година, идва решаващия момент, дали ще бъдеш включен в "отбора по състезателни народни танци". Това е времето в което се избира кой ще води хорото, кой ще го заключи, с две думи иде моментът, в който ти казват Ти можеш, ти не можеш...в който разбираш, че има и по-добри, че си оценяван, като в училище, въпреки, че си отишъл просто да потанцуваш- вместо на фитнес.

Това е времето, в което изкълченият ти глезен, е вече проблем, не личен, а отборен...ти трябва да се състезаваш. Това е. Избран си. Ти носиш традицията с танца, разнасяш славата на българското надалече...Ставаш някак си важен. И най-вече си вярваш, че е така...И така започва твоята кариера на непрофесионален танцьор, който обикаля фестивали седенки и си плаща, като поп, за всичко това...включително и за глезена.

Анализ на ситуацията...

Статията ми е хаплива, но верна. Споделеното тук е преживян личен опит и не ангажирам никого с това мнение, но определено твърдя, че има нещо сбъркано в системата...Замислям се.

Да, вероятно защото са ученици на онези социалистически идеолози, които от немай къде превърнаха танца, не просто в школа, а в поредното състезание. Превърнаха учениците си, не толкова в танцьори, а в амбициозни състезатели. Накараха изпълнителите да преследват първи места, дипломи и почести, като най-голямата награда бе възможността да излезеш и да се разходиш в чужбината...Това ми разказваше един червендалест председател местно читалище в София, бивш културно масовик...че не всеки можел току така да влезе в състава, то нали света ще обиколи с него...

За съжаление в днешно време това не се е променило съществено, просто в школите ходят и непрофесионалисти, които ги влачат по отборни състезания по фестивали с награди и свидетелства, за най-добре представили се участници, ансамбли и т.н.). И във всеки участник се надига нещо от дълбините на душата му, сякаш нещо дълбоко от времето на ученическите години, дава сила да продължим да се състезаваме с танци. Някъде в този момент в съзнанието ми се промушва обликът на пионер с развята червена пионерска връзка, а усещането ми ме връща във времето на отличниците и провалилите се.

Тази идея отдавна ми е чужда и я считам за напълно остаряла. И ми мирише на нафталин, защото все още следва линията на културна-масовата дейност, сякаш се завръщаме във времето на състезателния дух соцрежима. Миналото създаде много великолепни танцьори- но с психиката на състезатели, защото отдалечи твореца и духа на животворната енергия на традицията от обикновения човек, като направи от свещените стъпки и ритъм - спектакъл на суетата, сътвори просто още едно състезание. Остаряла ненужна концепция, която в момента превърна танците в прост атракцион.
Танцът не е оценка, а свещен ритъм. Ритъмът на предците и земята ни. А с тях не е нужно да се състезаваме, а просто да танцуваме в радост, за да ги съхраним като завет, а не като златна купа на тезгяха в хола. ✍️

Read More

За традицията и силата на любовта

За традицията и силата на любовта

Да ти напият менците, да ти откраднат китката, да подадеш кърпата, кълбото за запредеш...с любов- любовта е действие.

За да има ред в живота на човек е нужно да има ред и в душата му. За да има ред в душата, то светът около него трябва да бъде подреден. В миналото всяко обредно действие е следвало естествения цикъл, ритъма на природата. Предците ни са знаели, че онова което остава скрито- любовта, е действие.

Отново ще пиша за традицията. Не съм го правила отдавна.
Днес е денят, в който няма нищо по нетрайно и показно от чувствата. Денят, в който светът се изпълва с ухание на маргаритки, завързани с розови балони. Под път и над път...навсякъде чуваме думите "Обичам те". Нашепват ни го рекламите на шоколоди, плакатите по улиците, огризките във вестниците и модните списания. Любовта стана показна, арогантна, шеметна и рошава. Любовта забрави КОЯ Е. Тя се изплши от невежеството и се скри...дълбоко, дъблоко в сърцата ни, където само от време навреме ни пробожда, но ние уплашени я заместваме с шоколадов бонбон поръсен фино с брашно от френски трюфел.

Е това е нещо, наричам го съвремие и е нещо, в което смисъла ми убягва. И от години е така. Любовта е преди всичко не думи, а действие, при това действие всеки ден. Всеки. Там балони, розови панделки и гръмки слова няма. Няма и ресторанти, торти и плюшени мечета. Няма ги. Защото тя не е там, Не е и нужно. Защото любовта трябва първо да я поканиш, да я й попееш, да й затанцуваш, да те види, че да откликне и на свой ред та ти попее, потанцува. Любовта се кани като една истинска богиня...и трапезата ти трябва да е пълна с цвят, пълна с теб, без уговорки и драми, без страх, без минало.

Защо традицията е важна. Защото тя ни връща към корена на нещата- в чистотата им, тя е извора. В традицията ни както и впрочем във всяка стара култура, зараждането на любовта е било и е свещен акт.

Как са се задявали, влюбвали и признавали любовта си нашите предци? Можете ли да си представите баба си и дядо си като влюбена двойка? Да признавам малко е неудобно- лично, но те със сигурност няма да ви разкажат за дълбоките си пориви на тъга, по него или нея, нито пък ще ви разказват за бившите любими. Онези неслучилите се. Не. Те ще ви разкажат с мекота в гласа, нещо друго...как се е танцувало, как се е пяло на мегдана по Сирница. Как дядо ви е откраднал китката на баба на седянката, как тя е пяла, а той й е напивал менците - там на чешмата...и не я е дал на друг, нищо че е трябвло да чака, нея е избрал.

Търпение се нарича, нежност, деликатност, трепет. Чудя се дали и защо е нужно да се празнува деня на влюбените, като то всеки ден трябва да бъде ден на влюбените.Само веднъж в годината ли си казваме "Обичам" и по-скоро нужно ли е да го казваме...или е необходимо просто да го правим. И любовта както всичко важно в живота не просто дума, а най-вече действие. Акт на съзидателност. Така е било, така е и ще бъде...

На Сирна неделя до прошка ергените са мятали запалени стрели в двора на своята избранница. Заран рано момата отивала да провери колко стрели има хвърлени в двор й. До Сирница - цялата зима са се правили и сватбите. За тези, които не са се задомили, люлки са се правили, та и те да се люлят до Петков ден, защото е трябвало да се дочакат до другата Сирница, зимъска. Че как така година време? "Ами то любовта уяква, ако е силна и истинска, тя няма да угасне" казват старите. Търпение, трепет, деликатност, сила. Все думи, които трудно си представяме, че предците ни са изпитвали, но и те са били млади. Защото те знаят, че любовта вижда всеки жест, чува всяка песен и наблюдава танца на живота, наслаждава се, диви се, а после се отдръпва тихо, та да се усети. За да я почувстват хората, да за я закопнеят отново, точно нея, точно него. И чак тогава, отново ще се появи, ще ни навести...защото, чак тогава ще сме я поканили в сърцата си...след зимата, след изпитанието. Любовта е изпит, а не плюшено мече.

Сполай. Да бъде. Любовта. Така е било, така е и ще бъде...

Read More

За силата на бабината плитка

За силата на бабината плитка

Преди години търсенето и желанието да се докосна и разбера повече за корена си, ме заведе на интересни места, а времето ми разказваше приказки за силата.
Днес ще кажа кратка дума за косите и бабините плитки...
В облеклата и в българската носия е заложено голямото познание за материя, цвят и форма. В носиите има и една част, която е винаги с нас, но за която рядко се говори, просто защото се вижда и всеки я носи на главата си. Това са нашите коси.
И в приказките и в преданията косата често е тази част от описанието на героя, която ни "говори" за неговия характер, мисия и магически способности. Примери са сравнения като: златни коси като лъчите на на слънцето, дълги коси като грива и т.н.

И до днес в някои български родове е останала и се тачи тази специална реликва сплетената на плитка коса. 

Когато за първи път видях наплитането на множеството малки плитки в косите на една красива жена, облечена в българска носия от Великотърновско, останах изумена. Обикалях, гледах и търсех как са направени и задавах въпроса най-вече "защо". Защо се носят, какво символизират тези плитки.

Използването на коси, като част от носията се приема за специален акцент в облеклото. В България, плитката е по-скоро женски атрибут, символизиращ женската енергия за разлика от други древни традиции на запад и на изток.
На снимката е показана техника на сплитане на множеството малки плитки в една обща коса, прилична на диадема. Тази диадема се полага като венец върху косата на жената и се захваща, сплита се за нейната жива коса.
Техниката е много интересна и красива, особено ако е направена така, че косите да се подредени и да падат тежко надолу.

Чрез плитката енергията на предците остава във връзка с нашата човешка реалност и ни "пази", като ни дарява с мъдрост, най-вече по-младите жени в рода.

Всяка плика е с различен цвят, често те не са еднакви нито по размер, нито по дължина, защото отделните плитки се принадлежали на различни жени от рода.

В този тип носии всяка възрастна жена е наплитала и добавяла своята плитка към носията, а на края на плитката е закачала и неизменния пендар (знак за плодородие и добър късмет).  В това действие съзираме нищо по-малко от позабравен ритуал за обединяване и предаване на силата в рода, свързана с женската енергия.

Силата на бабината плитка е едно от най-интересните завещания и наследства, което старите жени оставяли на младите в рода.

Носейки така косите, невестата има пряк достъп до енергията и мъдростта на предходните поколения и черпи сила за живот от своите предци по женска линия.
Затова е и голяма благословия да получиш бабината плитка. Това  е една от най-красивите и силни орисии за здраве и радост и добър живот, защото чрез плитката енергията не само се съхранява, но и увеличава, а силата остава в общение с потомците, като ги дарява с мъдрост и закрила.

Текст PranaAna
Моля, да споменавате името на автора на статията и да слагате линк към статията в блога, ако публикувате материала на вашите страници. Благодаря.

Снимки Е. Тилова

Read More

Послания на символите и древните традиции

Стартира курс по везба "Български шевици" към НЧ Канатица. Запишете се сега на тел. 0888003232 г-ца Йовкова

Приказки в шевици

Как шевицата "говори"?

Материали и орнамeнти

      За развитието на художествените тъкани са спомогнали биогеографските условия  и икономическото развитие на страната. Отглеждали са се много овце, от които се получавало изобилие от вълна. Затова и главният материал, от който се изработвали килимите е вълната. Употребявали се два вида вълна: рунова – стригана напролет и табашка – получена при обработването на кожите. След изпирането вълната е изпридана на ръка в усукана нишка за основа, която след това се е песуквала отдве за по-голяма здравина. За основа е избирана предварително най-дълговласата вълна. За вътък вълната е изпридана с по-слаб сук и в дебелина според желаната гъстота на килима. След изпридането вътъчената прежда се намотавала на парчета или чилета, изпирала се и се боядисвала. Друг материал била козината. От нея се приготвяли основа и ватък. Третият материал, използван от края на XIX в. бил памукът. За изтъкаването на един квадратен метър чипровски килим отивали 1, 200 кг. вълнена прежда и 0, 300 кг. памук за основа. Интересен факт е наименованието на отделните етапи при работата върху чипровския килим – изработването на фигурата се нарича „вършене”, а изпълнението на фона около нея – „пълнене”. Днес все още продължава да битува вярването, че тъканите чипровски килими служат не само за украса и топлина в дома,  но осигуряват на къщата и нейните обитатели закрила и късмет, тоест имат вълшебна, магическа сила.

      СИМВОЛЪТ е парола, знак за разпознаване. Символиката в чипровските килими е древна и най-вероятно в корените й се крият много от магическите и религиозните символи на прабългарите. Триъгълникът е основна геометрична фигура. Обърнат с върха нагоре символизира мъжкото начало, а с върха надолу женското.

Филм - Чипровски килими - традиции и съвременност

Светът на символите е свят наситен с форма и съдържание. В бродерията и българската шевица тези форми са ни така близки, че едва ли осъзнаваме, че в домовете си притежаваме истинско съкровище и сакрално знание на хиляди години.
Сега ще ви разкажа за един много често срещан символ в нашата родна култура. Днес ще поговорим за една специфична шевица - Дървото на Живота, познато и в други древни култури като Шаманското дърво или Световното (Космическото) дърво.

Read More

Вълшебни български народни приказки

Български народни приказки.

Имало някога един добър ловец. Той стрелял така точно, че стрелата му никога не отивала напразно. Ала бил роб и всичко трябвало да носи на своя господар. А пък господарят му — на царя.

Един ден глашатаят разгласил, че царят иска да жени дъщеря си и кани всички знатни мъже на сбор.

Заръчал господарят на своя роб да убие девет коли дивеч, за да ги носи на царя. И ловецът взел лъка и стрелите си и тръгнал с кучетата в гората. Тъкмо когато си свършвал работата, видял, че кучетата му гонят един елен. Ала той не бил като всички елени, а целият сребърен. Ловецът вдигнал лъка си и се прицелил. Еленът проговорил с човешки глас:

— Не ме убивай, юначе, добро ще ти сторя!

— Какво добро може да ми направи един елен, па макар и да приказва като човек! Хайде, ела, не се страхувай!

— Хвърли стрелата си и ще дойда!

Момъкът хвърлил лъка и стрелата си, а еленът се приближил и му рекъл:

— Искаш ли да те направя царски зет?

— Искам, направи ме!

Сребърният елен казал:

— Като изпратиш господаря си, върни се тук, на това място, и свирни три пъти с буково листо. Аз ще дойда.

Ловецът така и направил. Върнал се в гората, изсвирил три пъти с буково листо и еленът на мига дотърчал.

— Искаш ли да идем на царския сбор? — попитал той.

Момъкът се почудил:

— Как ще ида там, с тия дрехи ли? Нямам ни кон, ни сабя!

— Ти за това не бери грижа. Аз ще ти стана кон. Бръкни под онзи камък и извади две змии — те ще съскат, но ти не се плаши. Едната ми сложи за юзда, а другата вземи за камшик.

Момъкът направил всичко така, както му заръчал еленът. Извадил змиите и щом сложил едната в устата на сребърния елен, той тозчас станал красив бял кон с хубава юзда, а другата змия се превърнала в камшик.

Конят веднага проговорил:

— А сега откърши една тояга и разрови мъха на камъка, под който намери змиите.

Ловецът разровил мъха с една тояга. Тоягата мигом се превърнала в остра сабя, а изпод камъка се подавали красиви одежди.

Облякъл се момъкът, запасал си сабята, взел си лъка и стрелата и се метнал на коня.

Пристигнали в царския дворец тъкмо когато глашатаите разгласявали, че царят ще даде дъщеря си на онзи, който изпревари всички ездачи, който простреля мушица във въздуха и който със сабята си разсече камък.

Ловецът и конят му стигнали първи. Сетне само ловецът успял да простреля мушица, както си хвърчала. А като дошло ред да се разсече камъкът, никой не се наел. Отишъл момъкът и щом замахнал, разполовил камъка.

Тогава царят му дал дъщеря си. Направили голяма сватба.

След сватбата конят рекъл на царския зет:

— Аз си отивам в гората. Ето ти един мой косъм. Ако ти потрябвам, нагрей го и веднага ще дойда.

— Живей си на свобода, приятелю! Нали сега съм царски зет, няма да имам нужда от нищо.

Ала една нощ царската дъщеря чула мъжа си да говори насън и разбрала, че той бил прост селянин и роб. Тя не могла да се примири, че съпругът й не е от знатен род.

Разказала всичко на царя, а той много се разлютил. И веднага изпратил да повикат някогашния господар на ловеца.

— Ето го твоя истински мъж, дъще! — казал царят. — А оня измамник трябва да се накаже. Кажи ми, дъще, как да го накажем?

Царкинята веднага рекла:

— Да го хвърлим в морето да го изядат рибите.

Вързали един камък на шията на ловеца и го хвърлили във водата. Една голяма риба го лапнала и той се намерил в корема й. По някое време рибата отворила уста, духнала и момъкът се озовал на един бряг, обрасъл с дива гора. Тогава изведнъж пред него се появил сребърният елен. Ядосал се ловецът, грабнал една тояга и замахнал да го удари:

— Ти ми докара всички беди!

А еленът му отговорил:

— Ти си си виновен. Ако беше взел косъма, аз начаса щях да разбера, че си в беда. Добре че пак разбрах навреме.

— Та мене ме спаси една голяма риба! — казал ловецът.

— Тази риба бях аз!

Момъкът прегърнал сребърния елен и рекъл:

— Благодаря ти и прощавай за лошите думи. Моля те, помогни ми и сега!

— Не мога вече да ти помагам. Моята сила е дотук. Ала ще ти дам едно цвете с три листа. Сполети ли те беда, откъсни едно от тях. И помни, че твоето щастие е в предния зъб, в първата треска и в една хубава девойка.

Казал това сребърният елен, тропнал с крак и изчезнал. А ловецът тръгнал сам из гората. Нападнали го страшни зверове — той откъснал първото листо; изгубил пътя — откъснал второто и се озовал пред каменните стени на главния град. Преди да влезе в него, момъкът откъснал и третото листо и начаса се превърнал в буен ален жребец. Разиграл се жребецът и влязъл в конюшнята на едни сиромаси. Те много му се зарадвали и тръгнали да го продават. Около коня се струпали много хора. Пристигнали да го видят дори царят и новият му зет.

Зетят много харесал коня и го купил. Ала щом се качил на гърба му, жребецът метнал ездача си на земята.

Царският зет много се ядосал и заповядал да убият буйния кон. Една хубава бедна девойка от прислугата чула думите му, погалила жребеца и заплакала:

— Ех, какъв хубав кон, ала трябва да загине заради волята на царския зет!

Тогава конят прошепнал на девойката:

— Ако ти е жал за мене, като ме убият, прибери ми предния зъб и го закопай в градината пред двореца.

Девойката така и направила. До вечерта на мястото, където заровила зъба, израснало чудно дърво. Клоните му не шумели, а пеели песни. На сутринта всички се събрали да гледат чудното дърво. Дошъл и царският зет. Ама щом застанал под дървото, песента спряла, а на клонките израснали тръни и като зашибали царския зет, издрали му цялото лице.

Той се разгневил и заповядал да отсекат дървото. И това чула хубавата девойка и рекла:

— Ех, че хубаво дърво, а ще трябва да го отсекат заради прищевките на царския зет!

А дървото прошепнало:

— Щом ти е жал за мене, като ме секат, вземи първата треска и я хвърли в езерото.

Девойката така и направила. Хвърлила първата треска в езерото и тя в тоз миг се превърнала в златна патица.

Царският зет веднага поискал да я убие. Прицелил се с лъка един път — не успял да я убие, прицелил се втори път — пак не успял. Третата стрела убила патицата.

Зарадвал се зетят, съблякъл се и се хвърлил във водата да хване убитата патица. Ала щом доближил до нея, тя хвръкнала, кацнала на брега при дрехите на царския зет и веднага се превърнала в човек.

Царският зет познал своя роб, уплашил се много, нагълтал вода и се удавил.

А момъкът облякъл дрехите, взел си лъка, стрелата и сабята и отишъл в двореца. Разсякъл той със сабята си желязната порта, а със стрелите си приковал всички, които искали да го спрат.

Царската дъщеря се спуснала към него и започнала през сълзи да се кълне, че го обича. Тогава ловецът й рекъл:

— А защо пожела да ме хвърлят в морето?

— Но нали пак си жив?

— И аз ще заповядам да хвърлят теб и баща ти в морето, па ако можете, оживейте!

И ловецът заповядал да хвърлят царя и царкинята в морето. След това намерил хубавата девойка и се оженили. Той станал цар, а тя царица. Двамата дълго царували и правили много добрини на бедните и честните хора.

Когато Господ ходеше по земята. 

В едно село живеели трима братя. Те били много сиромаси и нищо си нямали. Един ден братята решили да идат да намерят Господ Бог и да го питат защо са толкова бедни. Тръгнали на път и както си вървели, срещнали един дрипав старец.

— Добра среща, дядо! — поздравили те.

— Дал ви Бог добро, деца! — отвърнал дядото и ги попитал: — Накъде така?

— Ние, дядо, — отвърнали те, — сме трима братя, бедни сиромаси и няма с какво да се изхраним. Затова сме тръгнали да питаме Господ дали няма и за нас да даде нещо, с което скромно да преживяваме. Тогава старецът попитал най-големия брат:

— Като идеш при Бога, какво ще му поискаш?

— Ще поискам да ми даде едно стадо овце. Ще направя голяма мандра, та всеки беден пътник, който мине покрай нея, да го нагостя без пари.

В това време на ливадата край тях накацало ято врани. Старецът ги посочил и рекъл:

— Помами тези врани!

Големият брат помамил враните и те изведнъж се превърнали в овце. Голямо стадо с чудни овце.

Останал момъкът на това място, направил си мандра и се захванал с отглеждането на овцете, а двамата по-млади братя продължили пътя си. Вървели, вървели, докато стигнали в една голяма букова гора. Седнали да си починат до висока скала, под която бликало бистро изворче. Изневиделица се появил стар човек и приседнал до тях.

— Добра среща, дядо! — рекли момчетата.

— Дал ви Бог добро, деца! — отвърнал на поздрава им дядото. — Накъде биете път?

— Ние, дядо, сме братя. Много сме сиромаси и затова сме тръгнали да търсим Бога да ни помогне.
Тогава старецът попитал средния брат:

— Синко, като идеш при Бога, какво ще му поискаш?

— Ще поискам да ми даде една прохладна механа. И всеки беден пътник, който се отбие при мене, ще го нахраня и напоя без пари.

— От тази скала ще стане хубава механа! — рекъл дядото и се изгубил.

Когато се обърнал назад, средният брат видял, че на мястото на скалата се издигала хубава бяла къща, а изворчето се е превърнало в чешма с два чучура, от които текли вино и ракия. Останал там средният брат, а най-малкият продължил напред да търси Бога, за да го попита как да се замогне и той. Надвечер стигнал до широко равно поле, сред което се люлеела нива със златно жито. Насред нивата жънела една мома, по-хубава и от приказните самодиви, които момъкът често виждал в съня си.

Додето я гледал, изведнъж някой застанал до него. Обърнал се момъкът и видял нисичък, прегърбен старец, който се подпирал на кривата си тояга.

— Добра среща, дядо! — поздравило момчето.

— Дал ти Бог добро, синко! Накъде си поел по тоя прашен друм? — попитал дядото и приседнал на синора до нивата.

— Ние, дядо… — отвърнало момчето. — бяхме трима братя сиромаси. Тръгнахме да питаме Бога защо сме сиромаси и дали няма да ни помогне с нещо. После случи се така, че братята ми намериха това, дето искаха, а аз продължих сам.

— Като идеш при Бога, какво ще му поискаш?

Момъкът помислил малко и рекъл:

— Дядо, друго не бих поискал: ще му поискам една мома като тази, дето жъне на нивата. Да се задомя, пък все ще му намерим колая за подредбата на другите неща.

Тогава старецът се усмихнал и казал:

— Е, щом ти харесва момата, вземи я! Тя ти е лика-прилика.

Момъкът послушал стареца и се оженил за момичето. Тримата братя така и не разбрали, че това бил Самия Господ Бог, който в онези времена често ходел по земята.

Минали години. Веднъж Господ се преправил пак на дрипав просяк и тръгнал да наобиколи тримата братя — да ги види как преживяват. Да разбере дали са доволни от полученото и изпълняват ли обещанията си. Най-напред се отбил в мандрата при големия брат. Той бил развъдил големи стада овце, правел сирене, масло и кашкавал и бил много забогатял. Потропал Господ на портата, големият брат излязъл да усмири кучетата и като видял дрипльото, сърдито свъсил гъстите си вежди.

— Помози Бог, синко! — поздравил Господ.

— Дал ти Бог добро, старче!

— Синко, аз съм сиромах човек, просяк. Дали би ми дал парче масло или малка бучка сирене да утоля глада си?

Още повече се намръщил големият брат.

— Старче, аз ако на всеки просяк давах масло и сирене, от мандрата ми камък върху камък да не е останал… Хайде, върви си по пътя, че да не пусна кучетата!

Господ излязъл на пътя, вдигнал ръка и извикал.

— Гра, гра, гра!..

В един миг стадата овце се превърнали на врани и литнали високо в небето.

Оттам Господ отишъл при средния брат.

— Помози Бог, синко!

— Дал ти Бог добро, дядо!

— Синко, аз съм пътник, сиромах човек. Щеш ли да ми дадеш нещо да хапна и да пийна, да си подкрепя силите, та да си продължа пътя?

— Ха, я го виж ти! — извикал сърдито средният брат. — Че аз ако всички бедняци хранех и поях без пари, от тази механа и комина да не е останал… Върви си по пътя!

Господ излязъл от механата, спрял се на пътя и извикал:

— Гъл, гъл, гъл!..

В миг механата се превърнала пак в скала, а изпод нея бликнало и зашуртяло изворчето с бистра и студена букова вода.

Най-накрая Господ отишъл при малкия брат.

Той живеел с жена си и малкото си детенце в една схлупена къщурка и все още си бил останал сетен сиромах. Когато Господ се появил на портата, мъжът и невестата излезли да го посрещнат. Зарадвали се много, че им дошъл гост и казали:

— Добре си ни дошъл, дядо! Толкова години стана, откак сме се задомили, а човек не е пристъпвал прага на малката ни къщурка. Бедни сме и никой не идва да ни види какво правим, какво струваме. Добре си ни дошъл!

Въвели Господ в сиромашката си къщурка, а невестата започнала да рови из долапите — дано намери нещо да нагостят стареца. Нали били последни сиромаси, намерило се само сух хлебец и щипка шарена сол.

— Това имаме, дядо, с това ще те гощаваме… — навел глава засрамено малкият брат.

— И то е сладко, синко, нали е от сърце! — отвърнал Господ.

Поприказвали и легнали да спят.

Нощта била студена и по едно време старецът взел да трепери в скъсаните си дрехи. Станал, седнал до гаснещото огнище, увил се в чергата и затракал със зъби.

Събудил се малкият брат, видял посинелия от студа старец и му дожаляло.

— Как да те стоплим, дядо, като и дръвцата са ни свършили? — попитала жалостиво невестата, която се разбудила от кашлицата на стареца.

— Да ви кажа, деца, ала скъпа е такава жертва. Само едно може да ме стопли…

— Кажи, дядо, кажи! — викнали в един глас мъжът и жената.

— Запалете си къщурката! Само това може да ме стопли!

Спогледали се мъжът и жената. Как да запалят сиромашкото си жилище, което едва били струпали с толкова непосилен труд?

— Какво ще речеш, мъжо? — попитала невестата.

Мъжът погледнал стареца, който се раздирал от кашлица и махнал с ръка:

— Да я запалим, жено! Млади сме, здрави сме и с Божията помощ ще си направим друга. А ако не стоплим клетия човечец, може да си умре от студ.

Изнесли навън бедняшката си покъщнина и детенцето. Мъжът грабнал една главня от огнището и я мушнал в сламения покрив. Лумнали пламъци и къщурката изгоряла за миг. Но изведнъж от пламъците се вдигнала голяма хубава къща, опасана с чардаци, с голям двор и висока каменна ограда. Мъжът и жената ахнали от почуда, а сетне се обърнали и подирили с очи стария просяк. От него нямало и следа. Само отгоре се чул далечния му глас:

— Живейте в мир и любов! И не забравяйте кой е Бог и какъв е Той!

Така Господ наградил хората, които знаят как да почитат истинския Бог.

Българска народна приказка

Открадната от Людмил Ле. Благодаря.

Златното момиче- народна приказка

Живели едно време мъж и жена. Те си имали дъщеричка, хубава като цвете. Който я видел, очи не можел от нея да откъсне. Живели си те сговорно и щастливо, но не било писано това да продължи дълго — майката се разболяла от тежка болест и скоро издъхнала.

Останал сам-самичък мъжът с момичето. Трудно му било да се грижи за всичко и съседите го посъветвали да се ожени повторно. Скоро той довел вкъщи новата си жена. Мащехата също си имала момиче и така намразила заварената си дъщеря, че не можела да я търпи. Все я хокала и я карала да върши най-тежката работа и все мърморела на мъжа си заради нея. Една вечер мащехата му рекла:

— Не ща дъщеря ти вкъщи. Да се пръждосва оттук! Ако ли не — аз ще се махна!

Натъжил се мъжът. Той обичал много момичето си и не искал да послуша мащехата. Започнали всеки ден да се карат. Днес кавга, утре кавга и най-подир на бащата му причерняло пред очите. Дотегнал му такъв живот и склонил да направи, каквото втората му жена искала.

Мащехата замесила питка с пепел, турила я в торбата на мъжа си и го изпроводила от къщи заедно със завареничето. Заръчала му да не се връща с дъщеря си.

Мъжът повел момичето към затънтена планина, обрасла с гъста гора. И щом се изкачили на един висок връх, той извадил питката, търкулнал я по стръмното и казал на момичето да я донесе, за да обядват.

То хукнало след питката и дълго я гонило из тъмните гъсталаци.

Когато се върнало, бащата си бил отишъл. То взело да вика и да го търси. Викало и плакало, викало и плакало, скитало се из пущинака, докато се мръкнало. Изведнъж в тъмното съгледало малка къщичка на горската полянка. От прозорчето й се чул глас:

— Кой плаче? Момче ли си или момиче? Ако си момче — върви си по пътя, ако си момиче — влез при мене!

В горската къщичка живеела чудновата бабичка. Сиво-зелените й коси били много редки, но дълги и вятърът ги духал на всички страни, тъй че приличали на паяжина. Носът й бил остър, ноктите — дълги и закривени, а на рамото й седял бухал. Горската магьосница прибрала момичето при себе си и го нагостила.

На сутринта то станало рано и докато магьосницата още спяла, разтребило, поръсило пода с вода и измело. А чудноватата бабичка станала, умила се, взела бухала и тръгнала по свои работи из гората. Ала преди това заръчала на момичето да нахрани животинките й — разни змии и гущери.

— И да не те е страх от гадинките ми! — рекла тя. — Те не хапят.

Момичето попарило трици, оставило ги да изстинат и нахранило змиите и гущерите. После откачило мънистата от врата си и вързало на всяка гадинка по едно герданче.

По пладне бабичката се върнала, гадинките я посрещнали и взели да й се хвалят:

— Бабо, кака ми върза герданче! Бабо, кака и на мене ми върза герданче!

Пък бабичката отвръщала:

— И баба ще върже на кака герданче! И баба ще върже на кака герданче!

Близо до къщичката течала река. Щом се наобядвали със сладката гозба, бабичката рекла на момичето да идат да поседнат край близката река.

Подир малко слънцето напекло бабичката, тя се прозинала и рекла:

— Аз може и да заспя, а ти, видиш ли водата да тече червена, не ме събуждай. Видиш ли я да тече синя, пак не ме събуждай. Ала щом потече жълта, веднага ме събуди!

И бабичката заспала. По едно време реката придошла червена. След червената вода потекла синя. Синята вода се сменила със зелена, после на талази заприиждала черна. Най-накрая забълбукала жълта вода и момичето събудило бабичката. Тя бързо го уловила за косата, потопила го в реката и викнала:

— Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!

Момичето я послушало, хванало каквото му попаднало между ръцете и когато бабичката го извадила от водата, държало едно сандъче.

После горската магьосница изпратила момичето до пътя в края на гората, махнала му с ръка за сбогом и изчезнала. А то тръгнало по пътя и скоро се прибрало вкъщи.

Щом застанало на прага, мащехата и бащата ахнали — едно златно момиче стояло на вратата и греело с невиждана хубост. Протегнало ръце златното момиче, подало сандъчето на баща си и когато той го отворил, що да видят — сандъчето било пълно догоре с жълтици.

От тоя ден мащехата взела да вехне от завист, а и на мъжа си мира не давала — да заведе и нейното момиче в гората, та да стане и то хубаво и богато.

— Щом искаш, ще го заведа — склонил той.

А мащехата запретнала ръкави, гребнала от най-хубавото бяло брашно и го пресяла три пъти. Омесила питка, опекла я, увила я в чиста кърпа, после я сложила в торбата и я дала на мъжа си. Той нарамил торбичката и повел доведената си дъщеря към върха. Като стигнали на същото място, бащата търкулнал питката и изпратил момичето да я търси. После бързо се скрил и се върнал вкъщи. Щом настигнало питката, момичето взело да търси баща си. Търсило, търсило, не го намерило. Заплакало, завикало и започнало да се лута из гъстата гора. Вечерта излязло край къщичката на бабичката и чуло гласа й:

— Какво си ти, баби? Момче ли си или момиче? Ако си момиче — ела при баба, ако си момче — върви си по пътя!

— Момиче съм, бабо, момиче съм!

— Като си момиче — влез!

И както предишния път, бабичката-магьосница прибрала гостенчето и го нагостила.

Ала на сутринта то не станало от леглото преди бабичката. Почакало да му направят попара за закуска и пръста си дори не помръднало да разтреби и помете, както сторило другото момиче. Бабичката си замълчала, нищо не казала. Взела бухала и пак тръгнала в гората. Ала се върнала от прага и поръчала на гостенчето да попари трици и да нахрани животинките й. Казала му да не се плаши, защото те не хапят.

Момичето попарило триците, но не почакало да изстинат, ами веднага ги дало на змиите и гущерите да ядат и те си изпопарили езиците. И щом се върнала бабичката по пладне, посрещнали я и взели да се оплакват:

— Бабо, мене кака ме попари! Бабо, и мене кака ме попари!

— И баба ще попари кака! И баба ще попари кака! — намръщила се магьосницата.

Наобядвали се двете и тя рекла на момичето да идат край реката. Поседели малко, на бабичката й се додрямало и тя рекла:

— На мене ми се доспа, може и да задремя. Пък ти, видиш ли реката да идва червена, не ме буди. Видиш ли я да дойде зелена, пак не ме буди! Не ме буди и като я видиш бяла. Щом стане жълта, пак не ме буди, ала видиш ли я черна, да ме събудиш!

Бабичката задрямала, а момичето видяло, че реката придошла червена. Изтекла се червената вода и дошла зелена. След нея потекла бяла. После бялата се сменила с жълта като злато. Момичето харесало жълтата вода и топнало малкия си пръст в нея.

Пръстът се позлатил и така си останал — златен. А подир златната вода потекла черна. Тогава момичето събудило бабичката, тя станала, хванала го за косите и го потопила в черната вода. Държала го и му викала:

— Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!

Грабнало момичето каквото му попаднало и бабичката го извадила от водата. Девойчето държало в ръце едно сандъче. После магьосницата изпроводила гостенчето до края на гората и го пуснала да си върви.

Щом момичето влязло вкъщи, мащехата примряла — дъщеря й била черна като дявол, а като отворили сандъчето, от него се разпълзели жаби, змии и гущери.

— Какво си направил с дъщеря ми, проклетнико? — закрещяла злата жена на мъжа си.

— Ох! — рекъл той. — Където заведох едната, там заведох и другата. Каквото сторих с едната, същото сторих и с другата. Пък къде са ходили те, какво са правили и какво е станало — колкото знаеш ти, толкова знам и аз.

Не минало много време и царският син чул за златното момиче, което било толкова хубаво, че нямало второ като него, и го поискал за жена. Изпроводил сватове, ала мащехата скрила от тях златното момиче и вместо него облякла в булчинска рокля и забулила в було своята дъщеря. Казала й да подава изпод булото само позлатения си пръст, та хората да помислят, че та е златната невеста.

Сватбарите тръгнали, а петелът спрял да рови из бунището, плеснал с криле, кацнал на стобора и изкукуригал:

— Кукуригу-у-у! Златна кака под корито скрита, черна кака — на кон язди!

Сватбарите се спогледали, почудили се и като не разбрали нищо, пак тръгнали. Петелът пак пропял:

— Кукуригу-у-у! Златна кака под корито скрита, черна кака — на кон язди!

— Каква ще е тази работа? — спрели се сватбарите, ала черната булка сритала коня и той пак тръгнал.

— Кукуригу-у-у! Златна кака под корито скрита, черна кака — на кон язди! — продрал се пак петелът.

— Тази работа не е чиста! — решили сватбарите. — Я да видим кого водим на царския син!

Вдигнали те булото на булката и що да видят — черна като дявол грозница! Върнали обратно лъжкинята и намерили златното момиче скрито под коритото.

И когато въвели златното момиче при царския син, целият дворец грейнал, от хубостта й. Двамата се оженили и живели честито чак до старини.

Read More