Хармония и сила
Човек, дух, природа. Семинари. Тренинги
Българска магия
Поверия, обичаи и още нещо
Завръщане към корена- My Workshops
Ритъм, музика и песен. Живата наука в предания и песни
Древност и наследство
България днес истинска магия- фестивали. Древността е тук- Кукери и Нестинари.
Места на силата. Човек и природа, Слънце и Луна, Небе и Земя
Светилища и храмове от древността. Свещари
понеделник, 31 октомври 2022 г.
Хелоуйн и българската традиция. Какво е скрито в тиквата?
вторник, 19 юли 2022 г.
Три сита. Цар хляб
Хляб през три сита минат, с мълчана вода замесен, с билки поръсен
събота, 16 април 2022 г.
Женско царство. Пътят на Богинята и женското начало. Лазаровден и Цветница
Женско царство.
Пътят на Богинята и женското начало
Празник
Лазаровден и Цветница
В българските обичаи празникът Лазаровден се посвещава на женското начало. Денят е посветен на великото тайнство да се превърнеш в жена. Какво означава това - ще ви разкажа днес.
Лазаровден се свързва с циклите на природата през годината и неизменно настъпващата пролет. В недалечното минало денят е бил очакван с нетърпение. Той е специален момент от женския обреден цикъл за всички в общостта. От този ден насетне в живота на всички моми, които лазаруват, настъпва промяна, свързана с техния социален статус. Ден на промяна и ново начало. От днес лазарувалите момичета символичното се превръщат в жени.
Лазарки от софийско 1930 г.
“Върба има – Върба нема!
Меня майка една има.
Не май дала дет съм щяла,
дет съм щяла и искала,
искала съм – искали ма.
Най май дала надалėку,
надалеку праз три села,
праз три села в читувърту,
при зъл свекър и свекърва…”
Бъдете благословени.
Така е било и така ще бъде. Нека да запазим древното българско познание
Честит Лазаров ден, момичета и скъпи родители ;-).
Време е! Пролет е! Животът е тук отново!
песен лазарицаа
сряда, 5 януари 2022 г.
Народните ни празници. Къде живее Магията?
Народните ни празници. Магия и реалност
Част от това писание ще допадне на четящия, друг вероятно не и тихо може да ме заклейми. И двете ме "уреждат" тази година...и двете ще са ми подарък. Този текст ще е различен, той ще е друг. Непознат и това е хубаво. Непознатото плаши, но и развива сетивата и духа, ако следваме личния път на душата си. Просто е. Стига да чуваш.
"Чешмата на щастието" край София снимка: ИнтернетЩе ви поведа на едно магическо пътуване, както винаги и после ще ви изоставя по средата. Защото аз не ви трябвам, нищо, че ме четете, вероятно с интерес. Знайте, че това е само споделян мой опит, но не и извечна истина, не е тайна, нито пък ваша сила, а моя. И в този ред на мисли ми се ще дяволито да ви пусна сами по тайни пътеки и буйни реки и да ви объркам. Ама много да ви объркам. И да стоя и наблюавам как се будите или продължавате да спите кротко, стига да има кой на люлее люлка на съня ви. Е, това няма да съм аз. Разказвачи на истории има, продавачи на илюзии също, особено като иде реч духовно развитие, тайни и стари традиции. Има много хора, които работят на това поле. Някои го правят, за да изразят себе си, да съхранят познание, други пишат, за да станат известни и да говорят по радиото. Аз минах и този път. Дадох и взех много. Който ме е следил и чел тези всичките години, знае и аз разказвах истории, споделях по мъничко мъдрост, работих упорито, за да открия частици истини за древните ни корени.
Затова на въпроса "Къде живее магията?" аз няма да ви отговоря направо. Само ще ви издам още една малка тайна. Търсете първо вътре в бушуващото вътрешно море на вашите води / емоции/ къде има тиня, яд и гордост, къде в морето се е стаила от тъга и къде се намира любовта, кои и къде са вашите чисти желания и истинския цвят на душата. Не ме четете, не ме търсете, не искайте наготово. Моите сили са за мен, вашите за вас. Открийте ги. Използвайте дадените инструменти на българските обреди и бъдете чисти, бъдете себе си.
Както годината започва с очистване, нека така бъде и за вас. Търсете, опитвайте и грешете. Коренът ни няма да се разсърди, нито на мен нито на вас. Вервайте. Защото силата ни иска, но ни иска чисти, умити.
Честити Водици, приятели, пък може да се срещнем на някой таен извор. Ха дано, че да се видим и прегърнем, но този път като търсачи на истината, тихи и смирени пред вътрешната сила на собствената магия и вдъхновение.
Сполайте приятели и на добър път!
четвъртък, 7 октомври 2021 г.
Да изтъчеш света. Душата на майстора.
Тъкачи на истории
Смело и съвсем отговорно ви казвам, че майсторът, този които изроботва предмет с ръцете си е творец на светове.
Готови ли сте да се гмурнете с мен в дълбините на вещите хора, в дълбините на душата на майстора? Заповядайте.
Ще се радвам да ви преведа през това приключение и да ви запаля за красотата на душата, която всеки носи вътре в себе си.
Старите занаяти в днешно време будят много хора за красотата. В изработените предмети човек съзира и силата на духа на майстора и красотата на самия предмет. Ако се запознаеш по-добре, дет се вика от близо, с даден предмет, направен от майстор, докоснеш го, то той непременно ще ти разкаже някаква история.
Често пъти историята ще е свързани с живота. Ако пък имаш желание и чиста проба любопитство да научиш повече, то ще забележиш нещо необичайно. Ще разбереш, че предметите изработени с ръце, са предмети изработвани и със сърце. Те са "живи" и знаете ли какво- те са способни да ни пренасят през време и протранство, за да научим повече за света, който обитава душата.
Там, където има масторлък, запомнете, никога нищо не е само майсторлък. Никога нищо не е само парче желязо, дарво или кълбо прежда. Тук нещата стоят инак. Онзи инак, който малко хора ще разберат, ама най се...
Тук, за да работиш с ръцете си и да създадеш предмет е необходимо първо да чуваш добре. Ще попитате "Защо пък да чувам?". Ами ей така, да чуваш и виждаш с очите на душата си...да имаш смелостта да го направиш. Това е първото и абсолютно необходимо условие, за да станеш майстор. Всичко друго е техника. Не може да бъдеш майстор в каквото и да е и да нямаш свой почерк и лице.
Много хора мислят, че са майстори само, защото могат да правят добре дадено нещо. Знаете ли, това не е вярно. Колкото и да ви го казват, показват и навират в носа това убеждение, запомнете, то не е вярно. Знаете ли защо? Защото нямаш ли сърце за нещото, то ти не си и няма да бъдеш майстор. НИКОГА. Така е в живота. Не този на известните, масмедиите, на гордостта и лицемерието, а този живот в живия дух, там където душата на човек се изпълва с радост. Там където се създават нови светове и където всеки, докоснал се до сърцето си, може да стане майстор. Другото са приказки за неверници. А щом четете този блог, вярвам вие не сте от тях.
В тези истории, ако имаш уши ще чуеш първо шепот, после музика и накрая цяла симфония- от ударите на чука, от набиването на длетото или монотонното тракане на стана. Заслушайте се в симфонията. Тя идват душата на Майстора. Питате ли се вече кой е Майстора? Ами събуди се, приятелю. Отвори очите си с любопитството на дете, с въображението на творчеството вътре в теб и накрая бъди завладян от Майстора, предай се. "Да се предам ли?" ще попитате. "Ама каu така, на кого да се предам?".
На душата си се предай, читателю, тя е МайсторЪТ, никой друг. Запомни. НИКОЙ ДРУГ.
В целия свят от древни времена тъкането е било дейност осъществявана от жени. Пък може и да запозная с една история от Гвателама и тъкачките на истории отвъд океана. Да отидем на гости в Андите например. Имате още малко търпение.
четвъртък, 13 февруари 2020 г.
Българските шевици и света
Българските шевиции
връзката им с Етруските
За облеклото на Блъгарите както го е видял и описал в книгата си
"Европейска Турция", Джеймс Бейкър.
"...Дрехите на женита, а също и на мъжете, да много шарени.
Жените носят облекло с великолепни цветове, особенни за всяко село, което е
пореден признак за силата на Блъгарите да подчинят самоличността за сметка на
общото благо. Селското облекло е много разнообразно и великолепно, но цветовете
са избрани толкова добре че въздействието им е и са приятни за окото. Техните
колани, гривни, е украшенията за главата, които са направени от сребърна смес,
са сложно изработени и много ценени. Предавани са от майка на дъщеря като
семейни ценности. Любопитно е че големите кръгли закопчалки на тези колани -
става дума за пафтите, бележка моя - много наподобяват тези на Етруските, които
са открити в разкопки на старини в Италия. Възможно е това да е някаква
народностна връзка. Напълно естествено е селските жени да следват техните
обичаи от поколение на поколение. Блъгарите - съчинителя смята че Блъгарите са
Азиотски пришълци - са се оженили за Славянските жени, и е доста възможно
древните Етруски да са били от Славянския клон на Арийската раса...."
Две неща тук са много важни за отбелязване, като и двете са
направили силно впечатление на съчинителя.
Женски носии от
колекцията на РИМ Ямбол "Магията на Тракия"
http://yambolmuseum.eu/
Първото е подобието на част от облеклото на Блъгарките -
закопчалките на коланите - с това на Етруските жени.
Второто е че всяко село си е имало свои собствени особенни
цветове, и самоличността на жените, които са изработвали дрехите се е
подчинявала на тази обща за селото особенност.
Т.е. облеклото на всяка една жена е било неповторимо, нямало е
две дрехи - елече, престилка, риза, коланче, чорапи, забрадка и така нататък в
цялото ни Българско поземлище, които да са били ЕДНАКВИ, всяка една е било
различна и неповторима. Но, тези в различните села са имали общи признаци,
които са ги обединявали и това е позволявало на селяните, лесно да се кажат
тази мома или момък от кое село са, а понеже жените са тези, които се местят да
живеят при мъжете си, и от кой род носещия дрехите е.
Може би това е било своево рода, начин за бързо разпознаване -
този от нашето село ли е, от съседното, от по-далено някакво или някакъв
напълно чужд човек - без дори да са го попитали. Както се казва - дрехите го
издали.
Тази особенност в облеклото на Блъгарите - дрехите на селяните
от едно село да споделят общи черти - е използвана от Любомир Милетич, за да
проследи разселването на Блъгарите когато е проучвал Североизточна Блъгария.
Тези негови подробни изследвания той е направил в книгата си "Старото
Българско население в североизточна България".
"Да започнем с легендите. Едната разказва как се е появил сокаят в Тревненско: „... с падането на Второто българско царство, Търновското, забягват прокудените царски семейства и се поселяват в затънтените и недостижими за турците селища, гдето, за да запазят живота си, остават като поселници. Тия царски фамилии и приближени са донесли тук и тоя царски накит, от които заимства населението и го поставя в употреба в своя битов живот”. Тази легенда, свързваща произхода на сокая с царските диадеми, според краеведите обяснява желанието на турската власт да бъдат те извадени от употреба в началото на ХІХ век. Как е станало това разказва друга легенда:
„Търновският войвода решил да издигне в Трявна един часовник с кула, като хаир от него, но с условие: да се откажат тревненките от градчето и околията да носят сукаи. Сукаите били прибрани и дадени на войводата, когато сахатът бил изкаран.” Легендата свързва премахването им през 1814 г. с разрешението на Фейзи ага да се построи часовникова кула в Трявна. Но се промъква и подозрението, че с прибирането на сокаите търновският управител прокарал не само една политическа мярка / с богатата си метална украса сокаят принуждавал жената да ходи с високо вдигната глава, което не се харесвало на османската власт/, но и „задоволил своята нумизматична склонност да прибере от сукаите всевъзможните антични пари, които са ги красяли.” Едва ли само това са били причините за забраната да се носи сокай, като се има предвид, че по същото време сокаят е забранен и в Габрово. Според Евгения Лепавцова причините за премахването на сокаите са както религиозни, така и социално-икономически. Приписката на псалтир от 14.02.1814 г. от Габрово показва, че забраната е израз на обществено настроение и отношение на църквата към разкошното облекло като греховна проява. В запазения и непубликуван архив на Етнографския институт с музей при БАН възрастни хора от тревненските колиби са разказвали, че след Освобождението свещениците в Трявна забранявали на колибарките да се черкуват със сокаи, защото «с дългите сокайни кърпи...гасели запалените на пода свещи».
Като причини за насилственото
премахване на сокаите в Габровско, Еленско се посочват както враждебното
отношение на османската власт към разкошното облекло на българите, така и
«безполезното пилеене на пари» при осигуряването на тези накити, които
предизвиквали «завист и лошо подражание». Медно кръжило към 60-те години на ХІХ
век се продавало между 150-200 гроша. Паричките се продавали по 3 гроша/драма.
За един сокай отивали 200-300 гроша само за нанизите пари. Цената на целия
сокай била около 500-800 гроша, тези със сребърни или позлатени кръжила
стрували по-скъпо. С оглед на тази финансова тежест традицията отстъпила,
позволявало се за младата невеста след сватбата да се вземе чужд сокай, но за
Великден трябвало да излезе задължително със свой. Социално-икономическите промени
в края на ХІХ и началото на ХХ век, които налагат по-евтиното и по-удобно
облекло, водят до окончателното отмиране на сокаите и в отдалечените колибарски
селища.
Как е
изглеждал сокаят? Тъй като е излязал от масова употреба в началото на ХІХ век,
до нас са достигнали главно описания, съхранени в спомените на възрасни хора.
На тях се позовават Христо Даскалов и неговият син Богомил Даскалов, оставили
най-пълно описание на тревненския сокай. Ценен документ за този накит са и две
картини, рисувани след Освобождението – „Тревненка” на Иван Попдимитров, от
която е запазено само фотокопие ( картината е изгоряла през 1944 г. при
бомбандировките над София), и „Жена от Боженци” на Ив. Мърквичка, рисувана
вероятно 1896 г.
Сокаят е свързан със сукманената женска носия и е разпространен сред балканското население по северните склонове на Средна Стара планина.
Сбирка от Етнографски музей Етъра- сокайни шевици от България
Познати три типа
сокай: габровски, килифарски и ловешки. Наименованията са на основните селища,
около които е бил носен. Тревненският се отнася към габровсия тип сокай. Той се
е носел някога както в Трявна, така и в околните селища. Макар, че едно от
предположенията за произхода на наименованието „сокай” да е от „сукно”, „суча”,
„сукман” и др. сродни, в научната литература се е утвърдила формата „сокай”.
Сокаят
, който красял главите на омъжените жени, се поставял на главата на булката в
понеделника след сватбата. В по-стари времена това ставало в срядата , а някога
било в първата събота след сватбата , когато било първото излизане от мъжовата
къща и ритуалното разбулване. Рано сутринта, след връщането от чешмата, в
момковата къща снемали булото и слагали на главата на невестата сокая, подарен
й от свекъра. Тази смяна била съпроводена от специален ритуал, споменът за
който вече не е запазен, но до късно останал да битува изразът „ще гласят сокая
на булката” като знак за нещо специално. В поставянето му на главата на булката
не можела да участва жена, чиито родители са починали. Бялата кърпа
/месалът/ булката сама украсявала, като прикрепяла извезана от нея като мома
сокайна шевица. Останалите части били от сокая на свекървата. Ако имали повече
синове и вече били подарили сокая на първата си снаха, свекърът и свекървата
поръчвали при куюмджията да изработи нови части за сокай, като при събирането
на монетите помагали и роднини, близки и познати. Сокаят се носел от омъжената
жена до задомяването на първия син, когато се давал на снахата. Ако жената
имала само момичета или била бездетна, можела да си носи сокая до дълбока
старост. Но според П. Цончев „по-старите жени, народили по няколко деца, са
преставали да носят сокая, както и да се кичат с цветя.” Покривали главата си с
кърпа, която забадали с игла, наричана „бод”.
Сокаят
имал 5 части: кръжило от метал, състоящо се от шарнирно свързани три части,
извити дъговидно, украсени с цветни камъчета. Дълго е 32 см, широко 4 ½ см,
дебело около 1 мм. Изработвало се от тревненските куюмджии. В богатите
тевненски чорбаджийски къщи било позлатено, посребрено, а у по-бедните и
колибарите – медно. При траур металическото кръжило се покривало с везана върху
черно платно сокайна шевица с определени мотиви. Буката е дървена елипсовидна
дъска с отвор, направена от бук, откъдето идва и името й. Пелешките са низи от
тънки сребърни парички – 5-6 върви по 30 см. дълги. Освен пелешки се прикачвали
и висулки, изработени от златарите. Закрепвали се отстрани на скулите и се
наричали „смочета”.
Според
Б. Даскалов сокаи със златни пелешки в Трявна носили в края на ХVІІІ век жените
на чорбаджи Генко и на стария хаджи Кънчо - даскала. Подбрадникът е плътен
наниз от сребърни монети в два реда, прикачени за кръжилото и минаващи под
брадата. Месалът е памучна или конопена кърпа, дълга до 3,50м и широка 0,45м.,
с кенари. Към краищата завършвала със специална шевица /сокайна шевица/ и
ресни.
Даниела Тодорова-ДАБКОВА