Хляб през три сита минат, с мълчана вода замесен, с билки поръсен
Bulgaria, Folklore, Myths, Legends, Personal development, Family, шевици, курс, народно пеене, народни танци, приказки, фолклор, български,
Човек, дух, природа. Семинари. Тренинги
Поверия, обичаи и още нещо
Ритъм, музика и песен. Живата наука в предания и песни
България днес истинска магия- фестивали. Древността е тук- Кукери и Нестинари.
Светилища и храмове от древността. Свещари
Хляб през три сита минат, с мълчана вода замесен, с билки поръсен
Тъкачи на истории
Смело и съвсем отговорно ви казвам, че майсторът, този които изроботва предмет с ръцете си е творец на светове.
Готови ли сте да се гмурнете с мен в дълбините на вещите хора, в дълбините на душата на майстора? Заповядайте.
Ще се радвам да ви преведа през това приключение и да ви запаля за красотата на душата, която всеки носи вътре в себе си.
Старите занаяти в днешно време будят много хора за красотата. В изработените предмети човек съзира и силата на духа на майстора и красотата на самия предмет. Ако се запознаеш по-добре, дет се вика от близо, с даден предмет, направен от майстор, докоснеш го, то той непременно ще ти разкаже някаква история.
Често пъти историята ще е свързани с живота. Ако пък имаш желание и чиста проба любопитство да научиш повече, то ще забележиш нещо необичайно. Ще разбереш, че предметите изработени с ръце, са предмети изработвани и със сърце. Те са "живи" и знаете ли какво- те са способни да ни пренасят през време и протранство, за да научим повече за света, който обитава душата.
Там, където има масторлък, запомнете, никога нищо не е само майсторлък. Никога нищо не е само парче желязо, дарво или кълбо прежда. Тук нещата стоят инак. Онзи инак, който малко хора ще разберат, ама най се...
Тук, за да работиш с ръцете си и да създадеш предмет е необходимо първо да чуваш добре. Ще попитате "Защо пък да чувам?". Ами ей така, да чуваш и виждаш с очите на душата си...да имаш смелостта да го направиш. Това е първото и абсолютно необходимо условие, за да станеш майстор. Всичко друго е техника. Не може да бъдеш майстор в каквото и да е и да нямаш свой почерк и лице.
Много хора мислят, че са майстори само, защото могат да правят добре дадено нещо. Знаете ли, това не е вярно. Колкото и да ви го казват, показват и навират в носа това убеждение, запомнете, то не е вярно. Знаете ли защо? Защото нямаш ли сърце за нещото, то ти не си и няма да бъдеш майстор. НИКОГА. Така е в живота. Не този на известните, масмедиите, на гордостта и лицемерието, а този живот в живия дух, там където душата на човек се изпълва с радост. Там където се създават нови светове и където всеки, докоснал се до сърцето си, може да стане майстор. Другото са приказки за неверници. А щом четете този блог, вярвам вие не сте от тях.
В тези истории, ако имаш уши ще чуеш първо шепот, после музика и накрая цяла симфония- от ударите на чука, от набиването на длетото или монотонното тракане на стана. Заслушайте се в симфонията. Тя идват душата на Майстора. Питате ли се вече кой е Майстора? Ами събуди се, приятелю. Отвори очите си с любопитството на дете, с въображението на творчеството вътре в теб и накрая бъди завладян от Майстора, предай се. "Да се предам ли?" ще попитате. "Ама каu така, на кого да се предам?".
На душата си се предай, читателю, тя е МайсторЪТ, никой друг. Запомни. НИКОЙ ДРУГ.
В целия свят от древни времена тъкането е било дейност осъществявана от жени. Пък може и да запозная с една история от Гвателама и тъкачките на истории отвъд океана. Да отидем на гости в Андите например. Имате още малко търпение.
Българските шевиции
връзката им с Етруските
За облеклото на Блъгарите както го е видял и описал в книгата си
"Европейска Турция", Джеймс Бейкър.
"...Дрехите на женита, а също и на мъжете, да много шарени.
Жените носят облекло с великолепни цветове, особенни за всяко село, което е
пореден признак за силата на Блъгарите да подчинят самоличността за сметка на
общото благо. Селското облекло е много разнообразно и великолепно, но цветовете
са избрани толкова добре че въздействието им е и са приятни за окото. Техните
колани, гривни, е украшенията за главата, които са направени от сребърна смес,
са сложно изработени и много ценени. Предавани са от майка на дъщеря като
семейни ценности. Любопитно е че големите кръгли закопчалки на тези колани -
става дума за пафтите, бележка моя - много наподобяват тези на Етруските, които
са открити в разкопки на старини в Италия. Възможно е това да е някаква
народностна връзка. Напълно естествено е селските жени да следват техните
обичаи от поколение на поколение. Блъгарите - съчинителя смята че Блъгарите са
Азиотски пришълци - са се оженили за Славянските жени, и е доста възможно
древните Етруски да са били от Славянския клон на Арийската раса...."
Две неща тук са много важни за отбелязване, като и двете са
направили силно впечатление на съчинителя.
Женски носии от
колекцията на РИМ Ямбол "Магията на Тракия"
http://yambolmuseum.eu/
Първото е подобието на част от облеклото на Блъгарките -
закопчалките на коланите - с това на Етруските жени.
Второто е че всяко село си е имало свои собствени особенни
цветове, и самоличността на жените, които са изработвали дрехите се е
подчинявала на тази обща за селото особенност.
Т.е. облеклото на всяка една жена е било неповторимо, нямало е
две дрехи - елече, престилка, риза, коланче, чорапи, забрадка и така нататък в
цялото ни Българско поземлище, които да са били ЕДНАКВИ, всяка една е било
различна и неповторима. Но, тези в различните села са имали общи признаци,
които са ги обединявали и това е позволявало на селяните, лесно да се кажат
тази мома или момък от кое село са, а понеже жените са тези, които се местят да
живеят при мъжете си, и от кой род носещия дрехите е.
Може би това е било своево рода, начин за бързо разпознаване -
този от нашето село ли е, от съседното, от по-далено някакво или някакъв
напълно чужд човек - без дори да са го попитали. Както се казва - дрехите го
издали.
Тази особенност в облеклото на Блъгарите - дрехите на селяните
от едно село да споделят общи черти - е използвана от Любомир Милетич, за да
проследи разселването на Блъгарите когато е проучвал Североизточна Блъгария.
Тези негови подробни изследвания той е направил в книгата си "Старото
Българско население в североизточна България".
"Да започнем с легендите. Едната разказва как се е появил сокаят в Тревненско: „... с падането на Второто българско царство, Търновското, забягват прокудените царски семейства и се поселяват в затънтените и недостижими за турците селища, гдето, за да запазят живота си, остават като поселници. Тия царски фамилии и приближени са донесли тук и тоя царски накит, от които заимства населението и го поставя в употреба в своя битов живот”. Тази легенда, свързваща произхода на сокая с царските диадеми, според краеведите обяснява желанието на турската власт да бъдат те извадени от употреба в началото на ХІХ век. Как е станало това разказва друга легенда:
„Търновският войвода решил да издигне в Трявна един часовник с кула, като хаир от него, но с условие: да се откажат тревненките от градчето и околията да носят сукаи. Сукаите били прибрани и дадени на войводата, когато сахатът бил изкаран.” Легендата свързва премахването им през 1814 г. с разрешението на Фейзи ага да се построи часовникова кула в Трявна. Но се промъква и подозрението, че с прибирането на сокаите търновският управител прокарал не само една политическа мярка / с богатата си метална украса сокаят принуждавал жената да ходи с високо вдигната глава, което не се харесвало на османската власт/, но и „задоволил своята нумизматична склонност да прибере от сукаите всевъзможните антични пари, които са ги красяли.” Едва ли само това са били причините за забраната да се носи сокай, като се има предвид, че по същото време сокаят е забранен и в Габрово. Според Евгения Лепавцова причините за премахването на сокаите са както религиозни, така и социално-икономически. Приписката на псалтир от 14.02.1814 г. от Габрово показва, че забраната е израз на обществено настроение и отношение на църквата към разкошното облекло като греховна проява. В запазения и непубликуван архив на Етнографския институт с музей при БАН възрастни хора от тревненските колиби са разказвали, че след Освобождението свещениците в Трявна забранявали на колибарките да се черкуват със сокаи, защото «с дългите сокайни кърпи...гасели запалените на пода свещи».
Като причини за насилственото
премахване на сокаите в Габровско, Еленско се посочват както враждебното
отношение на османската власт към разкошното облекло на българите, така и
«безполезното пилеене на пари» при осигуряването на тези накити, които
предизвиквали «завист и лошо подражание». Медно кръжило към 60-те години на ХІХ
век се продавало между 150-200 гроша. Паричките се продавали по 3 гроша/драма.
За един сокай отивали 200-300 гроша само за нанизите пари. Цената на целия
сокай била около 500-800 гроша, тези със сребърни или позлатени кръжила
стрували по-скъпо. С оглед на тази финансова тежест традицията отстъпила,
позволявало се за младата невеста след сватбата да се вземе чужд сокай, но за
Великден трябвало да излезе задължително със свой. Социално-икономическите промени
в края на ХІХ и началото на ХХ век, които налагат по-евтиното и по-удобно
облекло, водят до окончателното отмиране на сокаите и в отдалечените колибарски
селища.
Как е
изглеждал сокаят? Тъй като е излязал от масова употреба в началото на ХІХ век,
до нас са достигнали главно описания, съхранени в спомените на възрасни хора.
На тях се позовават Христо Даскалов и неговият син Богомил Даскалов, оставили
най-пълно описание на тревненския сокай. Ценен документ за този накит са и две
картини, рисувани след Освобождението – „Тревненка” на Иван Попдимитров, от
която е запазено само фотокопие ( картината е изгоряла през 1944 г. при
бомбандировките над София), и „Жена от Боженци” на Ив. Мърквичка, рисувана
вероятно 1896 г.
Сокаят е свързан със сукманената женска носия и е разпространен сред балканското население по северните склонове на Средна Стара планина.
Сбирка от Етнографски музей Етъра- сокайни шевици от България
Познати три типа
сокай: габровски, килифарски и ловешки. Наименованията са на основните селища,
около които е бил носен. Тревненският се отнася към габровсия тип сокай. Той се
е носел някога както в Трявна, така и в околните селища. Макар, че едно от
предположенията за произхода на наименованието „сокай” да е от „сукно”, „суча”,
„сукман” и др. сродни, в научната литература се е утвърдила формата „сокай”.
Сокаят
, който красял главите на омъжените жени, се поставял на главата на булката в
понеделника след сватбата. В по-стари времена това ставало в срядата , а някога
било в първата събота след сватбата , когато било първото излизане от мъжовата
къща и ритуалното разбулване. Рано сутринта, след връщането от чешмата, в
момковата къща снемали булото и слагали на главата на невестата сокая, подарен
й от свекъра. Тази смяна била съпроводена от специален ритуал, споменът за
който вече не е запазен, но до късно останал да битува изразът „ще гласят сокая
на булката” като знак за нещо специално. В поставянето му на главата на булката
не можела да участва жена, чиито родители са починали. Бялата кърпа
/месалът/ булката сама украсявала, като прикрепяла извезана от нея като мома
сокайна шевица. Останалите части били от сокая на свекървата. Ако имали повече
синове и вече били подарили сокая на първата си снаха, свекърът и свекървата
поръчвали при куюмджията да изработи нови части за сокай, като при събирането
на монетите помагали и роднини, близки и познати. Сокаят се носел от омъжената
жена до задомяването на първия син, когато се давал на снахата. Ако жената
имала само момичета или била бездетна, можела да си носи сокая до дълбока
старост. Но според П. Цончев „по-старите жени, народили по няколко деца, са
преставали да носят сокая, както и да се кичат с цветя.” Покривали главата си с
кърпа, която забадали с игла, наричана „бод”.
Сокаят
имал 5 части: кръжило от метал, състоящо се от шарнирно свързани три части,
извити дъговидно, украсени с цветни камъчета. Дълго е 32 см, широко 4 ½ см,
дебело около 1 мм. Изработвало се от тревненските куюмджии. В богатите
тевненски чорбаджийски къщи било позлатено, посребрено, а у по-бедните и
колибарите – медно. При траур металическото кръжило се покривало с везана върху
черно платно сокайна шевица с определени мотиви. Буката е дървена елипсовидна
дъска с отвор, направена от бук, откъдето идва и името й. Пелешките са низи от
тънки сребърни парички – 5-6 върви по 30 см. дълги. Освен пелешки се прикачвали
и висулки, изработени от златарите. Закрепвали се отстрани на скулите и се
наричали „смочета”.
Според
Б. Даскалов сокаи със златни пелешки в Трявна носили в края на ХVІІІ век жените
на чорбаджи Генко и на стария хаджи Кънчо - даскала. Подбрадникът е плътен
наниз от сребърни монети в два реда, прикачени за кръжилото и минаващи под
брадата. Месалът е памучна или конопена кърпа, дълга до 3,50м и широка 0,45м.,
с кенари. Към краищата завършвала със специална шевица /сокайна шевица/ и
ресни.
Даниела Тодорова-ДАБКОВА
Изследвания
Енергията, възприемана
през ушите ни
„Слабо
известен факт е, че ухото трансформира стимули от околната среда в енергия.
Ухото е генератор за нервната система и мозъка. Преддверието (vestibulum), част
от ухото, която допринася за чуването, не само възприема сигнали и ги праща към
мозъка, но също трансформира движенията на тялото в енергия. Преддверието праща
съобщения на мозъка, които биват преработени в енергия. 50% от енергията, от
която мозъкът има нужда, за да функционира оптимално, идва от тези телесни
усещания, които се канализират през преддверието.
Високочестотни
звуци
Високите
честоти са храна за мозъка. Те го изпълват с енергия, стимулират го, правят го
по-буден, и му позволяват да се фокусира и помни. Голяма роля за енергията
играе ушния охлюв (cochlea). Клетките на космите на ухото са „разпределени
нарядко за нискочестотни звуци, но са многобройни за високочестотната зона.
Дори само големият брой клетки, възприемащи високи честоти, може да обясни защо
те зареждат мозъка повече от нискочестотните звуци.
Нискочестотни
звуци
Частта от ухото,
наречена sacculus (равновесната част в преддверието на ухото има две кожни
торбички – sacculus и utriculus) реагира на звук в нискочестотната зона. Всеки
звук с ниска честота, като рок музика или рап ни кара да искаме да се движим.
Звукът предизвиква движение и така допринася за нашето ниво на енергия.
Характерно е, че прекалено много нискочестотни звуци могат да ни изтощят.
Слушайки рок, течността в полуокръжните канал и в преддверието започва да
реагира и ние се поддаваме на ритъма. Ако това продължи, може да попаднем в
състояние на транс.“
Нискочестотните
звуци всъщност са използвани от лидери, които искат да манипулират или да
промиват мозъка на хората. Всичките основни речи на Адолф Хитлер са изнесени
след много барабанене, което да постави хората в хипнотичен транс! Заради тези
опасности е хубаво да сме внимателни за типовете честоти и да ги балансираме,
така че да получим оптималното количество енергия, по същия начин, както следим
калориите си. Пример за добър баланс е военният марш. Там се смесват
нискочестотни звуци (барабани), които поощряват войниците да се движат, но също
ги уморяват, и високочестотни звуци (тромпети), които стимулират мозъка и му
дават енергия, така че войниците да маршируват по-дълго.
Като
съчетаем тези ниски и високи честоти в музикотерапия, проблемното поведение
намалява, вниманието/фокусът се подобряват, информацията се запазва,
координацията и балансът също се подобряват.
Ушите,
Енергията и Ученето
Като цяло,
ще е по-добре за нас, когато има балансирано съчетание на ниски и високи
честоти. Поради важността на този баланс, е хубаво да има различни видове звуци
и в класната стая. Трябва да има тихо време, време за работа в група и време за
работа с музика. Тази практика е нормална за началното училище, но по-трудно се
поддържа в горните класове, заради липса на време.
Също така,
учениците трябва да могат да се раздвижат поне веднъж на час. Ако не го правят,
това е 50% загуба на енергия. После ще се чувстват уморени и няма да могат или
няма да искат да внимават. Потърсете учител, който позволява гъвкава подредба в
класната стая, така че учениците да бъдат не само ангажирани, но и да могат да
се движат. Подсигурете, че учителят в началното училище се грижи да има време
за физическа дейност. Учениците в горните класове често имат часове по цял ден.
Потърсете учители, които се стараят да раздвижват децата, като отделят време за
презентации или групова работа.
И последно,
много е важно учениците да говорят. Говоренето стимулира ушите ни, а по този
начин и мозъка ни. Когато говорим чуваме гласа си така сякаш другите ни
говорят. Говоренето стимулира ушния охлюв и ушното преддверие, давайки енергия
на мозъка ни. Това собствено производство на енергия е не по-различно от
случаите, в които пеем или държим реч. Известен факт е, че оперните певци не
могат да заспят веднага след изпълнение, защото са толкова заредени от
собствения си глас, че се чувстват будни и изпълнени с живот.
Водете
хубави разговори на вечеря. Уверете се, че учениците говорят помежду си по
време на почивки и в паузите между часовете. Ако сте учител, наблегнете на
презентациите и груповата работа в по-трудните часове на деня (след обяд, в
края на деня), за да помогнете на учениците да произведат енергия. Нека храним
мозъка на нашите деца, използвайки движение и звуци.
Източник: